автор: ole72

Измислен град във радостта от вчера
и днешна участ, от която ме е страх,
трепериш София и аз от теб треперя,
обичам ли те малко, така и не разбрах.

Красива, непристъпна и грозновата, скучна,
усмихната, свирепа с променливо лице,
за мен не си богиня, не съм ти вярно куче,
живота приюти ми и свикнах вече с теб.

Но стряха ти не си, не си ми роден дом,
не ми прощаваш нищо, за нищо не виниш,
забравяш ме за миг, не чуваш моя стон,
приятели не сме, познати сме добри.

От древно потекло, кръвта ти още ври,
старея бързо аз преди да разбера,
какво си ти за мен, какво си всъщност ти,
капан или утеха, живот или игра?

И бавно се изкачвам по стръмния възторг,
за мене даже таен, но кода знаеш ти,
ще те обикна скришом-объркан, втори дом,
когато във сърцето повторно се родиш.