автор: nelitta

Не е магичен вече светът. Напуснаха те.
Вече няма да споделяш светлата луна
и бавните градини. Вече всяка луна
ще бъде огледало на миналото,

стъкло от самота, слънце на мъката.
Сбогом на докоснатите ръце и на слепоочията,
доближени от любовта. Днес имаш само
верния спомен и пустинните дни.

Никой не губи (повтаряш напразно)
това, което няма и което никога не е имал,
но не е достатъчно да си смел,
за да овладееш изкуството на забравата.
Един символ, една роза те разкъсват,
и звук от китара може да те убие.

Вече няма да бъда щастлив. Може би няма значение.
Има толкова много други неща на света;
всеки един миг е по-плътен и разнороден от морето.
Животът е кратък

и макар часовете да са толкова дълги,
дебне ни едно тъмно чудо,
смъртта, онова друго море, онази друга стрела, която
ни освобождава от слънцето, от луната

и от любовта. Щастието, което ми даде
и ми отне трябва да бъде изтрито;
Това, което беше всичко, трябва да стане нищо.

Остава ми само насладата от това да бъда тъжен,
този безполезен навик, който ме води
на юг, към една врата, към един ъгъл.