автор: sekirata

Морето със небето се целува
и чайките отлитат надалече.
Корабът е тъй далече!
Лежа на пясъка златист,
разгръщам лист по лист
тетрадката на твоята душа
със спомена за любовта.
Това поне остана ми от теб
с надеждата една,
че ще се върнеш някой ден
при мен със вятъра.
А твоите сълзи,
които ти ми подари
във мене още парят.
Сърцата знаят
къде извира любовта
и кой,кога от нея пие.
Дали щастливи сме и ние?!
Дали е чужда орис зла
или нашто е съдба?!