Винаги ТИ ни създаваш, любов.
Презряна? Износена? Тъжна?
С мигове - прошки съшита, любов,
възкръсваш. И позакърпена
отново до грях ни изпиваш.
Надничаш от тъмния ъгъл,
зад който самотник невинен
те търси, красиво безумен.
И когато синът ми попита
да ти повярва ли, скитнице,
разказах му древната притча
за изгоряла за себе си птица,
която с крилете си силни
до слънцето влюбена стигнала.
Изкълвала просото в лъчите му
и...останала там. Завинаги!