автор: josefinne

Светлата коса на Криси падаше като водопад на раменете й и контрастираше с мрака на спускащата се нощ. Тя беше три - четири годишно момиченце и така, седнала на земята сред тревите и жълтурчетата приличаше повече на малка, приказна фея или кукла, отколкото на малко човече.
"Мами, Тати, Клиси" - наричаше тя полузатворените слънчеви цветя, като ги откъсваше. "Мами, Тати, Клиси" повтаряше тя при всяко кръстосване на дръжките им. Сплиташе по три цветята в неразделимо единство, в едно семейство от три...'Мами, Тати, Клиси"...
Някъде, недалеч от нея, заедно с настъпващата нощ се приближаваше и той. Снишил се ниско сред тревите, пристъпваше тихо и меко. Светлите му, окървавени очи не изпускаха невинното създание. В нощта блестяха бели, остри зъби, които се къпеха в слюнка при вида на нежното вратле. Той беше толкова близо вече, че чуваше напевното гласче на детето - "Мами, Тати, Клиси" повтаряше то. Хищникът се снишаваше, тревите го поглъщаха изцяло и скриваха напълно. Напрягаше поглед, всеки мускул в здравото му тяло беше обтегнат, готов да се нахвърли над жертвата си.
"Мами, тати, Клиси, мами, тати..." Звярът, само с един лек и тих скок, сякаш прелетя като ангел на смъртта, се хвърли върху нея. Събори я и светлите й коси увиснаха във въздуха, едва докосвайки с краищата си черната земя. Кръвта й потече в жадните уста, отровата му вместо нея се вля във вените й. В желанието си да се задържи или пък просто от прищявка на Съдбата, Криси обви с ръчички врата му и спелете малките си пръстчета в козината му - " Кли...си..." - повтори тя тихо, точно в ухото му, така че дори нощта не чу. Само той. Захапката на звяра олекна. Меката земя пое леко главицата на момиченцето. Светлите му коси се разпиляха върху нея като слънчеви лъчи сред мрак. Той се загледа в бледото й личице, в обезцветените й устни и тънката струйка жива кръв, която тичаше по бялото вратле.
От къщата се чу звук, зареждане на пушка. Той погледна за последно детето и отново с един кратък полет я прескочи и се загуби отново в тъмнината , от която бе дошъл.
Майчин плач раздра властващата вече нощ. Мрак се спусна над детето и потече в жилите му...
Но тя оцеля...Продължи да живее, за да се събуди отново от същия сън. Сърцето и се блъскаше в гърдите, сякаш, да избяга от съня, дъхът напираше да излезе. Тя отвори очи и погледна навън. Отново луната беше скрила лицето си - време е. Още едни безцветни, пълни с кръв очи излизаха на лов тъмата на нощта. Нейните.