автор: ina_ivanova

на Димитър Цанов
един истински Учител
Обичаше това време на годината. Обичаше тези срещи и ги чакаше с нетърпението на човек, който с всеки изминал ден, месец и година се чувства все по-далеч от хората, все по-ненужен, безсмислен и празен. Това беше едно от малкото неща, които все още го радваха и го караха да се чувства жив.
Влезе в поредния празнично-майски ресторант и се огледа. Съзнаваше, че тази вечер се вълнува повече от обикновено. Това беше и си остана любимия му клас.
Преди години, когато колегите му, вбесени от поредната им поразия го питаха защо така яростно ги защитава, той отвръщаше, че в тях има нещо особено, че те сякаш имат силата и смелостта да променят света.
Истина е, че му бяха слабост. Нетипично щури и директни за тихата им елитна гимназия, те бяха шокиращо единни дори за гимназисти. Беше сигурен, че всички още помнят системния и недоказуем тормоз, на който бяха подложили един от преподавателите, осмелил са да „задиря”(както казваха) тяхна съученичка. В крайна сметка онзи напусна не само училището, а и града. Тази история ги направи още по-непоносими според учителите, защото те повярваха в способността си да се противопоставят и да побеждават... Изпращаха делегации на педагогическите съвети, поставяха искания и неудобни въпроси и нямаше как да ги спрат... Беше времето на „Перестройката”...
-Другарю Илиев!- извика първия, който го забеляза и те се спуснаха към него, все така усмихнати, млади, прекрасни...
-Другарю Илиев!
-Другарю Илиев!- носеше се от всички страни и гласовете им със старото забравено обръщение пълнеха с влага поизбледняло-светлите му очи.
Така и не свикна с новото- „Господине”. Беше твърде стар за промени. А и не му се наложи да го слуша дълго. Две години по-късно се пенсионира и заживя със спомените, от които го вадеха само такива срещи.
-Невъзможни сте!- извиси се над глъчката подчертано твърд глас и те се разсмяха съвсем като деца- Поведението ви е нетърпимо!- продължи същия топъл тембър, който вече определено трудно сдържаше смеха си... Колко пъти бяха слушали тези реплики? Повтаряха им ги всеки ден, всички.... „Невъзможния 11-ти Б”... -Удушихте човека! Че може ли така? Засрамете се поне веднъж- продължи да нарежда Антоанета докато си пробиваше път към него.
-Тони! Станала си истинска красавица- подаде й той ръка
-А Вие сте станали ласкател, на тези години! Ще Ви помоля да извините тази сбирщина. Липсват й първите 7 години! За съжаление на цялото ни общество, Вие се появихте твърде късно в живота им...
Тя говореше ли, говореше... Явно не беше изгубила способността да привлича и задържа вниманието на аудиторията, но той мислеше друго... Защо избягва погледа му? Или само така му се струваше?
Ако това беше любимия му клас, то Антоанета със сигурност беше любимата му ученичка.
Откри я почти случайно... Като стар любител на четката и книгите, винаги търсеше в работите на децата нещо различно. Нейната тогава, със сигурност не беше това, което иска да види... Трябваше да нарисуват морски пейзаж, а на листа й имаше нещо като скица или чертеж на лодка... Разбра, че нещо не е наред и я остави след часа.
Отначало тя се опитваше да оригиналничи и да се прави, че не го разбира, но той знаеше как да накара децата си да му се доверят.
Случая се оказа банален. Колегата преди него я беше порицавал публично за „неадекватните й идеи”. Не беше първия му такъв сблъсък. Овладя се и я помоли да опита отново...
Никога не забрави тази рисунка. Огромно, някак непоносимо огромно море и там, някъде долу прозираха останките на потънал кораб. Той дори не се виждаше. По-скоро се долавяше в сенките по лунната пътека, в начина, по който се привеждаха над него скалите, сякаш за да го подслонят... По който вълните го обгръщаха, люлееха, приспиваха, донесли му покой след всички пътища и бури...
-Другарю Илиев, да ви придружа ли до масата? Обещавам да Ви пазя от тази паплач!
-Благодаря ти, Тони- усмихна й се и в същия момент потрепера и се облегна тежко на слабичкото рамо.
-Добре ли сте?
-Да, извинявай!- успя да се овладее и я последва. Но вече нищо не беше същото.
Там, някъде дълбоко от погледа й го беше лъхнало тъмно-синьото, примирено безвремие от онази рисунка...
Илиев седна до нея и се улови, че я наблюдава крадешком.
Колко далеч беше времето, когато можеше просто да я погали, да обърне лицето й към себе си да каже: „Какво има, моето момиче? Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.”
Вече не можеше. Тази жена не беше неговото момиче... Изглеждаше красива, силна, самоуверена... Точно каквато беше сигурен, че ще стане. Какво тогава не беше наред?
-Тишина- видя я как се изправя. Какво ли е намислила пак?
-Ти-ши-на- повтори отчетливо. Само тя можеше да накара да утихне толкова бързо този кошер. Винаги го е можела.- Е, събрахме се!- въздъхна театрално, но този път почти никой не се засмя и тя се вгледа замислена в лицата на старите си приятели- 15 години! Кой би повярвал, че наистина ще се съберем всички след 15 години. Да си призная не помня защо тогава решихме да сме ексцентрици докрай и да не правим срещи като другите на 5, 10 години...
А, да спомних си. Изчислихме, че за 15 години вече трябва да сме постигнали всичко. Прехвърляйки Христовата възраст, трябваше да сме взели живота си в ръце и да сме успели. Затова решихме да се видим и да си разкажем точно сега, какво сме направили с живота си или... какво е направил той с нас. Кой кого победи? Да чуем! И наздраве, 11-ти Б!
Какво наистина й ставаше? За какво говореше? Илиев гледаше зашеметен, как неговите деца, неговото най-добро произведение и послание към света, надигат мрачно чаши и ги връщат празни на масата, загледани някъде сами в себе си...
-Е, какво? Кой ще започне? Или вече не можем да бъдем себе си?-обади се пак тихо Антоанета.
-А кой казва, че тогава сме били себе си?- гласа на Явор му се стори неестествено враждебен- Може да сме се залъгвали, че сме толкова добри и силни, и знаещи, и можещи... Добре. Обещахме си и можем поне да опитаме... Какво ще кажете по номера- от последния, та до първия...- погледна студено Тони и се извърна- Започвам аз. Някой против? Няма. Такааа... Ако очаквате да чуете как съм преуспял, как съм проектирал супер луксозен хотел на Маями например, ще ви разочаровам. Имам малка строителна фирма, печеля може да се каже- добре. Но не мисля, че съм успял. А, да! Успях да се оженя и разведа два пъти. От малък не ми върви с жените. Нали, Тони? Когато излязох от казармата ме бяха оставили всички. Всички... илюзии. Така и не разбрах защо... Защо, Тони?
-Ще дойде и моя ред- отвърна полугласно Антоанета.- Роси, ти си.
-Аз, аз живея нормално. Съпруга ми е посланик в Испания. Едва успях да си дойда за тази среща. Имаме толкова ангажименти, знаете как е. Но нали бях обещала...
-Щастлива ли си, Роси?- прекъсна я някой.
Жената решила да демонстрира благополучие млъква и се вглежда в мъжа насреща.
-Имам всичко...
-Щастлива ли си?- повтаря упорито същия глас. Чак сега Илиев си спомня- Росица и Пламен... „Сиамските близнаци”, винаги заедно, ръка за ръка, откакто ги помнеха, та до 11-ти клас. Толкова влюбени, толкова погълнати един от друг...
-Имам всичко- проплаква объркано тя и добавя някак злобно- А ти? Какво можеш да ми дадеш ти?
-Аз? – сви рамене Пламен- Да, май е мой ред. Нищо не мога да ти дам, бебо. И на екскурзия до Испания не бих могъл да те заведа, ако това питаш. Още първите години теглих кредит и взех няколко автобуса. Единия не се върна от първия си курс зад граница, другия го хвърлиха в едно дере... Опитах известно време да се оправя с останалите, докато не установих, че с всеки ден затъвам все повече и повече... Още изплащам... Работя каквато ми попадне... Все пак имам жена и деца, трябва да оцелея.
И се заредиха. Един след друг... Повечето не чу, но тези, които достигнаха до съзнанието му, убиваха всичко, което му беше останало... Гледаше ги, уморени, стиснали в зъби останалите им сили, намерили последното място, последния повод и точните хора, пред които да се признаят за победени...
-Имам три деца. Съпруга ми е прекрасен човек.- Вероника, отличничката на гимназията, победителка в толкова олимпиади- Каква ти математика! Зарязах следването още във втори курс. Нямаше кой да гледа децата... Сега поотраснаха, но вече нямам сили, а и желание да започвам всичко отначало. Моето вече се видя, децата да са добре...
-А, рентата е най-елементарната част- същия вечно засмян, забързан, Валентин обяснява припряно нещо- Когато вече се види какъв е горе-долу средния добив, вече се знаят и пазарните цени. Просто чукваме добива по цената и ето ти цената на обработката, която трябва да платят собствениците на земя.
-Как така?- недоумява някой
-Ами така. После остава само да разбиеш получената цифра по пера- толкова за оран, за торове, за семена и тем подобни и... готово!
-Искаш да кажеш, че на практика ти им продаваш зърното, което си изкарал от земята им?
-Именно.
-Това... Ама това си е гадост!
-Защо? Аз им плащам рента, наем за това че им работя земята. Те обаче иска за част от нея да получават и зърно. Давам им зърно.
-Продаваш им го.
-Да. От начало и аз се чувствах като престъпник. Мислех, че всеки средно интелигентен човек ако не на първата, на втората или третата година ще забележи тази странната зависимост... И ще разберат, че е по-добре да си вземат каквото им се полага като финикийски знаци, пък после да си купуват каквото искат зърно... Не. Продължават... И така. Какво друго да ви кажа?
-Нищо! Разбрахме те. Каза достатъчно!- през зъби отсича Явор и търси с поглед следващия...
-Дистрибутор съм. Напоследък търсят все млади момчета, но имам доста добър опит и това още се цени- Борислав, момчето, което можеше ей така, докато си дъвче сандвича да философства върху пристрастията на Шекспир към отделни персонажи или да ти обясни колко садистичен е всъщност в патриотизма си Кочо Честеменски... Имаше поразяващо точна, ясна и нестандартна мисъл и виждане върху на пръв поглед елементарни, приети за даденост неща.
„Какво направих? Какво направих?... Какво направих?” повтаряше си наум Илиев, но в един момент явно го беше изрекъл гласно, защото те се извърнаха към него.
Стария учител наведе засрамен глава, забеляза пръстите на Антоанета на ръба на масата и отново потърси опора в тях. Тя беше най-добрата! Тя не можеше да го предаде... Защо тогава мълчи? Защо стиска ръката му и мълчи?
-А ти, Тони? Какво стана с теб?- обади се несмело...
-Аз- Антоанета се огледа- Дойде и моя ред... Аз, Другарю Илиев, писател не станах, пък и кой ли чете в днешно време.
И художник не станах, макар, че Вие бяхте сигурен, в бляскавото ми бъдеще... Не ме приеха в Художествената и записах вътрешен дизайн... Първата грешка! Мога да усетя, да предам настроението, което се долавя от всяко храстче, от облак или сянка... Но как ще стои еди-кой си корниз на това перде... Не. Не мога да си представя.
Лутах се цяла година, докато накрая се прехвърлих педагогика. Не съжалявам. Обичам децата... Но там.... Там срещнах един мъж...
Ето, че стигнах и до твоя въпрос- тя се обърна към Явор, но той не вдигна глава- Не ти се обадих, защото ти беше прекалено добър и щеше да останеш до мен, а аз не можех да ти го причиня... Защото... Защото един ден той просто изчезна. Тръгна за някакъв семинар в Гърция и повече не се върна. Оттогава не съм чувала за него....
Та от него ми останаха няколко неща- необлечената булчинска рокля, лицемерното съчувствие на познати и непознати и едно дете. Едно дете, което с всеки изминал ден изпълваше утробата и живота ми. Растеше, както растеше и озлоблението ми към света...
Това е. Дължим Ви извинение, Другарю Илиев. Ние се провалихме. Знаем, колко вярвахте в нас... Не успяхме. Не знам защо. Може би защото ни бяха напълнили главите с висшите идеали на социализЪма и ние бяхме достатъчно наивни и глупави, за да повярваме в тях, да повярваме, че сме „златото поколение на перестройката”.
Точно, когато трябваше да напуснем чиновете се оказа, че всичко това са били глупости...
1990-та! Най- добрия момент да те изплюят в реалния живот.
„Златно” ли? Все си мисля, че бяхме по-скоро някакво сбъркано поколение. Тези преди нас са вярвали.... Може да е били глупост това, в което са вярвали, но са имали поне тяхната си глупост. Ние не вярвахме в нищо. И се молехме поне децата ни да намерят своята вяра...
Ние трябваше просто да изнесем на върха кръста, скован от тези преди нас, за да се заловят за него онези след нас. А дали успяхме? Как мислите, Другарю Илиев? Дали успяхме поне в това? Аз не съм сигурна...
Антоанета продължи да се вглежда унесено в лицата на съучениците си...
-Вярвах във вас- проплака стареца така, че всички се извърнаха рязко, а Антоанета се вкопчи в рамото му.
-Извинете. Не исках!
-Не!- гласа му, макар и тих, пак ги покоряваше- Сега е мой ред. Нека се изповядам и аз. Вярвах във вас. Вярвах, че вие ще постигнете това, което ние не успяхме.
Трябва да ми простите. Тази вечер бях на съд. Не ме прекъсвайте! Виновен съм! Виновен съм, че ви накарах да повярвате в доброто и в хората. Втълпих ви, че можете да промените света. Виновен съм, но трябва да ми простите, макар че единственото ми оправдание е, че наистина го вярвах! Мислех...
Видя неестествено изкривеното лице на Антоанета над себе си, гледаше как трескаво се грабват мобилни телефони, после ги захвърлят един след друг. Какво ставаше? Защо беше този ужас в очите им? Защо не можеше да продължи, да каже всичко, което трупа вече толкова години?
Не го болеше нищо. Наистина нищо вече не го болеше.
Видя светлините на линейката и се замисли какво ли е станало пак? Някъде в суматохата забеляза как Явор прегръща Антоанета и му се стори, че има се усмихна.
Затръшваха се врати. Някакъв слабичък, недоспал човек в бяло му говореше, крещеше нещо, а той гледаш Тони и Явор, сгушени един в друг на края на седалката.
Дали разбраха това, което се опита да има каже? Дали осъзнаха, че всичките му уроци са ненужни, че всички битки са безсмислени ако няма с кого да ги споделиш? Че успеха сам по- себе си е нищо, ако някой не го изстрада с теб, ако не ликува с теб...
Дали чуха урока от последния му дъх?