автор: sYco

аз трябва да ти нарисувам
как изглеждам
и как се движа,
колко тъмно е при мен
в дълбокото
и с колко сенки се
гоня из ъглите.
имам си една запалена свещ
една и единствена,
за да свети на края на времето
и да се преструвам, че
ден има,
а всъщност само нощ е,
и в свещта крия
светлото,
за да не го дам
на тъмните пръсти на вятъра.
когато погледнеш нагоре,
ако гледаш, разбира се,
крий си очите
от корените на дървото,
което смуче зрение
и убива удоволствието
на потъващите ти зеници,
защото то събира цветове
за мене,
да, за мене
и ги пришива към обратната страна
на кожата ми,
забавя стрелките на онзи часовник,
който не отмерва минути,
а брои вълните
на твоите приливи и отливи
и те следи като неотлъчен
писък от устните ти.
в моята глава си толкова
сам,
че
ми става мъчно да те гледам,
слушам,
попивам,
о
б
а
ч
е
няма да те пусна по улиците на града си,
нито да те гледам зад прозорците
и в столовете,
и в колите.
няма да те гоня от стоповете по
чернобелите ти уморени жили,
нито да те свързвам
по телефонните линии с
полиция за желанията
и пожарна на усещанията.
няма.
това ти обещавам.
но ще ти помогна като
дърпам струните на тънките ти остри мисли.
усмихни се,
завърти се.
спи сега.
мълчи.