автор: ole72

Колежки може би сме ние,
колежки, може би греша,
кажете после кой ще мие
полепналата суета.

Нима от мене падна, моля,
не си правете пак шеги,
облекли са ви стара рокля,
отива ви, ала почти.

Дали съм гениална, впрочем,
о, самовлюбено дете,
такова каменно безочие.
Била велика?!-Не, не сте.

Разбираме се кротко драга,
признаете ли моя чар,
аз поетичната си шпага
от милост ще ви подаря.

Какво не искате, слугиня
на низки, долни словеса,
Но моля ви се вий-богиня,
богинята съм само аз.

Налиташ ми, ако посмееш,
ще скубя, докато умра,
до утре сутрин ще пропееш,
че първа прима съм, ура!

Скуби, дращи, докато съмне,
реви, подсмърчай и кълни,
от посинелите ти бърни
ще тръгнат медните хвалби.

Когато истински усетиш,
че първа съм, ще разреша
до мене близичко да седнеш,
с усмивка ще те наградя.

Задълго ли останеш кротка,
ще ти намеря място май,
да ходиш с моята с походка
и пишеш с моите слова.

Ти "Viva!" провикни се гръмко,
викни де, срам, не срам кажи,
не искаш, ще те бия дълго,
щом трябва, даже до зори.