автор: josefinne

Имах един приятел преди време, който много уважаваше жените. Въобще това беше нещо, което 15-16 годишният ми мозък не можеше да побере. Често се събирахме компанията в центъра с по шише бира в ръка, кацахме на някоя пейка и пълнехме очи:
- Ей, скъпа, това колан ли е или пола, дето си го сложила? Ке-ке-ке!
- Глей я па тая, к'во си е направила на косата!
- Ами да отвлича вниманието от нацапаното й лице, бе!
А моя приятел, за който става въпрос, си стои отстрани слуша само, не се усмихва и кротичко си пие биричката.
- К'во ти е, бе, Емо? - питам аз, 'щото съм си добра душа.
- Ми, мислех си - започва сериозно той - Ако моята приятелка мине от тука и вие така й кажете ... - И аз правя отегчено-умолителната физиономия да не продължава пак с някоя история за приятелката си, 'щото ми е писнало да слушам все за нея, но все пак той продължава - Щях направо...
- Да се разцивриш ли , бе? Хахаха! - подмята един, дето не е точно от наш'та компания. Но Емо е доста едричък и затова го поглежда само и казва:
- Щях да ти завра тъпата мутра в задника на конска муха, нещастник!
Далеч съм от мисълта, че на оня нещо му заседна в кривото гърло, 'щото Емо не е шега работа момче.
И така моя приятел, стана ви ясно вече, освен , че много обичаше приятелката си , ами и уважваше жените. За мен... Те си бяха нещо като дебел, златен и много скъп ланец. Поне хубавите жени. Или казано по друг начин - ако имаш такава жена, то тя е окраса на богатството и гъзарията ти, ама трябва да внимаваш някой да не те ступа , заради нея. Само едно нещо е различно - ланците не те правят на глупак. Никога не съм спестявал на Емо съжалителните погледи, когато тръгваше да ме убеждава в теза , различна от моята за жените. Все му казвах :
- Аве, те жените са тъпи кокошки - колкото повече тичаш по тях, толкова повече бягат от тебе, колкото повече си пич и не им обръщаш внимание, толкова повече скачат по теб. За жена не си давай главата!
- И к'во? - Отвръщаше той - да съм като теб ли?
- 'Ми, да, к'ъв е проблема??
- Всяка седмица различна...
- Че, какво му е лошото на разнообразието? - казвам аз и пак не ми го побира главата.
Но това , което наистина му е лошо на разнообразието ( колкото и странно да звучи) е, че в един момент даже и то омръзва. Всеки път едно и също и всеки път алгоритъмът работи и госпожицата ми скача в панталоните, после чаровно й тегля майната. Едни го понасят със злоба, други плачат, на трети не им пука. И на мен ни най-малко не ми пука. Жените са окрашения, само че се намират по-лесно от благородните метали.
Така си мислех.
Един ден обаче...По-скоро една вечер, за да бъда точен, се връщам аз от кръчма с намерението да се наспя от 2 дена насам най-после. Не, че кръчмата затвори в 10, но ми беше адски скучно там , с тези. Качвам се аз на метрото в един вагон, където бях сам. „ Я, к'ъв късмет" - викам си аз на ума и се разплувам на една седалка . На следващата спирка се качва някакво момиче и сяда на отсрещното диванче, малко по-встрани. Поглеждам я аз, но не виждам нищо съществено - косата на плитки, суитчърче, дънки, кецове, някакви гривнички - и продължавам да блея в отражението си на стъклото зад нея. Поглежда ме и тя, мервам я пак аз. Тя ми се усмихва. Усмихвам се и аз и бирата казва на празния ми корем: „К'ъв, ден е днес , бе?", а самочувствието в панталоните ми се обажда:" Понеделник!" „Време за промяна!"- казвам си аз на ум и й викам:
- Здрасти!
- Здрасти... - отвръща ми тя.
- Как си?
- Добре. А ти?
- И аз съм добре. На къде отиваш?...
И така се заговорихме. Ама наистина се заговорихме! Пропуснах си спирката. По едно време се преместих до нея. После слезнахме от метрото и седнахме на една пейка отвън. И си говорихме. До сутринта. Като се прибрах в нас на другия ден, въпреки че не бях спал два дни , никога не се бях чувствал по-бодър. И за първи път оцених същество не от мъжки пол с интелектуалната част на тялото си. Не знаех, че има жени, които да се интересуват от такива неща. Никога не бях говорил с момиче повече от 25 минути и тя накрая се съгласяваше да дойдем у нас или да отидем у тях. Естествено , след като се наспах добре, умните мисли от главата ми, бяха излетели и аз се втурнах в моя си ритъм на живот.
Беше сряда по обяд някъде. Тъкмо си разглеждах телефона да търся номера на Мария - поредното гадже, с което имах намерение да скъсам ( все пак вече беше сряда!) и гледам някоя си Мила. „Коя пък е тази?" Не си спомнях скоро да съм ходил с никоя Мила. Обаждам се:
- Ало, здрасти! Аве тука, без да искам ти изтрих името и не знам чий е номера.
- Здравей... - отвръща ми онзи глас, който слушах цяла нощ и не ми омръзна...
- А...Искаш ли да излезнем? - „ Ама по-тъпа реплика не можах ли да измиля?!" - помислих си в тоя момент и явно нямаше по-глупава, но тя взе, че се съгласи.
И излезнахме. Излезнахме и пак, и пак. И накрая на седмицата още излизахме и никак не ми омръзваше и всеки път изгарях от желание да я видя и д чуя какво ще ми каже, защото тя наистина знаеше какво да каже. Знаеше как да говори и глупости , да бъде забавна и да говори и умни неща, без да ме отегчи до безкрай. Оказа се, че жените са много странно нещо , а тази определено беше по-умна от мен. Признавам й го без капка завист...
Тъкмо си мислех, че съм схванал най-после идеята на нещата и стана така: Седим си моята компания няколко месеца по-късно пак така на една пейка в центъра и си пийваме биричка. Аз нещо разправям за Мила, един ми се дразни, че ПАК говоря за нея, ама аз хич не му се връзвам, 'щото просто го е яд и виждам моя едричкия приятел, който много уважава жените да се задава.
- Как е, пич - поздравявам го аз веднага и се здрависваме.
- Бива...Как е при тебе?
И тука се отприщвам да говоря за Мила. По едно време той ме прекъсва и казва:
- Стига, бе, и ти ли? Беше много прав едно време като казваше, че за жена не трябва да си даваш главата. Ще ти кажа какво стана с мен. Помниш ли , по едно време имах приятелка...
- И много я обичаше, помня...
- Така! - казва - Отиваме ние веднъж към тях. Бута тя вратата - заключено. „ Ооо , нашите ги няма!" - казва тя похотливо и аз я поглеждам палаво. Отключва вратата и влизаме. Аз я награбих още от там и - право в леглото. Събличам я по бързата процедура, съблича ме и тя и почваме. Тя - озверяла като никога! По едно време даже ме обръща и се качва върху мене и аз, пич, тъкмо да свърша и звъни телефона. Стреснах се, тя спря. Придърпа си дънките и си извади телефона. И аз мислех, че ще затвори, но не - вдигна и почна да си приказва : „ Здрасти! - вика - Ами... - и ме поглежда - нищо особено. Стоя си вкъщи. Ти? ... Да... И аз...Айде." Но...Както и да е. Влиза тя в банята след това и се звъни на вратата. Знам, аз, че не се чува от банята, но й извиках, че аз ще отворя и отивам. Там , на вратата, седи някакъв хилав и вика „ Къде е Ани?" и наднича зад мен да я види. „След малко ще дойде. Кой си ти?" „Ами, аз съм приятеля й" - казва той и аз тъкмо да посегна да му извия крехкото вратле, когато тоя казва: „ А ти трябва да си брат й?" и на мен ми става ясно, че горкия човек е по-заблуден и от мене. Каня го вътре, все едно съм си у дома. Сядаме на масата в кухнята. Намерих някакво уиски на баща й, сипах, без въобще да ми пука и се разговорихме с момчето. Оказа се, че ходят от около 5-6 месеца - малко повече от нас. Докато аз си мислех, че тя е на тренировки понеделник, вторник, петък и събота, той е останал с впечатлението, че е на тренировки вторник, четвъртък, събота и неделя. Чудехме се дали някой не живее в заблуждението, че тя е на тренировки в останалите дни. След около половин - един час тя излезе от банята с думите : „ Миличко, може ли днес да излезна с...", а аз вече достатъчно засмян от силното уиски и с вкус към иронията в подобни ситуации продължавам:" С някоя приятелка ли, мило?" Тя се спира на вратата и ни гледа - мен и него. „ Мисля, че днес аз ще излезна с приятелката ти!" - ухилвам се аз, а оня отсреща се превива от смях вече. Както и да е , 'фащаме си ние двамата шишенцето с уиски и се напоркахме като свини. Оказа се много свестно момче. А аз щях да му извия врата, заради тая кучка. Така, че, пич, главата за жена не си давай!

И седя си аз сега тук, пред лаптопа, слушам Fort Minor, търся вдъхновение , защото трябва да драсна едно есенце по Свят и личност за края на срока. Разказвам тази история, но нямам ясната идея какво значи, но знам, че значи нещо. Направо съм сигурен, че има някаква поука! Мила не ми излиза от главата, но и разказа на Емо не мога някак си да си избия от ума. Вадете си вие изводите, честно казано, аз само разказвам. И съм си щастлив!