Ти си моята мъничка тайна –
не защото във тайна те пазя.
Не обичам да си признавам
над "до гуша", когато нагазя
в някаква средношколска
зависимост - крайна в акцента.
Няма „винаги”, нито пък „никога”
вярвала съм на 100 процента.
Вярвала съм в множество истини.
Сега съм станала една... смешна.
С постоянно, натрапчиво питане
„Кое е правилно, кое – грешно?”
И не мога въобще да понасям
трептенето в колената си.
Нали уж вече бях попораснала?
Нали уж режисирах живота си?
Ти си моята мъничка тайна
дето всичкото в мен режисира.
И е трепетно, и е страшно...
И не смей да поставяш "умиране",
че рискуваш с мен да си идеш
щом те нося дълбоко във лявото.
Ама може ли пък да се влюбя
ученически... в края на лятото...