автор: nez0user

- Пак минах през моно-полето... - каза Нея.
- И?
- Ами за момент ми изключиха звуковите драйвери и не чувах...
Отново няколко минути тишина.
- Вече съм от другата страна.
- Какво виждаш?
- ... Там има... - гласът й бе много тих. - ... от ония... не ги знам как се казват... дето са на два крата (I).
- О! Гледай да не те забележи. Това е бордер (II).
- Не се притеснявай...
- Не, ти не разбираш. Това не е от ограничителите по приложенията.
После спря мисълта си.
Нея чакаше. Така минаха няколко минути в напрегнато очакване. Когато се разбра, че бордерът не е засякъл присъствието й, тя се размърда предпазливо. Много бавно се подаде и огледа обстановката.
Бордерът се отдалечаваше, но и от това разстояние се чуваше, макар и слабо, затихващият звук от стъпките му.
- Нея?
- Да? - присви очи, защото й се стори че вижда нещо още по-неприятно.
- Виждаш ли ги?
- Мисля, че са живи мини, но... ги знам само от картинките и не съм... сигурна...
- Да. Това са. Бъди изключително внимателна! Чрез тях не можеш да си представиш колко е лесно да те проследят.
- Какво могат да ми сторят?
- Почти нищо. За жива материя са почти... бих казал... безвредни, но... обхватът им на действие е поразително голям! Донякъде контролират звуковите прекъсвания като ония от преди малко...
- Аха, каза момичето като че на себе си.
- ... но няма точна информация за това.
През това време бордерът се скри в леко полегатата сграда на база 80486DX2. Белият й корпус не издаваше с нищо, че е обитавана но и двамата - и Нея, и Пилот, знаеха че това е само привидно.
Това беше още една от огромните бази данни. Тук се съхраняваха данните за порталите на почти всички работни станции в района. Нея знаеше това и, въпреки това, оглеждаше огромните... сгради?!... с нескрито учудване и с намаляла предпазливост. От това я извади и дори малко стресна гласът на Пилот:
- Нея?
- Да, Пилот?
- Опасно близо си до входа на станцията, Нея. И засичам движение към теб!
Това вече успя да я стресне. Задиша бавно и тихо, макар да знаеше, че с това не може да се скрие, но за нея бе добре да е спокойна сега. Заоглежда се бавно и внимателно, търсеща признаци, които да й подскажат... нещо, каквото и да е, само да разбере къде се намира движещият се обект!
Равнината не можеше да скрие присъствието й тук. Разбираше се, че има чужд нашественик сред тази зона. Не се надяваше много на техниката по себе си, макар тя да бе единственото й оръжие, единствената й зашита.
Пък и паяците... Актуализираха информацията в работните станции... а такава за Нея не съществуваше още! Определено тя не искаше от Базата да имат каквато и да било за нея. Нито за Пилот. Затова и се движеха... така предпазливо. Поне се опитваха.
- Не много далеч от мен... - започна Нея. - ... виждам две... мини, изпълнили предназначението си. Но... засега други, ако има, са извън зрителната ми зона.
- Бъди изключително внимателна! Те са дребни и се движат... бих казал, влудяващо бавно... и въпреки това е по-добре да не се сблъскаш с тях... на живо.
- Добре.
За момента нямаше какво повече да си кажат.
Момичето чувстваше сгорещяването на тялото си от натрупващото се напрежение. Наложи си да е спокойна. Да не прибързва. Пилот я бе уверил, че не знаят още за тях двамата. Спомни си един инструментал от преди много време - "Fast Food" (III), докато се оглеждаше, опитваща се да е все така предпазлива.
Необятността на Равнината с нейните чупки и разклонения тревожеха не само Пилот. Когато не си на своя територия, гледаш да си максимално внимателен. Вече не чуваше бордера, но иззад една издатина недалеч от позицията й, забеляза нарастващата разтеглена поради напредналия следобед сянка на нещо да приближава.
- Позиция 17/34, редове 4-56/64, гласове 2/4 и 4 канала. Формат 8363 KHz, дължина 2.13 и скорост 6. Качество 8b - съобщи координатите Пилот.
Нея не отговори. Не че нямаше смисъл, просто и двамата знаеха. Бяха се разбрали така. Но това за каналите я притесняваше. Защо четири? Защо не 5.1? Или два? Облегнала изпотен гръб за една сграда в преустановен строеж, момичето чакаше напрегнато.
Иззад ъгъла се показа издължената сянка на идващата машина. Преглътна нервно... и настана тишина. Като че всичко бе замразено от векове.
- Пилот?
- Няма място за тревога.
Не можеше да знае. Но повярва. Изчака още малко и после предпазливо надникна. Огромен по размери, паякът стоеше застинал насред крачка. Нея не помръдна от мястото си. Огромните оръдия по корпуса сочеха право към момичето. И тя чу в слушалките си:
- Не засичам функциониращи системи. Като че няма захранване. - спокойният и някак равнодушен на моменти глас на водача на Кораба за кой ли път изигра успокоителната си роля.
Момичето предпазливо вдигна глава към небето, макар че бе изключено да зърне Кораба горе в отмосферата (IV), застанал на стационарна орбита.
Макар да вярваше безрезервно в думите на Пилот, сърцето й лудо биеше, докато като в сън се приближаваше към паяка. Потта се стичаше на вадички по лицето й, докато краката правеха поредната крачка към машината. Това бе неслучваща се възможност - да разбере отблизо един паяк.
- Пилот?... мисля, че...
- Да.
Тогава забеляза малките сиви дискове около единия масивен, хидравличен крак. Такива по размери...
- Сканирам. - съобщи пилота.
... а толкова разрушитено действие! Умът й не го побираше.
Сложи ръка на хладния метал. Материята бе такава, че никога не се стопляше осезаемо. Нищо не последва. Изпълнили предназначението си, тези мини тук вече не можеха да навредят.
Сякаш отгатнал мислите й, Пилот отново се намеси:
- Не, докато не се презаредят. Да, уви, и аз сега научавам за модифицираната версия. - начумерено съобщи.
Чу се тиха гръмотевица, предвестница на еквивалента на буря. Тук, разбира се, никога не валеше. Не и дъжд.

Пилот седеше пред командния пулт и всичките му ръце шареха бързичко по клавишите, опитвайки се да предпазят системите от външното нахлуване, неизвестно как случило се. НЕЩО бе навлязло в основната база данни на кораба и опитваше да я качи неизвестно къде. Пилот не можеше да го позволи.
- Нея, имам неприятности. - съобщи на момичето. - Нещо се опитва да превземе кораба, Нея.
Стряскаща новина!
- Прекъсвам връзка.
Неприятен момент, но нямаше друго решение, макар и временно.
Пилот остави основната захранваща енегрия и изключи всичко останало. Сортира информацията, прегледа я с присъща за него бързина и записа списъците отново като актуализира някои от тях. Остави отворени два входни и два изходни порта - общо два канала. Единия за връзка с Нея (не би си позволил да прекъсне комуникативността си с член на екипажа, особено в такава опасна задача, пълна с много неяснотии и рискове), другия - за наблюдение.

През това време Нея оглеждаше все по-смело паяка, заобикаляше го оттук... оттам... и когато се намираше с гръб към сградата, до която беше преди малко и любопитно се взираше в разните там чаркуляци по предните крака, нещо я накара да се обърне.
До ъгъла стоеше изправена стройна висока фигура, наметната с плътна дреха, напомняща за расо, и с дълбока качулка. Ако тук съществуваше религия, то този индивид би бил нявярно монах. Кръстосал ръце, позата на тялото му излъчваше спокойствие. Не личеше да се притеснява или да го е страх. Страхът също не присъстваше у наблюдателката, но това не можеше да се каже за напрежението, което сега нарастна обезпокоително.
Гледаха се продължително – той изпод дълбоката качулка - и накрая непознатият се обади:
- Може би имаме една и съща цел... - след което замълча.
- Не се знае. - даде неопределен отговор момичето.
- ... Нея.
И двамата не разбраха как ръчният лазер се оказа насочен срещу...
- Аз съм от Нарастан (V).
- Нарастан не съществува от много време. Не се опитвай да ме убедиш в реалността на една легенда.
Знанията на Нея за Нарастан се простираха до там, че той е един от разрушените градове от атомната бомба, но населяващите го са имали несравнимо развита технология за управление на междупространствени тунели... имаше и още, но бе го забравила.
Докато двамата дискутираха и всеки държеше на своето, никой не забеляза двата бордера, докато не стана късно.

Пилот не беше позволил да се копират данните... където и да се намираше крайната дестинация, която се опита с машината за търсене да ги копира, и сега включваше системите. Забеляза, че към червената точка, представляваща на решетката-радар Нея, се бе появила... като че отникъде, не дошла, а появила!... една синя точка. Остана загледан така, след това запретърсва архивите, но не можа да разбере откъде се бе взела. А миг по-късно двете просто изчезнаха от радара. Това го озадачи първоначално. Не можеше да е от техниката (корабът бе частично жив и би се обадил, ако има нещо смущаващо), а външна причина (като мините, например)... абсурд! И все пак, фактът бе на лице. Никакъв сигнал от Нея. Освен да проверява по каналите и повърхността, Пилот не можеше да стори кой знае колко. Бе миролюбиво същество, от миролюбив свят, и насилието в повечето му форми го отблъскваше. Само когато бе крайно необходимо, макар че и тогава имаше големи резерви дали мирното разрешаване не би било от по-голяма полза.

Големите машини като на шега приближиха двойката.
- О, по дяволите!
Двамата опряха гърбове и само гледаха как машините наближават.
- Не го търси, няма ни на радара. - се обади непознатия.
Момичето реши да не играе, но не можа да скрие пълната си изненада:
- Знаеш за Пилот!?

Звук, простиращ се на границата на слуха може да е особено, наркотично опианяващ, всеобхватен и да не ти се иска да спира или прекъсва, да има още и още. Друг звук може да не ти е безразличен, но хиляди пъти да си го чувал. Или незапомнящ се, неангажиращ вниманието ти. Но границата за това е граница, за да разграничава. Това, което се носеше из пространството около тях сега не използваше слуха им, направо проникваше в мозъка им. Нея падна на колене, притиснала ушите си с ръце и с помътняващо зрение забеляза как събеседникът й просто безжизнен се свлече в пръстта. Последното, което запомни, бе по-яркото проблясване на слънцето, преди да се скрие.

Просто отвори очи. Наоколо бе тъмно като в рог. Не се чуваше нищо - нито звук, каквото и да е - нещо, да й подскаже къде е.
Не.
Нищо.
После задиша дълбоко, спокойно. Отне й няколко минути да сканира системите си - засега бе добре, батерията не бе паднала съвсен, но скоро и това щеше да се случи, ако не се презареди навреме.
Бавно и внимателно се изправи. И с неприятна за себе си изненада установи, че не може да получи връзка с Кораба - нещо бе блокирало външните канали и на Нея щеше да й се наложи да разчита само на себе си. "Усетът" й показа, че в помещението няма друго същество. Скоро намери врата. Пръстите обхванаха дръжката и натиснаха. Най-обикновена врата!? Зейна коридор. В края му, не по-далече от десетина крачки, забеляза отворена врата, през която се виждаше "Доста неточен израз." си помисли момичето, докато гледаше Равнината.
Коридорът не бе осветен, но светлината на хладната нощ бе достатъчна. Ако в продълговатото помещение имаше сензори... Нямаше. Още една крачка... Още една... И още... И ето че оставаха два метра, когато на пода (шахматните квадрати покрили всяка повърхност от помещението й действаха някак зловещо и Нея се радваше, че скоро няма да е тук) зърна отблясък на метал. Наведе се и го взе. Пистолет?! Несъмнено нещо такова - странно дуло (три различни по дължина тънки цилиндри), а и конструкцията... Почти равностранен триъгълник. Но проектантите му бяха действали интуитивно и Нея веднага разбра къде е дръжката, спусъка... Не можеше да разбере дали е пълен или няма патрони, но пак бе нещо...
А след това...
... сърцето й бясно биеше, докато ръката й стискаше с побелели пръсти пистолета, а самата тя се оглеждаше повече от изнервено. Бе загубила контрол над адреналина си, не само защото от много време (колко не можеше да каже, тъй като изключването на съзнанието й бе прекратило действието на вътрешния часовник и младата жена не можеше да определи колко време бе минало от тогава) бе загубила връзка с Пилот, а и защото се случиха доста неща накуп.
Луд късмет й трябваше да се измъкне от текущата си позиция. Как бе заобиколила сградата и се бе скрила от Танк-6, само Нея си знаеше. Естествено за сайборг от нейния клас такива претоварвания не бяха рядкост, но зачестилите динамични действия не й оставяха време нито да се възстанови физически, нито да провери дали всичко е наред. Сред показателите й имаше функционален спад и това бе нормално при всичко случило се. Но чак пък толкова...
Заслуша се. На някакви си крачки от позицията й чу тихото громолене на поредния Танк-6, поредната реална опасност. Въртеше очи и... звуците секнаха внезапно.
Момичето замря.
Така изминаха няколко безкрайни минути, после експлозията, разпиляла скривалището й, я отхвърли далеч. През замъгленото зрение виждаше как машината пристъпва към нея.
И тогава заваля.

Огромното тяло застана над нея и две от четирите механични картечници, насочени срещу й се завъртяха в готовност за атака.
"Това е краят." мина през ума й.
Но не беше.
Тих, но ясен говор се разнесе от вътрешността на машината.
- Да, Нея, аз съм - Пилот.
- Как... - с последни сили каза момичето. Беше се надигнала на лакът, но дотук се простираха възможностите й. Усети се как залита... и как силни ръце я подхващат внимателно. След това умът изключи и остана само зеленикавата притъмняла равнина на съзнанието й. Винаги това се случваше след крайно изтощаване на батерията.

Тъмните зелени окраски на плоскостта, заемана от еквивалента й на съзнание, се простираха като че безкрайно в хоризонталните посоки. В ниското небе (VII), навъсено от скупчени буреносни облаци, не се виждаше нищо обещаващо. Драматичността на цялата околност подчертаваше сериозността на положението, в което се намираше. И преди бе изпадала в такова критично състояние на изтощеност. Сега обаче бе по-страшно, тъй като не бе успяла да засече енергийни източници наоколо. Несъмнено бъкаше от такива. Не би могло да бъде другояче на място като това. Но зле говореше за функционалността й, след като не ги бе открила.
В далечния хоризонт се виждаха тъмните силуети на високи планини с побелели от сняг склонове и върхове. Това бе още по-старшно, тъй като означаваше спиране действието на важни поддържащи програми. Програми жизненоважни. Като храната и водата у органичните същества, нуждаещи се от тях всекидневно.
Със сензори, изключени за външния свят, потопена в собствената си виртуална реалност, Нея реши да направи инвентаризация на състоянието си и да опита да поправи, доколкото бе възможно, част от състоянието си.
Отвори system.log, отбеляза главните повреди (с второстепенните щеше да се заеме, ако остане време) и набра през Избирателния диск (VIII)телефонния номер за връзка. Ако нещата не се бяха оплескали прекалено, щеше да се свърже през аналоговата линия. Винаги използваше нея, тъй като й даваше временен трансферен адрес, който адрес губеше валидност, щом прекъснеше сесията. Въведе името и паролата си и зачака. Това можеше да прави сега. Измина една минута и, тъй като модемът бе настроен да прекъсне опита за връзка след една минута, ако не успееше да се свърже, това и стана. Замислила се за момент за алтернативен номер, момичето го набра и, заслушана в тихите шумове откъм спийкъра, се усети едва след като видя надписа "Свързване към Ефира...". Бързо отвори конзолата и набра няколко команди за проследяване на връзки между различни части на собствената й инфраструктура. Резултатът бе много озадачаващ. Качи от архивите си пробни програми, стартира ги със съответните ключове и се изненада още повече поради различията в резултатите. А именно различия не биваше да има. Но остави това за неизвестно колко време, тъй като преди малко мигането на лампичките, предаващи нули и единици в централния й процесор, завърши и Нея разбра, че защитната й стена (IX) липсва. Отвори Дневника на приложенията и прегледа съдържанието му. Най-различни компоненти. Но точно този липсваше. Провери в Регистрите, но там не намери нито стойност, нито ключ, които да показват че някога е имало Защитна стена.
Непозволено изключи Избирателния диск и връзката му се разпищя, че по некоректен начин е прекъсната. Имаше и други съобщения, но момичето не се стресна от безобидността им. Познаваше ги. Но те нямаха значение. Без Защитна стена какво ли не можеше да се промъкне Отвън. Някоя задна вратичка, позволяваща неоторизиран достъп до регистрите й, не само на най-високо ниво, но и на най-ниско – регистрите на самия процесор. Приложение, позволяващо да се стартира по невидим път нещо от Обвивката на Съзнанието й. И какво ли още не. Тя не можеше да си позволи да рискува. Още два пъти сканира всичко (процесът отнемаше сериозно количество Време като ресурс, а повторението му – още повече) и уверила се, че няма отворени портове, затвори бавно и спокойно непозволено изключените програми.
Погледна на Изток и видя, че там просветлява. Бледа усмивка украси и без това красивото й лице и затвори уморено очи, прекъсвайки терминалната връзка с виртуалната си реалност. Това й позволи в Общата виртуала (X) да отвори очи и видя надвесен нарастанеца.
- Наспа ли се? Изглеждаш уморена.
Без да отговори, Нея се огледа. Слабата осветеност не й позволи да различи подробности в кабината (повече от сигурна бе, че се намира в Паяка), но успя да забележи Пилот при пулта за управление. Никога не си го бе представяла на друго място, освен в Кораба си. Странно й бе да го гледа така. Но размахваше пипала и изобщо показваше, че не го притеснява това. Като че бе в свои води навсякъде, където има команден пулт за управление.
- Знам, че имаш въпроси, искаш да узнаеш как съм дошъл тук...
Момичето примигна в отговор.
- Истината е, че Нийгопра Хйта – Пилот посочи нарастанеца. – свърши почти всичко вместо мен и съм му благодарен за това.
Неизреченият въпрос се четеше в очите й.
- Образът на Пилот – заобяснява Нийопра – е холограмна проекция.
Последва недоумение в погледа й.
- Да, Нея. – Продължи Пилот. В действителност се намирам в Кораба, и с една малка хитрина на Хйта успявам от там да управлявам танка.
- Но за това трябва да има заглушаващи сигнали... и какво ли още не. – намери сили да произнесе тя.
Момъкът сложи ръка на голото рамото на Нея.
- Не му мисли. Не могат да ни засекат близките 24 часа. До тогава ще качим информацията, която ни интересува и ще сме се махнали от тук. Такива са плановете.
- Ами Кулата? А моно-полетата? Освен това не си забравил за скритите индикатори... Освен това дата-дисковете...
Нея се сепна, но казаното бе казано.
Хйта сложи пръст на устните й, като че незабелязал думите й:
- Сега почивай, когато си готова ще се включиш. За теб това ще е много опасно, но... – той погледна Пилот и съществото се съгласи. – ... на теб ще се падне най-отговорната задача от Плана.
Товага Нея си спомни нещо:
- Докато бях в... в безсъзнание... – трудно й бе да осмисли това. - ... забелязах нещо. – Порови се в клетките на паметта си и след 0,00045 секунди го намери. Пусна аудио-файла през високоговорителя.

...
- Знаеш ли какво намерих? Гнездото! Сърцевината! - Гласът й бе радостен.
- Й? - запита я той.
- Сега го преглеждам...
Тишина за известно време.
- Нищо. А съм на 1497 ред!... Виждам ключовете на регистъра... Ето и четими редове... close... exit... Няма usage! - каза Тия.
- А динамичната библиотека?
- Познай какво?!
- Няма такава? - с леко учуден глас запита.
- Няма такава! - потвърди тя ядосана.
- Това показва самостоятелност.
- Да, но Гнездото е на модулна основа и би трябвало да има верижни елементи...

- Само това.
В кабината настана тишина.
Идеалното звуково съответствие на падащи капки върху дебела метална стена долиташе от външните микрофони. Съвсем слабото подрусване понякога свидетелстваше за движението на танка.
Огледа се. Пилот правеше нещо с командното табло, а третият пътник се бе вглъбил в себе си. Нея затвори очи и изключи всички програмни поддръжки на Съзнанието и Обвивката си. Остави се в Икономичен режим и отново потъна в зелено-черната равнина, сега с бледи окраски на изгрев.
За пръв път от много време насам – а това за един сайборг означава МНОГО!, както и да се погледне – изпита спад на напрежението. Казано иначе – слабата надежда я споходи и Нея с облекчение разбра, че имат реален шанс да се справят с изпитанието на Равнината.
Докато оглеждаше просветляването на съзнанието си (показващо възстановяване на енергийните й нужди...)
("Но КАК се възстановам?")
...осъзна с очаквана изненада, че никога досега не е ползвала ресурсите си на повече от 40%. И пак, като че за първи път, се огледа. Всичко наоколо бе запазено повече, отколкото изглеждаше.
Усмихна се.
Сетивата й не издържаха на натрупаното напрежение и сълзите бликнаха сами от очите й. Не затвори клепачи, за да изчисти образа. Така, както сега виждаше размазано, погледна нагоре. Към лъчите на слънцето, пробили облаците на места и обагрящи всичко наоколо в топла светлина. Хрумна й мисълта дали нещо такова изпитват и хората.
Облекчаваха.
Сълзите.
Сълзите, чакали толкова много.
Риданията на душата й прераснаха в ридания и на тялото й и момичето се сви на кълбо в единия ъгъл на кабината.
Нийгопра застана до нея и я прегърна. Нея се сви в него, непрестанала да плаче.
- Няма нищо, няма нищо... – говореше Хйта с успокойтелен тон, докато милваше косите й.
Така Нея заспа.

Което и да е приложение, която и да е програма има помощник, описващ основно или в детайли различни дейности от функциите му. Същото притежаваше и Нея. Проекция на съзнанието си, която се включва самостоятелно, когато положението го изисква. И сега това се случи. Помощник Нея се материализира насред Равнината на Съзнанието й и мълчаливо се огледа. Беше време за активни мерки, за възстановителен процес... за повечето неща... За всичко. За всичко изгубено.
Първо възстанови записите в регистрите на процесора и в Регистъра – там като ключове и стойности. Премахна всичко ненужно. Изчисти от невалидни приложения или такива, които са спрели да функционират поради изтичане срока на версията или поради ненавременно регистриране в Ефира. Отново постави някои от тях в подразбиращи състояния в опредени клетки на дисковата памет, стартира ги със съответните параметри и ги запази така.
Отново постави Защитна Стена, като сега си поигра, може да се каже, че се поизмъчи с някои нейни особености – като филтрация на пакетите информация, които постъпваха или които биваха изпращани – включи я на политика тип най-висока степен на филтрация и я остави и нея резидентно заредена. Провери анти-вирусната програма. Засекрети настройките й, след като ги промени и тях на "строг режим", с парола. И това приложение остави заредено. Помощник Нея предварително бе изчистила паметта от ненужни туулс (XI), за да има нужното пространство за тези приложения. Преработи и допълни с последните данни актуалните сигнатури на защитната стена, анти-вирусната програма и още няколко по-незначителни допълнителни притурки и, след като се увери, че засега дейността по тях е приключила успешно, ги засекрети с криптирана парола. Това за Нея щеше да е малко усложнение и може би досадност, ако и когато работи с тези програми от обкръжението на Съзнанието си, но това бе сигурен метод, че и за нарушител, който навлиза отвън без съответните права за достъп, ще бъде още по-мъчно да се справи със защитите.
Затвори Дневника, показащ къде какво и кога е пипано, и засега остана малко повече от удовлетворена.
Затова и се разсея, докато от присъствието й не остана лек и приятен аромат на пролетни цветя, който още дълго се носи из равнината на Съзнанието й.

От известно време друсането бе спряло и в кабината се чуваше неясен говор. Нея продължи да диша като в сън, но поотвори очи и се огледа.
Двамината застанали до ръчките и копчетата за управление тихо разговаряха.
- Защо спряхме? – попита момичето.
Нийгопра се обърна към нея:
- По-нататък паяка не може да отиде. Няма оторизирани права. Ще трябва да продължим пеш.
Мод отвори уста, но бе изпреварена:
- Двамата с теб ще опитаме да проникнем тук... – Хйта включи изображението на монитора и посочи. - ... само, повтарям, само да разузнаем. Не можем да сме в пакет...
- Как така само да разузнаем? Дори да намерим информацията...
- ... да, само ще се опитаме да разберем дали информацията е там и ако да – под каква форма се съхранява. Никакви опити дори за нейното копиране не бива да има. Дори това, че ще разузнаем, ни излага на голям риск.
Нея се обърна към Пилот:
- ...
- Той е прав. Каналите тук са толкова шумни, че ми е чудно как още не са ни разобличили. Та ние се виждаме като на длан.
- Това дали се виждаме не зависи само от нас, а и от този който ни гледа. – замислено се обади спътника им.
Пилот бе разбрал състоянията на Нийгопра и не се обади, но Нея не се стърпя:
- Нещо предвид ли имаш?
Но той не отговори, а само раздразнително махна с ръка. Това постресна момичето и тя реши да си затрае, при все любопитството си.
- Пилот... – каза той замислено, - ... ако позволиш...
Пилот предостави управлението в ръцете на Хйта.
Пръстите му бягаха стремглаво по пулта и една след друга изписваха команди. Дори не гледаше в клавиатурата.
"Добър почти колкото мен." мислено се усмихна Нея.
- Пилот, запознат ли си със системния час и дата на местността?
- Един момент, моля... – Пилот се прехвърли на командния пулт на Кораба и от там провери някои неща, като в паяка холограмата му изчезна.
Нея и Нийгопра Хйта се спогледаха мълчаливо. Момичето вече имаше смътна догадка за каквото предстоеше, но събитията не й дадоха възможност да реагира.
Пилот отново се появи:
- Нийгопра, може да станат много лоши неща при промяната в стойностите на променливите Час и Дата.
Настана кратко мълчание, но Мод разбра.
Много голяма част от месността и приложенията, които я поддъжаха, можеха да се сринат при промяна на тези стойности. После да трябва всичко да се гради наново... освен... ако не се намерят тези скрити – и със сигурност...
- Хйта? – обади се момичето. – С колко време разполагаме, преди да ни надушат?
- Двадесетина часа. Защо?
Но въпросът и за него вече се обезсмисляше, тъй като догадката дойде в ъгълчетата на съзнанието, а последвалото обяснение на Мод го заля с отговори, които той отдавна търсеше.
- Ако намерим тези места – файловете – които съхраняват информацията за дадено приложение – да си го представим като сглобена мозайка... Когато едно приложение престане да работи – поради изтичане срока му на годност или подари други причини, то издава такова съобщение и предупреждава администратора, че е време да го премахне – да го деинсталира, за да не се товари системата от неща, които не работят. Администраторът или кой да е потребител на това приложение го деинсталира, но то – приложението – не маха всички парченца от собствената си мозайка, а оставя няколко, които да следят дали някой няма да се опита да си послужи с измама – да инсталира повторно приложението на същото място. Точно тези... Стражи нека ги нарека... трябва да намерим за да ги... премахнем.
- И се питаше дали да не ги потърсим?
- Да. Защото те със сигурност следят и за манипулиране на Дата и Час. И когато намерят такова – ако приложението още не е деинсталирано и пуснато отново да работи – рестартирано – реагират по най-грубия за потребителя начин: преждевременно прекратяват изцяло дейността си и извеждат съобщение, че вече срокът на годност на приложението е изтекъл и потребителят е длъжен да го деинсталира. Ако намерим тези парчета-стражи...
- ... които може да са къде ли не. – я погледна нарастанеца.
- Да, които може да са къде ли... ще успеем да се справим с Равнината. После ще възстановим първоначалните стойности и готово! – ентусиазирано завърши Нея.




(I) крат - механичен крак у някои представители на бордеритеII.
(II) бордер - да не се бърка с границите по приложенията. Това е една от по-древните представители от планетната механична флора.
(III) авторът цитира един музикален файл: Fast food.
(IV) третия външен слой – от общо 7 - около планетата.
(V) Нарастан - град_крепост, останал от Старата Епоха (VI), все още функционална автономна единица.
(VI) Времето, преди да бъде пуснат електронния еквивалент на атомноводородната бомба. След нея, където и да отидеш, виждаш само развалини. Приказките за "бомбата и това след нея" бледнееха пред реалността.
(VII) Тези определения отдавна се бяха превърнали в описателни епитети и за нейното съзнание, и за нейния свят.
(VIII) Обслужваща програма за свързване на две отдалечени точки.
(IX) Невидима преграда, предназначена да спира изпращането на деструктивни пакети информация Към Ядрото и Обвивката на информационните блокове на Нея. Проявяваща интерес и към пакетите информация излизащи Навън.
(X) Наименование обединяващо всички виртуални реалности и канали в единно цяло.
(XI) Инструменти, проверявани едно по едно докато работят дали не са заразени от нежелан изпълним код. Заемащи не малко от системната памет.