автор: ole72

Яростта бодлива, рибна кост-костище,
заора душата, с нокти я разнищи
и пищя, не трябва, кучия й гребен,
ще се счупи във усмихнат хребет.

Само да почакам и ще се оглади
на река ще стане - хубава и млада,
само малко още, няма край, усещам -
вие се костта в мека, нежна прежда.

И плете душата весела дантела,
раните прибира със игла зелена,
и не вярвам даже - яростта я няма,
май че се оказа зрителна измама.