автор: ole72

Виртуалните рани лесно превързвам,
прахче нежност и йодна усмивка, и стига,
но когато реално потъвам във кърви,
за вика оглушавам и късно пристигам.

Във човешката бездна резервирано слизам-
неприветна тъга- хищно в мрака притегля,
да живея във болката чужда, не свикнах,
даже в моята болка, не ща да живея.

И куража ми смел под краката омеква,
и във кал се превръща предишната смелост,
да, раздавах надежди, любящо и леко,
но във ада се срутвам, с трепереща нежност.

И са думите чужди, невиждащи, жалки,
а очите ми бягат, навътре се скриват
и претърсвам душата за щастие малко,
за да мога гнездо във тъгата да свия.

Приближавам и дебна, да галя не смея,
да ридая не мога, не искам да плача,
тя е чужда за мен, а е своя за нея,
бавно в мене попива- капка по капка.

Но когато усетя вика и прииждащ,
знам, че вече е моя, макар че я мразя
и тогава се боря, и жилото виждам,
и изваждам го бавно, но без да се пазя.