автор: divkozel

Смирено онемявам пред овалите
на твоето лице. И Микеланджело
би те поставил гордо сред моделите...

И уж са други времето и хората,
а чувствата...Остават същи чувствата,
припалващи сърдечните огнища,
когато скитам из Бургас с надеждата
да срещна теб. Но твоето отсъствие
ме тика към прегръдките на кръчмата,
а нейните лукави изпарения
се смесват с утринния бриз. И тъжно е,
че няма скоро да усетя полъха,
роден изпод воала на косите ти.
Слепец ли бях / та кой слепец наднича ?! /,
не виждах ритуал в това съжителство,
но бог да ми прости на мен, езичника!
Обичай ме. Обичай ме по начина
по който пиеш чая си. Отпивай ме
на бавни глътки в розовите утрини,
след стихосбирката на Фотев вечер...
Самата ти не си докрай прочетена
и, вярвай ми, дори не си измислена
докрай. За теб бургаските художници
не са открили цветове в палитрата.
И надали рибарят, хвърлящ мрежите
ще разбере мираж ли си, сирена ли,
когато те открие сред пасажите,
и може би единствен само шнорхелът
ще предизвика някакво съмнение...

Притихнал пред изящните ти глезени,
попивам ехото на свободата ти
и пазя го. И нося го през времето.

Колко си хубава,
Господи!
Някак по Фотевски.