автор: josefinne

Тя се качи в маршрутката, отново връщайки се към къщи. Плати на шофьора и се обърна към вътрешността . Избра си една от единичните седалки. Не обичаше до нея да има други хора, не обичаше въобще другите хора.
Седна и извади от чантичката си бледо розово червило, с което оцвети устните си и след като нямаше какво друго да прави загледа се през прозореца. Колата се движеше бързо и картините често се сменяха. Тя гледаше безучастно сякаш филм. Целият живот за нея беше патетичен филм. Защо трябваше да чувства нещо, питаше се тя вечно. На няколко пъти маршрутката спря , за да приюти самотни пътници...
Но един от тях беше различен. Тъкмо започваше да вали силно, когато в далечината се видя една протегната ръка. Двама влюбени се бяха сгушили там, на тротоара, подгизнали до кости, те се гушеха отчаяно един в друг, сякаш да се подсушат. Но нима това беше възможно? Колко глупаво! Той я обргъщаше цялата, а те се криеше като срамежлива теменужка в своя спасител. Как беше възможно едно такова огромно тяло като неговото да прегръща толкова нежно?
Дъжда се сипеше ли сипеше и замрежваше прозорците. Една ръка се протегна и едва на няколко метра шофьорът я видя и спря до това единство между огромния звяр и нежното цвете. Дъжда се стичаше и по техните лица сякаш неизплаканите сълзи ги ронеше небето.
"Обичам те" - промълви тя, още в прегръдките му.
"И аз те обичам, цвете мое."
"Ще те чакам."
"Ще се върна при теб и ще донеса слънцето със себе си."
Маршрутката чакаше. Фаровете й светеха в нощта. Тя ги гледаше със студените си очи през дъжда.
Цялото се раздели на две и единият силует направи крачка към маршрутката. Вижадаха се две хванати ръце в дъжда, една връзка, която не искаше да се разкъса.
" Не ме забравяй, ще се върна" - Извика той през стенанията на небето. Другата сянка не можа да спре сърцето си и то се хвърли към него и запечата клетвата му с целувка.
Тя се изнерви. Стана от самотната седалка и се приближи до шофьора : " Хайде де, бързам!" - подкани тя. Шофьорът я погледна и въпреки че не му се искаше, натисна клаксона. Ужасният стон раздра нощта, разцепи на две една целувка. Доволна тя си седна обратно на единичната седалка. За къде ли пък бързаше - леденото й сърце винаги си беше с нея!