автор: maxx

Разсъждения над сетивата и инстинктите.
Като дете знаех, че първопричината за плача е голяма болка. Когато пораснах, разбрах, че има и други причини, които карат хората да плачат. Напоследък с всеки следващ ден все повече се убеждавам, че като дете съм бил прав.

~ ~ ~

Kато ученик рядко попадах на мъдри и достатъчно тактични хора, които заслужаваха внимание, но една случайна среща с един забележителен човек остави в мен съвсем непринудено едно послание, което се запечата в мозъка ми подобно на белег от жигло, който явно нищо не е в състояние да изличи от съзнанието ми. В отговор на мои детски, глупави прищевки, мъжът ми каза: "Oпитвай от всичко момче, но живей умерено!".
От една страна в търсенето да задоволи първичните си желания, както и следвайки свои мимолетни или дългосрочни цели по своя земен път, човек се уповава на своите вътрешни инстинкти. От друга страна обаче хората с повече натрупан житейски опит усещат, че човек по-скоро трябва да потиска първичното в себе си - петте свои сетива. Тази идея е била още преди 2500 години водеща в ученията на просветлените, както са наричали по онова време тези, които са осъзнали този вид самосъхранение или от тяхна гледна точка са достигнали поредното стъпало в своето духовно извисяване. Но тук на нас веднага би ни станало любопитно, къде точно между гореспоменатите две крайности са се чувствали "уютно" тези духовни личности и дали тези учения са подобрили наистина тяхната карма? Кои по-точно закони и взаимовръзки са следвали и дали са намерили наистина златната среда? Истинския отговор на това едва ли ще намерим, дори и ако изследваме подробно живота на всеки един от тях. По-скоро всеки от нас ще го намери вътре в себе си, когато бъде готов.
И все пак бихме могли да дадем теоретично обяснение поне на част от проблемите, свързани с тази сложна и необятна материя и може би обяснение как да търсим, всеки сам в себе си, пътя към тази среда. Първо нека се запитаме: как да разбираме значението на думите "Живей умерено" и какъв е смисълът да търсим отговор, на нещо толкова абстрактно, което може би ще отвори пред очите ни една страница от живота, която би наподобявала по-скоро една мазохистична и аскетична действителност, отколкото такава с нови изваяни в розово блянове и картини?
Ако изходим от факта, че на земята има хора, които винаги са успявали и все още успяват да намерят удоволствие и висша логика в болката и лишенията, можем да си вземем поука или поне да се замислим за момент и да погледнем оптимистично на досегашния си песимизъм в това отношение. Ако в този момент приемем, че преминаваме от другата страна на брега, там, където болката е наш приятел, където ще насърчаваме скритото в нас аскетично чувство, в този бих казал свят на щастие, тогава бихме се почувствали по-силни и вече до някаква степен убедени в съществуването на смисъл и логика в другото, което ни показва не само удоволствията. Това всъщност са законите на вселената. Тогава бихме станали по-добродетелни, макар да съм сигурен, че за някой това ще прозвучи просто като красива платонична теория или глупава химера.
Като начало на задълбочаването над разсъжденията ни, в подкрепа на съществуващата златна среда, бих вмъкнал основната идея на Даосизма, която ни поставя директно по средата между проблемните гореспоменати крайни гледни точки. Дао ни учи, че целта ни в живота не трябва да бъде непременно и само попиване на колкото се може повече нови знания и поуки, при което съвсем наивно да очакваме да помъдреем, а същевременно да търсим начин, който да ни стимулира - как да губим всеки ден по малко от излишното - тогава би настъпило едно уравновесяване и хармония в душите ни. В защита на това, логично можем да предположим, че заедно с намирането на добродетели в един човек, бихме попаднали и на неговите тъмни страни. С откриването на злато например, ние ще открием и неговите вредни примеси. Ако откъснем красиво цвете и се огледаме, ще видим, че често то е заобиколено от плевели, които всъщност вече са прокарали в него част от своята отрицателна енергия. Но това е животът, той е несъвършен или поне не е това, което изглежда. Въпреки това ние не трябва да преставаме да се борим за чистотата и истината, защото все пак знаем, че с всеки ден се приближаваме до нея и когато един ден се обърнем за миг назад, ще видим че си е заслужавало.
С времето всеки от нас усвоява и се оставя да бъде манипулиран от неясната, все още тъмна страна на нашите нови познания. Тогава, когато си мислим, че сме открили една нова истина, ние все още стоим пред същинското й преоткриване в цялата й светлина, т.е. ние все още експериментираме в търсенето на една по-висша истина. Защото, както Киркегор тълкува разбирането за търсене на истината, стремейки се към една нова истина, ние всъщност никога не достигаме до нея, защото в последствие стигаме до извода, че тя е просто поредната загадка - само част от истинското - като цветето с неговите вредни плевели. Така тя се оказва просто поредната пътека със своите тъмни и светли страни, съставена от лъжливи пътечки и такива, които водят до други по-широки, в този объркан лабиринт, водещ към висшата истина. Предвид това наше несъвършенство сме длъжни всъщност, да бъдем през целият си живот безкрайно смирени спрямо създателя, да не се възгордяваме, а да бъдем смирени и да молим за разбиране и прошка във всяко едно наше начинание.
Както приехме вече по-горе, тръгнали по стълбата на болката и аскетизма, търсим момента, в който бихме се почувствали най-комфортно, като същевременно не се оставяме на нито една от крайностите да взима надмощие над чувствата и сетивата ни.
Поемайки сигурно по този път трябва все пак да внимаваме, защото лесно можем да измамим себе си и да попаднем в своя собствен капан. Но кога настъпва моментът, в който можем да кажем, че сме достигнали наистина желаната точка? Дали не сме я прекрачили? Но не! Всъщност тук се появява още един проблем, защото моментът, в който ще разберем точното местоположение на границата, би бил този, в който вече сме я прекрачили и нито миг по-рано. Значи трябва да сгрешим, за да сме съвършено сигурни в позицията си. Точно на това в повечето случаи отново ни учи животът.
Преди време лицето А сподели с мен историята на своя живот. Като младеж той намирал себе си за прекалено алчен за естетическа красота. На този свой порок обаче тогава той не гледал все още като на такъв, понеже не усещал пряко реакцията на този красив бумеранг, дори напротив - това му доставяло особен вид удоволствие. Той получaвал всичко, което пожелаел, спечелвал всеки обект, от когото се нуждаел, бил заобиколен от всичко, което радвало окото му, а към останалата част от света изпитвал явна, неконтролируема неприязън и умишлено отбягвал. След едно от поредните си завоевания обаче се запитал дали не прави грешка. Изведнъж почувствал, че търсенето само на естетически красивата страна на живота е лишено от логика.
Оказва се, че лицето А напълно волево си е изградило една прекалено изопъчена представа за естествения подбор при хората, животните и изобщо спрямо целия обективен свят. Фактът, че лесно получавал това, което поискал го накарало да се замисли, дали наистина това е мисията му, както и тази на хората изобщо.
Тук всеки сам за себе си може да си отговори на въпроса, дали нашата цел на земята е да се развиваме, да творим и да оставяме след себе си, дали има смисъл, в егоистичното използване на нашия интелект като даденост, при което всеки се задоволява просто с неговото наличие. Та нали той е просто потенциалът в нас изначално, при някой повече, при някой по-малко, но в крайна сметка той се явява основа на всичко, върху което трябва да градим. Така, както ние бихме намерили логика в изграждането на един свой проект, хранейки надеждата, че той ще оцелее, влагайки всичката си енергия в него, след което логично влизаме в ролята на предявяващи претенции - той да разгърне своя потенциал, да се развие и да се докаже, така и ние хората не трябва да получаваме наготово, а да сме наясно, че от нас се очаква да постигнем нещо повече от преди.
И така действията на лицето А изведнъж се оказали лишени от всякакъв смисъл и логика. Навсякъде и във всичко той продължавал да търси само и единствено най-естетически издържаните, стриктно подбрани от неговия, вече обособил се като "избирателно мислещ" мозък, картини - рядък шедьовър, който не всеки може да си позволи. Но в последствие всичката съвършена, трупана с годините в съзнанието му красота, започнала да го кара да се чувства зависим от нея самата. Той започнал да гледа смутено на реалността, т.е. да си изгражда не достатъчно адекватна оценка за света около себе си. Той пазел шедьовъра на своя живот, влюбвал се все повече в него, превърнал го в свой идол, и така светът ставал все по-малък за него.
В този случай не навременното потискане на зрението, сетиво, което изисква особено внимание, е помогнало на героя лесно да попадне в един илюзорен свят, в една дупка, в която, попаднал веднъж, човек трудно би излязъл. В следващия момент той осъзнава своята грешка, но вече не намира сили да се изправи срещу този свой свят и с усмивка и един замах да го унищожи. Той дори и не опитва да покаже силата на своя характер и да изкорени тази част отсебе си като плевел, да пречупи неговата красота, да го остави да се пръсне на хиляди невъзобновими парчета, така, че ако в следващия момент отново започне да чувства неговата липса и реши отново да извая стария шедьовър, да се убоде от неговите прекалено заострени ръбове. Вместо това той продължава да дълбае своя гроб, като го извайва все по-изящен, защото това става негова единствена утеха. С това този свят слага завинаги отпечатък върху съзнанието на "героя".
В търсенето на своето място в обществото, в обособяването на нормите на поведение и отговарянето на техните изисквания идва на помощ потискането на емоциите, защото то ни позволява да избегнем поставянето на излишни маски. С други думи пътят към аскетизма или този на потискането на сетивата, би ни доближил до нашата крайна цел. Тук се срещат и борят Епикурейството срещу Аскетизма, както и катарзисът и болката срещу удоволствията и опиянението. Може би всички усещаме, че живеем в един свят, който е много близо до горната граница. Точно поради това е добре тук да споменем и проблема за греховността.
Не случайно греховете са свързани пряко с нашите сетива. Някой хора имат афинитет към своите първични нагони и им отдават голямо значение. Ако нервните окончания (рецепторите) на определено място са в повече, което означава, че индивидът е хиперчувствителен в тази зона, тогава те просто чувстват по-голяма "жажда" и се "хранят", задоволявайки се с чужда плът и изобщо с всичко, до което са в съприкосновение. Сензорите за допир в човешкото тяло го предразполагат към прелюбодеяние например. Способността на някой да наблюдават жадно и да се наслаждават прекалено детайлирано на всяка една част от изливащата се пред тях реалност - това са може би най-често перфекционистични натури, обуславя появата на алчност, завист и дори на мъст у тях. Слугуването на другите две сетива - обоняние и вкус, които в случая бихме могли да възприемем като едно цяло, при някой се проявяват достатъчно силно, за да изкушат чревоугодника у него и да направят от него един лакомник. Не само засиленият слух на един любопитко може да направи от него изкусен лъжец, но със сигурност това би било база за неговото обособяване като такъв.
Когато човек е по-чувствителен в определен сектор, а такива сме всички!, той може да гледа на себе си като на потенциален грешник. Тоест - всички крачим уверено по земята, но нека правим това с добре премерени стъпки, защото тази наша чувствителност е даденост, която е хубаво да използваме на наша страна. Както казах тя е основа, върху която можем и трябва да градим. Не е добре да гледаме на нея като на нещо, което сме постигнали, което трябва задължително да усъвършенстваме, а по-скоро на нещо, което трябва да преодолеем, защото всяко друго наше действие би било чисто разхищение на време. Тук ще изникне въпросът, трябва ли тогава да се откажем от всяка наша даденост, от всичко, което ни е присъщо? Моят отговор е да. Но това важи по-скоро за тези, които са избрали пътя на саморазвитието и са се отдали на суров аскетизъм, а не за онези, които са отдадени на каузата - "по-бързо интегриране в обществото". Но всъщност това е една малко противоречива теза, която изисква подробно разискване.
Нека обърнем внимание на пример, в който красавица омайва света с част от своята даденост - изящните форми на своето тяло например. Не можем да отречем, че тя би взимала на готово. Тогава ще признаем, че било добре ако в един момент тя осъзнае, че нейната мисия не е да злоупотребява с вече наличното, а да го остави на заден план. Да му се радва тайно, но и да го преодолее, да сведе глава и да продължи напред, да се бори с други средства за неизвестното, за новото, за да може един ден да признае пред себе си, че потта по челото й оправдава резултатите, защото тази даденост в един момент може да се окаже в нейна вреда, както при лицето А.
От друга страна тази даденост може да се разгледа като един добър старт и може да бъде използвана пълноценно, защото тя е нашата индивидуална преднина и понякога дори се явява единственото, което притежаваме. Понякога тя е универсалният ключ, отключващ определени врати - индивидуалният път, който трябва да следваме. Тя ни кара да си зададем въпроса - защо сме тук и как трябва да използваме всичко това, което притежаваме и ни се предлага в последствие. Кара ни да се замислим - накъде да вървим и какво трябва да правим, когато се окажем в нашата стая с много врати, които отварят безброй други; когато с връзка ключове в ръка се почувстваме герои в тази игра, която, като че ли е измислена единствено за самите нас, в която никой друг не може да взема решения, защото другите са просто пионки. Всеки използва това, но често с користни цели, на гърба на някой друг или линеейки, както мисловно така и физически - занемарявайки потенциала, който човешкото тяло има възможност да развива. Логично би било в момента, в който почувстваме, че е време да се доверим на вътрешното си чувство, да отворим една от тези врати, след което да оставим ключа в ключалката и да продължим сляпо напред, вярвайки, че следващите са отключени, защото ние вече знаем, че зад нас стои някой. И ако до последно вярваме и сляпо разчитаме на това чувство, защото ние дълбоко в себе си знаем, че този някой е някъде в нас, той не би ни изоставил.
Ако се замислим - кога мислите ни биха били достатъчно трезви и кой е моментът, в който действията ни следват логичния ред, ще видим, че ако сме по-близо до аскета, ние ще бъдем по-малко зависими от пионките и ще можем да действаме по интуиция, а не посредством някого или нещо. Разбира се всеки има нужда да комуникира с тях, разбира се - добре е да им помага в техния избор, да им дава съвети, да им съчувства, но също и да ги остави в техния свят на собствен избор. Тогава, поне за момент всеки би почувствал своето истинско "Аз". Тогава бихме доказали, че сме на правилния път и сме готови да тръгнем по него макар и клатушкайки се. Да докажем? На кого? - ще попита някой. Ако не искаме да избързваме с крайностите - ами като начало най-вече на себе си!
За да бъдем себе си и да сме в хармония със себе си, трябва да следваме първичното чувство, в което се чувстваме наистина самите себе си - това, което някой от нас търсят, някой умишлено загърбват, но всички го усещаме дълбоко в нас. Може би точно сега ще се замислим и запитаме - какво ни кара всеки път да пренебрегваме малката стрелка, появяваща се от време на време на пътя ни, сочеща винаги онзи широк, но труден, безлюден и стар път, който води някъде нагоре в неизвестното?
Избрали вече умерения начин на живот, усещаме, че сме сами в този свой избор, защото разбира се сме го взели сами и пътят пред нас е пуста магистрала, по която едва се забелязват следите на някой герой от миналото. Избирайки този път, ние усещаме, че избираме нещо отдавна познато, но за което никой не смее да говори, защото то е прекалено интимно и индивидуално. Тук ги няма нашите роднини, родители и близки, няма и следа от помощта или утехата на любимото същество, липсва дори присъствието на съществото, детето или любимият проект, които биха ни дали сили и надежда, защото тук в началото се чувстваме малко несигурни и слаби. Чувството може да се сравни с това на онзи, който с една огромна питанка на главата стои несигурно на ръба на обществото, който във всеки един момент би се отказал от всичко, което го заобикаля, този, който таи дълбоко в душата си нуждата да изживее своето доживотно пътешествие, който отдавна се е осмелил на това и чака момента, в който ще го предприеме. Защото ако логически сме стигнали до прераждането на душите или поне теоретично го допускаме, ще стигнем и до извода, че тук на земята сме просто едни гости, дошли, за да оставим нещо след себе си, а не да се вкопчим здраво в мимолетното - един обект, една картина или поглед.
Но да се върнем към правилното разбиране за "умерен аскет". Да се откажем от всичко, ще рече да се откажем дори и от любовта. Може би на някой това би му се сторило някак нелогично или дори абсурдно. Може би! Може би дори в противоречие с думите на Исус "Любовта ще спаси хората!". Може би, но не съвсем. Да вземем например дори онази крайност, в която майка обича безумно и безрезервно (разбира се) детето, което е родила, възпитала, отгледала и хранила. Нима тя смее да нарече това дете свое, само заради това, че е "инвестирала" в него средства, загубила е време и усилия? Или може би факта, че посредством болката, която тя е изпитала, го чувства прекалено близо и сега у него тече нейната кръв; или тяхната връзка е особен вид интимност, която никога не може да бъде прекъсната? Нима това е достатъчно, за да се обвърже завинаги с него? Не са ли това просто законите на природата облечени в малко плът? Дори и в момента, в който казваме завинаги, можем да поставим себе си някъде в правата на времето и да видим, че сме просто една почти невидима точица, която не заслужава кой знае какво внимание. Нима бихме се отрекли толкова лесно от смисъла в думите на Буда "Не наричай нищо свое, защото ти не притежаваш нищо, ти си гост на това място"?
В защита на гореспоменатото можем да разгледаме любовта и като резултат от задоволяването на всички сетива в един индивид. Погледнато съвсем егоистично от страна на мъжа (което до някаква степен важи разбира се и за жената), което е също така и чисто екзистенциално явление, ако една жена задоволява всички пет сетива на мъжа - тя става негова. Тоест ако тя за него изглежда привлекателна (което в повечето случаи според статистиката означава проявяването на неговия / нейния нарцисизъм, тъй като той / тя подсъзнателно търси рефлексията на своя образ у другия пол), ако жената ухае приятно - което показва, че са от една порода, има приятен глас, който съблазнява и чрез който тя му показва своята индивидуална женственост, ако готви добре - тоест задоволява неговото чревоугодничество, както и изобщо не на последно място задоволява сексуалните му нужди, по начин, по който той би искал да изживее този акт, то тогава можем да бъдем сигурни, че субектът или ловецът, какъвто е в повечето случаи един мъж, е намерил своя обект-жертва. Но това в рамките на шегата - в която разбира се има не малка доза истина.
Ако все още не сме успели да докажем, че любовта може да се приравни с поглъщането на апетитна салата, поднесена на подходящото място - под звуците на подходящата музика, ще опитаме с други доводи, следвайки прости математически зависимости от вида на: ако А+В=С то => С-В=А.
Ще се опитаме да докажем, че любовта е едно чисто физическо "чувство", защото всъщност сетивата способстват да "чувстваме". Някой казват любовта не е сетиво, то се обособява в мозъка. Разбира се, но нали именно мозъкът получава крайната информация, която е съвкупност от всички сетива. Ако в един момент се окажем например малко по-податливи на редица положително действащи външни фактори и настроения, тоест поради една или друга причина, съзнателно или подсъзнателно сме настроили сетивата си на по-особени честоти, и точно в този момент те бъдат задоволени - ние се оказваме в капана на любовта, която от тук нататък започва да предявява своите претенции - иска да бъде задоволена. Тя се е родила преди да се запитаме какво се случва с мен. За нейното развитие се досещаме, а за смъртта й никой не иска да говори.
Други ще кажат, че истинската любов се изразява чрез сърцето. Правилно, но вече като резултат от един преувеличен копнеж, който най-често се явява следствие от красив и топъл спомен плюс малко илюзия. Тук се заражда вече и едно искам, което допълнително усложнява нещата.
Нека погледнем и от друг ъгъл, за да сме сигурни в окончателното доказателство на нашата теза. Ако следваме теорията за преражданията - за някой теория, за други "не тема под въпрос", тогава претенцията ни за "единствена", истинска любов автоматично се изпарява.
Дори и да не сме взели под особено внимание споменатото по-горе, ако се замислим над думите на един безумно влюбен: "единствена" и "най-силното чувство, което съм изпитвал", бихме му признали, че е нормално тя да бъде такава за него, точно поради факта, че е единствена. Друг щеше да е въпросът ако той имаше друго подобно преживяване, с което би направил сравнение. Всъщност в такава една ситуация той винаги би си избрал по-силното чувство, което би определил за негова единствена любов. Ако започне да навързва в автобиографията си редица такива, тогава той би бил преследван от все по-силна такава и в последствие би достигнал предела на своите чувства. Това би била крайността, от която ние се страхуваме, след което би преживял катарзиса на този връх от чувства и би осъзнал това, което ние по-горе доказахме, а именно, че любовта не съществува като такава, каквато хората винаги аме си я представяли и описвали. Неприемливото развитие на събитията при нашата влюбена персона, би било това, при което той започва да се лута безкрайно в един объркан илюзорен свят - от другата страна на бряга.
До тук доказахме, че любовта може да бъде възприета като съвкупност от вкус, мирис, сладки думи, допир и моментно видение. Ако човек успее да преодолее тази измама, вече бих си позволил да я нарека поредното животинско чувство у хората, и си даде достатъчно време, за да обмисли живота и отношението си към останалите хора, да се опита да им обърне нужното внимание, което се налага поради неизбежното ни съприкосновение с обществото, той ще стигне до извода, че умереното се състои в това да обичаш всички еднакво. Или, да обичаш всички от гледна точка на тази любов, която току що разрушихме, означава да не обичаш никого. Значи тук вече говорим за една друга, нова любов, тази, която бихме изпитали ако приземим всичките си сетива до едно "надморско равнище" на своите чувства - подобно на това на земята със нейните планини и морета. Но за разлика от другата, тази нова любов не означава зависимост, а свобода.
И ако сега отново се спрем на фразата "Любовта ще спаси хората", вече бихме я разбрали правилно. Но дори и тя да остане погрешно разбрана, дори и зад тия думи всеки да разбере онази буйната, неумерената, пресилена любов на хората, която всички често изпитваме, отдавайки й се без да се замислим, ние все пак се стремим към една добродетел, която рядко вреди. Защото дори и да е грешна, тя не стои на върха на стълбицата на греховете, защото е все още неосъзнат за нас грях. И тъй като тя е положителна добродетел - при нея рядко се стига до ексцесии, тоест до прерастването й в омраза, тя също би могла да помогне във взаимоотношенията между хората.
Всеки притежава в себе си животинското, всеки трябва да се откъсне от него, ако иска всеки следващ ден да се сравнява все по-малко с животното, ако иска да даде свобода на духа си, който при всички случаи не обича да се съобразява с прищевките на тялото. И ако го разгледаме като тленно, ще дадем свобода на чувствата си, но по-скоро на тези, които, отново не трябва да забравяме, не са пряко зависими от тези на физическото ни тяло или усещаме по някакъв начин преплетени с него.
Всеки от нас е виждал хора - животни. Стройни жени с дълги като щъркел крака; мъже с физика на пингвин или физиономия на куче, понякога, разхождащи се с подобно четирикрако в парка; или прелъстителни жени - котки, намекващи с всяко едно движение и постъпка за особения характер на този вид животински инстинкти в себе си. Това е даденост, от която не можем да избягаме, но с която, както споменах, не трябва и да злоупотребяваме, а по-скоро да се опитаме да обуздаем и овладеем, защото то все още е прекалено силно изразено в нас и ни пречи в търсенето на умереността. За това пък би било добре да наблегнем на шестото, недоразвито чувство и да го стимулираме. Това би било едно добро начало, тъй като, поели веднъж по своя нов път, ние тепърва започваме да преоткриваме нови измерения вътре в себе си.
Понякога наблюдавам някой слепец, някой глух или луд и се замислям, какво ли са пропуснали тези хора, на какво ли биха се радвали ако виждаха, чуваха и разбираха? Тогава завиждам на слепеца за неговия поглед, защото той чува това, което аз не мога и не вижда глутницата от луди по света. Приисква ми се да имам слуха на един глух, защото той не чува замаскираните от глутницата лъжливи кучета красоти на природата, но вижда много по-добре това, което аз пропускам в своята бързина. Завиждам, че не съм и поне малко луд, защото лудите не знаят кое е добро или зло, но със сигурност живеят умерено.
Погледнато съвсем глобално, в макроаспект този свят, в който живеем днес, не заслужава особено внимание за едно извънземно например. От същия тоя аспект ние със сигурност сме далеч от умерената среда, щом по земята ходят все повече бедни, докато много от нас си пият всеки ден дайкирито на плажа. Къде остава тук умереността?
Всеки един от нас, в задоволяването на своите нужди, радости и удоволствия, в търсенето на любовта и щастието, с всяка своя поредна стъпка се приближава все повече до недостижимото, защото първо не обръща достатъчно внимание на реалността, на момента, и не го оценя, и второ защото след всяко следващо силно желание, повтаряйки често думата искам, той ожаднява все повече и става все по незадоволим. С всяко наше не добре преценено искам, онова импулсивното, което все още не сме обмислили и следваме, подчинявайки се импулсивно на своя първичен инстинкт, ние автоматично поставяме в себе си едно посредствено условие, защото то зависи от външни фактори и се явява вече предпоставка за една наша може би нереализуема илюзия.
Може би ако намерим време да поспрем и да се огледаме, да се върнем малко назад, да осмислим и осъзнаем какво сме постигнали, може би тогава бихме разбрали, че сме отишли по-далеч отколкото някога сме си представяли. Може би тогава ще се доверим на вътрешното си чувство, ще си дадем почивка и ще продължим уверено по своя път едва тогава, когато почувстваме, че е дошъл отново подходящият момент. Всички знаем, че този път за нас ще бъде по-мъдър и ние ще бъдем по-уверени в себе си и най-вече ще знаем, на къде сме се запътили и че заслужаваме бъдещето. Така то ще задоволи нашите очаквания и ще достигнем комфорт на душата, макар постигнатото да не се окаже задължително повече от това, което сме имали преди това. Това би бил начинът, по който бихме взимали на порции, напълно заслужено полагащото ни се от живота.
За край на тези размишления съм избрал една поука, която в никакъв случай не е за пренебрегване. Предвид всички условности, предупреждения и противоречиви мисли ще вмъкна и още една, но не с цел да забули още повече в мъгла неяснотиите отнасящи се до объркания ни живот, а по-скоро, за да накарам всеки един, дори и онези, които вирят гордо нос, отричат всичко различно от техния познат свят, да се запита вътре в себе си "Зная ли наистина накъде вървя?".
Това, върху което искам да обърна внимание е ироничната фраза, която китайците не случайно дори с усмивка пожелават на своите врагове: "Да ти се сбъднат всички желания!"