автор: Bachi

Имало едно време в една земя страховит великан. И не толкова с големината си всявал страх, а защото се хранел с деца - с най-невинните и чисти деца. Трябвали му точно те - най-чистите и невинните, защото
тяхната непорочност изсмуквала отровата, която се разливала по цялото му тяло, и я превръщала в отровни косми, които израствали на главата на великана. Отровната му коса растяла, разстилала се над земята и я задушавала с всеки изминал век.
Но случило се веднъж така, че едно от момченцата, които били стройно подбрани по цвят и подредени в изящно плато - така великанът задоволявал едновременно и естетичните си потребности - се изправило в средата на чинийката, вдигнало ръка в знак за тишина и внимание и когато великанът заинтригуван му предоставил тази възможност - направил го, защото никога до този момент не бе му се случвало някой да надигне глас и му станало интересно какво ли биха могли да му кажат децата на земята - момченцето проговорило:
- Хей, великане!
- Какво-о-о-о? - прокънтял гласът на великана.
- Тази коса не ти ли вече пречи?
- Пречи ми-и. И още как - тръснал великанът глава.
- Ами - продължило уж много вдълбочено замислено момченцето - не се ли страхуваш, че отровата може да започне да се връща обратно в тялото ти?
- Възможно ли е? - леко като да се позамислил и великанът.
- Аз имам една идея - въодушевено започнало отново момченцето.
- Ха, идея? Че каква идея може да имаш пък ти? - позачуден се изправил великанът - Хайде, да те чуем. - Великодушно махнал с ръка.
- Аз, например, мога да ги почиствам малко по малко, ако ми позволиш и ме оставиш да ти се качвам на главата за кратко от време на време.
- Е, добре. - съгласил се великанът.
И така, малко по малко, детето отскубвало отровните коси на големотуловищното създание и, докато това създание подрямвало необезпокоявано, не забелязвайки от своята висота какво върши момченцето, то сплитало тънко въже от отровните коси на великана.
Докато една ясна, звездна привечер момченцето, качило се, за да уж попощи великана, увило тънкото въже около врата му и, подсвирквайки си най-безгрижно, го омотавало и стягало все повече и повече...