Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 415
ХуЛитери: 5
Всичко: 420

Онлайн сега:
:: Heel
:: LeoBedrosian
:: poligraf
:: rajsun
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаФлирт с метресата на сатаната
раздел: Разкази
автор: radi_radev19441944

/В памет на Фриц Цорн/

Още съм жив…
Последните изследвания даваха едни и същи резултати. Прогнозата е достатъчно неблагоприятна. Имаше предложения за хирургическа интервенция , химиотерепия и други стандартни практики , но знаех , че шансовете са несъществуващи, поради което ги отхвърлих. Разбира се, поради хуманни съображения те се опитваха да ми внушават общоизвестни тези , чиято наивност е по- скоро дразнеща , отколкото нелепа. Освен това , когато си отиде Е. , а тя си отиде скоро след като диагнозата беше уточнена, останах сам да се справям с проблемите си и с настъпващата развръзка.
По - точно -тя не си отиде по собствено желание , а аз я изгоних. Нарочно.
Не исках да присъствува на последствията от неименуемия физически разпад и окончателната агония. Определено се афектирах от обстоятелството , че ще ми се наложи да агонизирам пред човек , когото обичам и предпочетох да и спестя тези сцени. Умирането не е приятна работа , нито е освежаваща гледка .
Някой беше обобщил: " Умирането е самотно занимание" - кой беше - вече не помня , но го намирам за сполучливо попадение. Стана ми пределно ясен смисълът на казаното от Едгар Дега: "Премахваш всичко около себе си , а като останеш сам , се самоунищожаваш от отвращение". Вероятно е прав.
Исках да ме запомни такъв , какъвто съм бил в началото - преди онова.
Бих прогонил и служителите от социалните служби , които са ангажирани да се грижат за мен , но се принудих да се въздържа , защото все някой трябваше да обслужва домакинството . Необходима досада.
Откакто се установи, че меланомът се разраства и вече са плъзнали метастази , бях съвсем наясно с переспективата и не допусках никой да ме залъгва с обещания за чудодейно изцеление. Такова не съществува.
С развитието на болестното състояние установявах с все по-очертаваща се конкретност отсъствието на мнозина , които съм считал за свои близки и приятели и, които ме даряваха с присъствието си, когато не ми е било нужно . Разбирам ги напълно и ги оправдавам , защото си спомням, че и аз съм го правел същото при други обстоятелства. Винаги съм избягвал болни и недъгави и съм бил доволен , че не се отнася до мен. Сега ми се връща.
Разбира се , това не е мое откритие. Сещам се за ужасяващите констатации на Фриц Цорн по време на борбата му с жестоката болест и ситуацията ми става достатъчно ясна: " Аз съм си аз- затънал сам в своята собствена трагедия." Сам!
Това "сам" е подчертано и неизменно в цялата история на драмата; самотата е доминиращ фактор-неподлежащ на замяна.
Докато траеха изследванията бях няколко дена в онкологичното отделение в "стаята на обречените" заедно с още няколко души- колеги по съдба. Жалка картина.
Това бяха все хора , на които присъдата беше прочетена от най- великия съдник на вселената и, за които не съществуваха надежди , но те явно не го знаеха или не искаха да го знаят; дори се сърдеха , че им бавят процедурите , други пък изглеждаха непоправими оптимисти и доверяваха колко много и какви хубави жени ги чакат навън изкъпани и напарфюмирани , само трябва да се изреже това досадно нещо , дето е заседнало там отвътре - дребна работа - едно такова нищо и никакво орехче…
Когато ме попитаха им обясних директно, че съм болен от рак и ми предстои да умирам, а те млъкнаха вкупом и се ококориха , сякаш за първи път осъзнавайки , че това нещо е допустимо и касае не само мен , а вероятно и тях. Гадна история.
Разбира се , те предпочитат да се оставят да бъдат залъгвани , защото е по - поносимо да се живее с някаква илюзия , отколкото с никаква , а всяка химера е добре дошла дори в последните мигове на агонията , когато душата бавно се изнизва от скапаната мърша и дробовете с хрипове се отварят за последна глътка въздух.
Докато дишам , се надявам…
След като всичко се изясни и разбрах , че няма на какво да се надявам , отначало се изплаших , а после се озлобих.
По начало съм си злобен . Винаги намирам повод да злобея. Срещу този или онзи , срещу това или онова. Когато няма срещу кого и за какво , се обръщам и злобея срещу себе си . Поводите са много - най-различни неудачи : липса на късмет, липса на пари , липса на разбиране , липса на…и т.н.-всевъзможни липси. Злоби , злоби, злоби… Вероятно от злоба пипнах и този рак. Сега отново намерих повод. Този път се озлобих срещу самата болест.
Като куче , което лае срещу месечината.
Е. ме търпеше , вероятно защото ме е обичала , но може и така да съм си въобразил . Във всеки случай , когато и казах да си върви , тя си тръгна без да продума и само очите и се напълниха с тъга , а аз останах сам и се заядох със себе си . То беше нормално. Освен множеството бучки , които напипвах по слабините си , се появи още една голяма буца и тя заседна в гърдите ми . Вече съм сам . И така ще бъде.
С други думи , съобразно наблюдението на Цорн над собствената му гибел, веднага се налага тезата:"Всеки знае своята болка и своята самота."
Какъв е утвърденият сценарий при подобна ситуация? Все един и същи.
Болният постепенно и безнадеждно се скапва ,въпреки постоянните , но напразни усилия на близки и лекари да му помогнат и облекчат страданието.Плъзват метастази , плътта атрофира и гние. Повсеместен катабулизъм .Адски болки.
В края на краищата смъртта взема своя пай при всички обстоятелства и грижите отиват а вятъра с известно удължаване на агонията. Нищо работа.
Единственото удовлетворение е, че заедно с умиращия- тоест аз- умира и причинителят на болестта , ако изобщо го има. Винаги съм се чудил на този парадокс в природата . Убивайки своя донор , причинителят убива и себе си . Защо? Не съществува отговор. Явно има нещо недоизкусурено в замислите на демиурга и то бие на очи дори за непосветените. Този демиург изобщо не си е свършил работата както трябва, особено що се отнася до проекта му с биологичните форми и най- вече "Хомо сапиенс". Имам съмнението , че е зарязал всичко по средата -ядосан и омерзен и- захвърляйки чуковете- е легнал да спи или направо е избягал панически и се е скрил от собствените си недовършени творения.
*"Pater omnipotens aeterne deus ".
Поне до настоящия момент неговото участие се състои най -вече в безучастието му , въпреки сърцераздирателните молби и вайкания на вярващото простолюдие и категоричните обещания на оторизираните от църковния клир униформени чиновници.

В процеса на упадъка , поради липса на сериозни алтернативи , липса на каквито и да било полезни от медицинска гледна точка терапии , се появи и една фикс-идея. Определено поради това прогоних близките си; трябваше да продължавам борбата сам , независимо дали има или няма полза; не съм се предал, длъжен съм да опитам всичко ,ако не от друго , то най- малкото от озлобение , защото това май е последният ресурс на един обречен. В своето озлобение срещу болестта , защото вече няма срещу кого да злобея , ми дойде наум следната дивотия: " Тя- тази болест , ако е жива и непрекъснато ме изяжда , мога ли аз просто да я уморя от глад?" Разбира се - налудничава идея , но все пак - идея.
Нямам никакви спомени , нямам и достъп до подходяща статистика , но не зная случай - пак съгласно статистиката - човек , поставен в нечовешки условия - глад , мизерия , изстезания - да е умрял от рак …
Умирали са от всичко друго , но няма нищо споменато за рак.
Какво става с тази болест при екстрени ситуации , когато организмът е впрегнат в борба за оцеляване и прави свръхусилия срещу директната заплаха, нямам представа.
Може и да съществува някаква статистика , но аз не я зная ; няма и да ровя да търся. И по- добре е така , за да осъществя своя експеримент , без да имам категорични опровержения относно безсмислието му.
Наистина не се сещам да съм попадал на информация за някой починал от рак каторжник от Бухенвалд ,Гулаг или Белене например. Умирали
са от всичко друго, но за рак никой нищо не е споменал или никой не е
обърнал внимание, или аз не зная . Ще видим!



Общо взето като при всеки утвърден неудачник , битието ми е белязяно от неудачи. Те просто бъкат наоколо. Отрано се присъединих към категорията на аутсайдерите , било поради политическа непригодност , било , поради професионална непригодност , било поради прекалена пригодност. Винаги съществуваше някаква непригодност или прекалена пригодност , които ме държаха далеч от просперитета на нормално пригодните , а най- вече неспособността ми да се приспособявам. В джунглата на обществения живот , където оцеляват адаптираните , аз не бях нито хищник между хищниците , нито жертва между жертвите или по- точно бях нещо като хищник- вегетарианец, изобщо - нещо като нищо. Дарвиновите постановки не ме касаеха -нямаше как да участвувам в тяхното утвърждаване - и вероятно поради това се налага да освободя заеманата територия от присъствието си в битието. А то нямаше как да не се случи…
Не можех нито да лъжа , нито да грабя , тоест бях лишен априори от качествата на проспериращите , поради което участвувах в техния триумф само като наблюдател. При това състояние на нещата, като всеки средностатистически българин , аз се ограничавах в амбициите си до толкова доколкото изобщо ги е имало и бях принуден да се задоволявам с малкото , което ми се предоставя и да се утешавам с мисълта , че има и по- зле от мене -тоест възприемах и утвърждавах философията на Вуте и я отстоявах с инфантилната непосредственост на патологичния аутсайдер.
Логично е да се предположи , че при такава ситуация беше невъзможно да се похваля с наличието на достатъчно пари. По- точно те често липсваха и тази липса се прибавяше към останалите липси , а по- вероятно бяха до голяма степен тяхна първопричина.
Към останалите липси реших да прибавя и липсата на любов. Е. си отиде разплакана . В действителност , тя би трябвало да е доволна , че навреме съм я освободил от неблагополучното си участие,защото да свържеш живота си с безнадеждно болен си е чиста проба безумие. Дори никак не би било изящно.
Е. е виртуозна пианистка и е недопустимо да погребе таланта си заради мен и моите проблеми. Тя си има свой път. Да върви!
Понякога си спомням. Спомням си… В паузите между всеки пароксизъм , когато изтощен от безсънието ,съм се унесъл в дрямка , внезапно прозвучават акодите на пианото - нещо от Шопен- и аз скачам от леглото облян в пот , разкъсван от болки , а нея я няма; виждам отново и отново как прозрачната и фигура се отдалечава в мрака на коридорите , стъпките стихват , захлопват се врати - все по- далеч и по- далеч и тишината започва да вие заедно с хиените на следващия пристъп. Присъединявам се към Бото Щраус: "Нищо по- тревожно от това да останеш сам в диалога. Чувам гласа си как непрекъснато разговарям с нея." Но това беше и премина.
Вече не ми остава време за този разговор. Пристъпите се сгъстяват ,
Диалогът се превръща в монолог ; монологът - в хрипове. Не помагат
нито господ , нито сатана. Все по- ясна ми става констатацията на
Фриц Цорн :"Страданието ми може да се задълбочава вечно, без да има
край .Моят свят е вцепенен от болка."

С Е. се свързах инцидентно . Случи се след един концерт , когато всички си отидоха и тя остана сама в залата , заедно с огромната купчина букети , които не знаеше какво да прави, защото не можеше да ги отнесе всички. Отказах се да и поднасям цветя ; вместо това отидох да и помогна , но когато приближих до сцената ,забелязах, че тя гледаше цветята с невиждащи очи и по лицето и плуваха сенки от нестихваща тъга. Не можех да си обясня причините за тази тъга , особено след триумфа на поредната изява , но когато поразен от нечовешката и красота , реших , че мястото ми не е тук, и се наканих да си тръгвам ,тя ме забеляза и тогава се случи това , което никога не бих допуснал . Случи се.
И, както би могло да се очаква , не продължи много. Нямаше как да продължи. Отначало загубих работата си , поради стопанската конюнктура, а впоследствие се появиха и тези бучки по слабините. Отпървом не боляха . Дори не им обръщах внимание , но и да бях обърнал ,каква ли щеше да е ползата. Не не боляха. Впрочем, известно е , че те изобщо не болят ; боли само здравата тъкан, която става все по- малко и по- малко за сметка на изродената , която е и мъртва.
" Навсякъде , където усещам болка , това съм аз"- отбелязва Фриц Цорн- "Болката надава вик до небесата . Стига там и се натрупва".
Натрупва се. Все по- определено се усеща това натрупване , но няма как да избягам , нито да се скрия.
В подобно състояние е невъзможно да се мисли за любов или някакви други удоволствия. Нелепо е да се мисли за любов агонизирайки. Спомням си известния виц за оня доктор , който по време на визитация правел много точни прогнози: "Този ще оживее , онзи ще умре " и т.н.
" Как разбрахте това , докторе ?"- пита младичката медицинска сестра , която го придружава.
"Лесно е - единият гледаше непрекъснато в деколтето ти , а другият - в тавана"- отговаря компетентно докторът.
С напредването на болестта , започнах да ненавиждам Е. Намразих я. Това не е ненавистта на болния по отношение на здравия , поради завист , че не е той , а онзи или нещо друго. Намразих я поради самото и присъствие в центъра на моята вселена и моята болка, защото се оказа , че понастоящем болката е моята вселена, а когато изчезне болката - тоест- вселената , ще съм умрял. Намразих я заради жестоките кризи по време на пристъпите и я обвинявах в нещо , без да зная какво. Намразих я поради факта , че агонизирайки , се налагаше да мразя всички и себе си ;в безсилна злоба ругаех и господа и сатаната.
Да си върви ! И тя си тръгна…
В мигове на просветление ,чувам в стаята една муха и нещо от Бото Щраус:
" Когато много бегло изплува пред очите ми нейният образ , улавям чезнещата и усмивка"…
Впоследствие непрекъснато я виждах как се отдалечава и изчезва . Това се повтаряше неизменно след всеки следващ пристъп, докато пристъпите се сгъстиха толкова много , че се сляха в едно непрекъснато изстезание , сякаш някой бавно ме въртеше на слаб огън и вече знаех , че адът не е някъде там в неизвестното , а тук при мен и в мен. Вече не я виждах никаква . Тя потъна някъде заедно със светлината , загуби се в нищото , а тук остана само адът , сатаната и аз. Господ отдавна се беше покрил ; той винаги се крие в миша дупка , когато го търсят .Ако беше държавен чиновник, на вратата му всеки път щеше да виси табела с надпис : "Елате утре!" Няма го . Не ми и трябва повече.
Остана само - както споменах- злобата. Единствено тя ми даваше сили и ме крепеше . Ако не беше тя , отдавна да съм умрял.
Онази мръсна кучка -смъртта продължаваше да се бави. Правеше го нарочно ,за да ме тормози. Калташки номера. Искаше да си повдигне цената като малка селска курвичка и хитруваше:"Виж ме - значи - колко съм желана и хубава". Голяма хубост. Писна ми да я чакам и бих я изритал по задника , стига да можех , но я нямаше.
Много ми е притрябвала; дори да пощурея от болки , пак не бих я пожелал. Ще се боря , ще се боря ! Но как?
Има само една последна възможност - най -безумната. Глад!
Може да умра от глад , но не и от рак. Не се предавам без бой.
" Граждани на Бухенвалд! Драги покойници, има ли някой измежду вас , който е умрял от рак?"
Мълчат. Нищо не казват. Нито архивите , нито статистиките -никой -нищо. Но аз все пак ще узная…

О, да - следващият концерт! Е. изпълни блестящо няколко етюда от Шопен и публиката плачеше. Цветя . И още цветя. Е. беше с тъмен тоалет. Все едно на панихида за Шопен. Прекрасна…
Припомних си как е умрял композиторът.- Много бавно. Той цял живот е умирал . Една безкрайна агония. Чак на финала настъпва успокоение. Има дори някакво озарение: " Това е рядка милост , когато бог оказва на човек, да му разкрие мига, когато започва неговата агония. На мен тази милост ми е оказана. Не ме смущавайте!"
На въпроса на доктора дали страда, миг преди смъртта , той отговаря:"Вече не".
След финалните акорди , аплодисментите и цветята , публиката се отдръпна , а аз продължавах да стоя на мястото си като омагьосан и не можех да помръдна. Не чаках нищо ;нямаше какво да чакам; витаех в някакви облаци и в главата ми кънтеше прекрасната и тъжна музика на Шопен, но тогава се появи Е. и ми каза : "Ела!"
Не можех да повярвам , че е възможно . Беше като видение. Ефирна и безплътна. Помислих си , че сънувам . Очаквах всеки миг да се разпадне на късчета и да настъпи пробуждане . Но не настъпи. Истина беше.
Тръгнах след нея като сомнамбул.
Гадно е , че се наложи впоследствие да се разделя с Е. заради онази кучка.
Любов по задължение. Мисля че сатаната нарочно ми я пробута , за да се оттърве от нея ; явно му бе дотегнала и той се изхитри. Лукаво копеле.
Не съм бил баджанак със сатаната , но май и това ще ме сполети. Като едното нищо.
Обикновено по картинките я рисуват като отвратителен призрак от женски пол. Скелет- нарамил коса. Косата вероятно е необходимият инструмент за прибиране на реколтата - тоест душите на простосмъртните .
Но не съм много съгласен с тази постановка . В пропаданията между живота и смъртта най- често виждам друго. Това е красива жена , която пристъпя към мен през мъглите , съпроводена от много нежна музика и аз веднага я познавам. Не не е смъртта . Това е Е.
Събуждам се с викове и облян в пот. Връщането в съзнание е придружено от инквизициите на разпадащата се плът ." Страдам , значи съществувам"- май беше Достоевски.
По- вероятно тази нарочно е приела образа на Е. , за да ме дразни и съблазнява. Почти съм сигурен , че е така , но няма да и мине номерът.. Не - тове не е Е..
Не мога да мисля за Е.Вече не мога. Мисля само как да преодолея болката . Болката - това съм аз. Съзнанието ми , доколкото го има е насочено само в една точка- да преодолея болката . Но как ? Искаше ми се да избягам от себе си и да се скрия . Но къде? Ако беше възможно , бих изоставил тази гнила чарупка , която понастоящем е моето тяло и бих се преселил в нещо по- различно. Но какво?
Нелепо е обстоятелството , че наличието на моя дух е неразривно свързано с наличието на съответната физическа обвивка, която се разпада главоломно , без да се съобразява с моите предпочитания. В този смисъл , напук на философите идеалисти , се оказва , че е невъзможно наличието на какъвто и да било дух, душа и пр. без наличието на съответната материална субстанция - тоест- казано без заобиколки: духът преминава през гърлото , стомаха и червата . А достатъчно голям процент от временно присъствуващите в битието хомо-сапиенс доказват по категоричен начин връзката на човешкия дух единствено с най- прозаичната част от анатомията - дебелото черво. Майната им на идеалистите…
Междувременно успях да установя , че ракът е невероятно гладен . Същински молох. Оказва се , че раковите клетки имат страшен апетит и изяждат всичко , каквото има в наличност, за да продължат неистовото си деление за сметка на здравата тъкан. До кога?
Налага се веднага еретичния отговор: Докато има какво. Реших да ги лиша от това удоволствие.

Не отидох на следващия концерт на Е., защото не можах. Представяха Моцарт и Е. беше солистка , както обикновено , но се надявах, че отсъствието на един зрител няма да и навреди особено. Вероятно ме е очаквала , но се налага вече да свиква без мен. Отсъствието на някой не означава край на всичко. Животът си тече.
Разбира се , същата вечер Е. се появи внезапно в моята стая и изнесе концерта отново и специално за мен. Виждах я някъде между звездите - божествена и безкрайно далечна , а музиката кънтеше наоколо , тичаше по площадите , и заливаше пространството със светлина и копнеж. Плачеше.
Събудих се агонизирайки.
След малко дойде и онази другата. Кога и как се появи ,нямах представа, както не успях да разбера и кога си отиде Е. Определено беше много красива ; всъщност приличаше на Е.- досущ същата, но съвсем друга…. Вече не можех да уточня коя е истинската Е. и коя - фалшивата.
Явно оня се бе погрижил унификацията да бъде пълна.Дойде при мен , седна отсреща и ме погледна продължително и много нежно със синьото.
Красива усмивка, гълъбово сини очи , тъмни коси , фигура на Мис Вселена.
Започнах да проумявам - явно беше фалшивата.
- Аз съм твоята любима - ми каза тя- единствена и вечна…
Не можех да повярвам ,че това е тя- самата смърт. Обикновено си я представях в съвсем друг фасон както я показват по комиксите за деца - озъбен скелет на бабичка със забрадка и коса на рамо; явно има грешка в представите. Информацията им е пълна заблуда.Същевременно болките бяха преминали - вече не ги усещах, аналгезията настъпи внезапно или -с други думи - би трябвало да съм на самия финал , ако не съм го и пресякал. Досмеша ме от наличието на подобна переспектива и направо се захилих.
- Трогнат съм и очарован- отговорих в пристъп на веселяшко настроение - Аз съм голям почитател на любовта; само не съм на ясно как се прави секс в ада. Ти ли ще ме посветиш в това изкуство?Може би е някакъв виртуален секс?
Тя се разсмя предизвикателно с красив алтов тембър . Ужасно приличаше на Е.
- Ти си бил голям хитрец . Веднага се насочваш към целта. Но , приятелю , доколкото ми е известно както любовта , така и сексът са занимания за живите , а не за мъртвите.
- Понастоящем ми е трудно да преценя дали съм жив или умрял . Май не е нито едното , нито другото. Мисля , значи съм…
- Имаш право . Но понякога човек се обърква и не знае какво да мисли.
- Тоест , с други думи , трябва да възприемам както присъствието ти , така и любовта ти не буквално , а в някаква имагинерна субстанция. "Casus irreducibilis" или нещо от този род.
- О не зная , драги , просто не проумявам ;може и да съм някоя имагинерна Жулиета , но да си призная ти определено си ми симпатичен и много ми се иска да се влюбя до забрава в своя единствен Ромео. Определено си падам по духовитите мъже , а виждам , че си от тях и не ти липсва въображение.Особено това последното ти хрумване е върхът на всичко .Доколкото ми е известно , наканил си се да унищожиш причинителя на болестта с глад. Пада му се- нека гладува гадината!
- Кой ти каза ? - сепнах се аз - Не си спомням да съм споменавал пред никого .
- О-о не се натъжавай , при нас всичко се знае. Няма лични тайни, а освен това каква ще да е тази любов , ако не споделяш с мен всичките си болки и стремежи.
Е това вече е прекалено . Тази особа , която и да е тя , започва да ме дразни. Прекалено много знае и много приказва. Прилича на Е. , но не е Е. Тогава коя е?
- Слушай - троснато забелязах аз- това щеше да е много интересно , ако не беше толкова досадно. Май знаеш повече за мен , отколкото аз самия. Коя си и кой те изпрати?
- Е хайде сега и ти- разсмя се тя- какви са тези страшни подозрения? Остава да ме обвиниш в изневяра при положение , че съм единствена и последна.
- Кой ти каза , че си единствена и последна?
- Орисия някаква. Съдба. Самата аз , въпреки , че имам светски вид, съм прекалено консервативна и суеверна. Вярвам в кармата. Дори бих се замонашила , но любовта към бога е прекалено стерилна за мен. Опасявам се, че бих му изневерявала, а той е голям ревнивец. Отело безподобен… Предпочетох тебе. Докато скитах между вселените и те търсех, онези дяволи непрекъснато ми се присмиваха , че съм се прехласнала по простосмъртен, но аз знаех , че нямам друг избор и твоята душа ми принадлежи. Да си призная, малко ревнувах от тази госпожица Е. Прекалено е хубава ,за да я засенча и се наложи да прибягна до козметика .Нашата козметика - не вашата.Но тези нашите дилетанти взели , че ме изтипосали досущ същата . Поне малко да се различавах, поне една малка бемка да ми бяха прибавили за фасон , а те ме прекопирали мотамо като близначка. Пълни профани -нямат никакво въображение и плагиатствуват като застаряващи поклонници на Евтерпа.
- Успокой се - не си същата - почти изръмжах аз- изобщо не си. Е. е благородно момиче и с богана душевност, а ти…
- О , мили наивнико - разсмя се тя - наистина ли си мислиш ,че е така? Ти добре ли я познаваш?
- Добре я познавам и не е твоя работа да се ровиш в тези неща.
- Но защо , нали нямаш никакви съмнения? Тя е благородна , тя е прекрасна- нали така ? Какво тогава те притеснява ? Или може би имаш съмнения?
- Не е твоя работа .
- Е не е . Разбрах вече . Само дето твоята любима съвсем малко ти изневеряваше с диригента , но това не е болка за умиралка; случва се в живота. А междувременно дойде при тебе , защото онзи взе , че се прибра при семейството си , както обикновено се получава и трябваше да му се намери заместник. Завръзка също като в латиноамериканска сапунка . Кой , кой ,кой?.. О да - ето го Ромеото с цветята . Смутен , объркан , влюбен…
- Стига - креснах аз съвсем ядосан- не си много далеч от махленска клюкарка!
Разгневих се сериозно и ми се прииска да я набия; протегнах ръце към нея да я хвана, а тя се разсмя и избяга. В същия миг осъзнах , че разговарям със собствения си кошмар. Веднага си помислих ,че сънувам; направих усилие да се събудя и видях бялата и фигура, която се отдалечаваше като светъл облак , а ехото от този смях стихваше в бездните и тогава все по- ясно започнах да чувам стоновете . Те се приближаваха , усилваха се и събуждайки се , установих , че това са моите собствени стонове , избликващи от собствените ми гърди. Значи - жив съм още.
Това беше едно пробуждане без преход- от пълно пропадане до пълно и ясно съзнание и псетата на саркома ръфаха равномерно жалките ми останки; усещах с всяка нервна кретка резултата от тяхното усърдие.
След малко се появи служителката от социалната служба и ми достави храната , но след като си замина , аз изхвърлих всичко. Това беше началото на моя бунт. Ще го унищожа…
После пристъпих към мобилизация . Очевидно , докато съм тук , те ще продължават дъ ме търсят , а може и насилствено да ме откарат в болницата,което означава неизбежен край на намеренията ми. Единствено , с което можеха да ми помогнаг е да ме тъпчат с наркотик за обезболяване и да чакат по- бързо да пукна , за да им се махна от главите. Бях вече на "последната права" и стандартните практики повече биха навредили , отколкото - помогнали , ако изобщо може да се говори за някаква помощ.
Така че трябваше да действувам сам и възможно най -ирационално. Рационалните действия означаваха изпитан и сигурен провал на базата на досегашния опит.
Планът за мобилизацията беше прост. Щях да избягам. Да избягам от тях, а вероятно и от себе си. Последното решение ме въодушеви . Налудничавите идеи , понякога наистина въодушевяват , колкото и безнадеждна да е ситуацията, но когато утвърдените практики демонстрират по категоричен начин своето безсилие , човек или се надява на чудеса , или предприема някоя налудничава идея. Понеже не вярвам в чудеса , аз предпочетох втория вариант - още по- щур от каквото и да било чудо.
Но така или иначе трябваше да намеря сили за последната си изява, събрах каквото можах и каквото ми дойде на ум , събрах и последните си сили и тръгнах на някъде …
Не . Чакайте малко- още не съм тръгнал.
Очевидно ново пропадане -явно сънувах . Ръмженето на ръфащите псета стихна и се намерих край една рекичка. Бистър планински поток. Поляна и пещера. Е. беше нагазила в потока - видях я съвсем гола . Беше прекрасна.
Къде беше това? Планински връх , поляна , поток , пещера… Сетих се . Отивам там.

Пак се събудих. Заедно с воя на глутниците и стоновете от агонията , в главата ми прозвуча една знаменателна фраза на Амиел: "Тържествен ден- днес бях близо до смъртта"…
Тази проклетница се опитва да ме шантажира. Ухажва ме , приемайки образа на Е. За малко да ме приласкае - ама че нежна ласка…
Мобилизацията премина успешно . Болката беше сигурен знак ,че не съм умрял . Събрах малко багаж - най- необходимото за един отчаян преход и се отправих в избраната посока. Пеш. По маршрута няколко пъти губех съзнание и мислех, че вече няма да мога да продължа, но стисках зъби , стенех , ругаех и продължавах.
Яростта и злобата ми даваха сили да надскоча себе си. Оказаха се най- необходимите качества за подобно мероприятие. Имах късмет , че тези пропадания се случиха извън града ; в противен случай щяха да ме приберат от полицията или от социалните служби ; помня , че докато минавах по улиците хората ме оглеждаха с внимателно съчувствие. Извадих и още един късмет, че това бягство се осъществяваше през лятото - тоест - нямаше опасност да измръзна някъде по кърищата.
Почти цял ден вървях , докато стигна до белязаното място . Намерих го лесно , сякаш някой ме водеше , а може би наистина е било така .
Подножието на планински връх, поляна , поток и пещера . Разбира се , наоколо тъмнеше гората .Това е.

Веднага загубих съзнание от изтощение . Въпреки неистовия си инат не можах да издържа -срутих се в тревата.
В проблясъците между живота и смъртта, виждах все една и съща картина : Връх , поляна , поток и пещера , а Е. продължаваша да гази гола в потока.
Но когато съзнанието ми се проясни , наоколо беше съвсем тихо и Е. я нямаше. Никой нямаше…
Видях над себе си звезди , а наблизо тъмнееше гората. Не можех да помръдна от изтощение. Дори болките като че ли бяха намаляли от изтощение. Почувствувах и слаби пристъпи на глад - едно обстоятелство , което ме впечатли ,защото бях достигнал до фазата , когато организмът трудно приемаше каквато и да било храна - тоест последната фаза.
Храна , разбира се , се въздържах да приема - намеренията ми бяха съвсем различни от това - но вода имаше в изобилие . Примъкнах се с доста усилия до потока и пих продължително . Видях на дъното нощното небе ; видях и сянката на Е., която надничаше между звездите.
Преди да припадна , успях да се отдръпна от водата.
Когато дойдох на себе си , беше започнало да се прояснява. Скърцайки със зъби и виейки от болки , успях да се надигна и да се запозная с обстановката. Пещерата се оказа най -обикновена хралупа, ползувана вероятно от някое диво животно , но сега беше празна. Почистих криво- ляво , примъкнах багажа си и се настаних на мястото на бившия стопанин- вероятно вълк или мечка. Беше почти уютно и най -голямото удобство се състоеше в това , че имах все пак "покрив над главата си" Общо цялата "жилищна площ" беше някъде към пет -шест квадрата - съвсем достатъчно като се има предвид скромните ми претенции. След като приключих с приготовленията , напълно изтощен се проснах на земята върху купа от суха трева и папрат и продължих да реанимирам. Общо взето срещу себе си имах двама страшни врагове: единият продължаваше да бъде нестихващата болка , а другият - все по- нарастващият глад. Налага се да се справям с тях. За целта се изисква освен злобата , която притежавам в изобилие и голяма доза магарешки инат . Нямаше да се размекна . Не!
Едва посрещнах изгрева на слънцето и се хванах за работа. Спомних си за онзи зловещ лозунг на входа на "Бухенвалд" - " Arbeit macht frei" . Май точно това ми е необходимо сега ;есесовецът с камшика го нося в самия себе си. Създавах си работа почти халюцинирайки и почти на ръба на припадъка . Това беше някаква напълно безсмислена работа . Мъкнех камъни от там- насам и отсам -натам , редях огради , мъкнех клони и трупи от гората , правех изкопи . Когато колабирах от глад , болки и изтощение, пиех вода . Много вода. За отмора правех разходки нагоре по склона , но не можех да се отдалеча на повече от двеста метра , защото нататък ставаше много стръмно , а силите ме напускаха. Падах и ставах. Губех съзнание , умирах и отново оживявах . Няколко пъти повърнах нещо зелено , приличащо на жабуняк . Много преди залеза окончателно се срутих. Не успях дори да се прибера в бърлогата .
Много смътно някъде към полунощ ми се мярнаха звезди -кръста на Орион или нещо подобно и лицето на Е. Тя беше там…
После сънувах , че се храня и пия вода . Непрекъснато гълтах някакво много вкусно ястие и нямах насита. Когато се свестих призори , видях , че отново лежа на поляната край потока. Бях вдървен от студ . Гладът се бе изравнил по жестокост с болките от болестта и двамата се бореха за терен . Теренът беше моето нещастно тяло. Задоволих се с голямо количество вода. Малко по- късно , когато слънцето се показа и го посрещнах тържествено , реших че трябва да сменя тактиката . Нямаше какво друго , освен да хапна известно количество горски плодове - съвсем малко , колкото да не умра от глад. Открих няколко храста с шипки , трънки , глогинки ,диви круши и си позволих да ги опитам. Стори ми се , че никак не бяха лоши , но гладът си остана непроменен. Такава беше целта - непрекъснат и жесток глад. Кой - кого. Или аз ще умра или ракът .
Залогът е достатъчно голям.
После отново се хванах за работа -отново до пълно изтощение и колабс.
Някога в казармата като новобранци страшината ни караше да пренасяме камъни от единия край на плаца до другия и после - обратно , само и само да не стоим без работа- абсолютна дивотия. Нещо такова беше и сега , само че сам се накарвах. Не можех да си позволя никакви произволни почивки , никакви глезотии. "Arbeit macht frei ".
И отново цял ден по изпитаната система. Работа - колабс , работа - колабс. На ръба между живота и смъртта . Доказателството , че съм жив беше някоя случайна мисъл , прескочила през преизподните на поредната кома. "Мисля- значи съществувам ." Това ми даваше кураж. Едва надигнал се и хуквам да правя нещо - няма спиране без причина. Вода - в изобилие , храна - каквото намеря по храстите. Позволих си дори да се изкъпя в ледената вода на потока . Веднага ме втресе ,но с неистови усилия продължих да мъкна камъни за въображаемата ограда , докато се изпотих обилно и припаднах . Пак оживях.

Това продължи и на следващия ден, и на по- следващия. Престанах да ги броя - нямаше смисъл . Въведох системна самоинквизиция . Постепенно се смалих наполовина . Дрехите ми висяха на парцали , ребрата ме се брояха , костите ми стърчаха застрашително във всички посоки . Брадата ми се проточи почти до гърдите . Погледнах се в потока и се уплаших от самия себе си - не бях никакъв Нарцис и нямаше опасност да се самовлюбя. Видях едно космато и озъбено чудовище - изчадие от ада. По- страшно и от самия сатана. Нека ! Къде е сега онази кучка , дето ме сваляше , докато агонизирах. Никаква я няма ; явно и тя се е изплашила.
Но това , което открих един ден ме впечатли - бучките бяха престанали да нарастват . Намирах ги в изобилие по тялото си , но си стояха все същите . Вашата мамка !...Болките продължаваха , но бяха все същите - почти започнах да им свиквам; в конкуренция със свирепия глад , някак се губеха ; показваха зъбите си и виеха. Но нарастването бе спряло ;сякаш бе достигнат един връх на нарастването ,от където се виждаше ада .Някакъв своеобразен апогей…
Но сатаната беше милостив. Преизподните на ада не изглеждаха много по- лоши от собствените ми преизподни. Не можах да си обясня какво е изплашило толкова Лазар,който след възкресението си е изпитвал панически ужас от смъртта. Съобразно моите компетенции и информацията , с която разполагам, смъртта се появява - поне при мен е така- в образа на любима жена , с която може дори да се осъществи нещо подобно на виртуална любов. Явно любимата жена на Лазар е била някой динозавър, който появявайки се в ролята на смъртта , му е изкарал акъла. Сиромах Лазар…
С мен е друго ;няма от какво толкова да се плаша. По-вероятно е смъртта да се изплаши от мен , намирайки ме в такъв необичаен вид в тази мечешка бърлога; поне до сега все обикаля наоколо, надзърта и бяга . Че то никак не е лесно. Нали самият Лотрек от личен опит потвърждава: "По дяволите- адски трудно се умира!…"
Смъртта не знам , но мечката сигурно , ако се завърне и ме намери в бърлогата , ще се изплаши и ще избяга панически.
Докато реанимирам, често изпитвам чувството , че тези изстезания са продължили цяла вечност. Вероятно в миналите си прераждания съм натрупал достатъчно опит като потърпевш, докато стигна до върховото си постижение -диагноза -" рак". Наистина рекорд.
Аз бях разбойникът от дясно и -умирайки- чух как онзи на кръста ме успокояваше: " Истина ,истина ти казвам - днес ще бъдеш с мен в рая".
Не си спомням нищо от присъствието си в рая , повече не съм го и виждал онзи , макар че всички тук го очакват и си въобразяват , че ще се появи с гръм и трясък и ще им реши проблемите . " Блажени са вероющите".
От ада имам по- богати впечатления и, както споменах , не е много по- лош от този тук. Съгласно теорията на Фриц Цорн , адът е нещо като междинна станция , след което следват нови преразпределения и т.н. Възможно е и не е изключено. Вечността продължава и след като не остане нищо друго на света ;изобщо нищо не е по- вечно от вечността…
А доктор Бриан има оригинална теория за кръстната смърт , която звучи приблизително така: " Постоянно тетанусно гърчене и болка до полуда при пълно съзнание на разпънатия ".
Забележително откритие. Имам чувството , че съм го откривал многократно много преди доктор Бриан през всичките си прераждания в битието , поради което не съм впечатлен кой знае колко. Вече не си спомням какво е живот без болка. Натрупал съм богата колекция от агонии и смърти. "Тържествен ден…"
В кошмарните си сънища виждам как раковите образувания намаляват и се топят- виждам това , което искам да видя. Желанието ми да ги унищожа е толкова яростно , че непрекъснато си представям как ги разкъсвам ; представям си във въображението как се смаляват и изчезват хленчейки . В действителност смаляването е взаимно. Най- напред се смалих аз, а когато те започнаха да се смаляват, от мен не беше останало почти нищо. Крачещ скелет, раздрънкващ своите кости по чукарите , аз продължавах ожесточената си съпротива срещу природата и бога, които ми бяха изпратили тази жестока болест и сега се надсмиваха. Инатях се .Бях натрупал цели камари от камъни -по- точно камари от злоби- които после разрушавах и огради , които за нищо не стават и нямат предназначение- огради в нищото.
Сизиф вероятно много би се зачудил от щурата ми амбиция да го конкурирам в това тежко и безполезно занимание. Но за разлика от него , един ден аз покорих върха и седнах върху камъка , който бях изтъркалял до горе. Велика победа…
От там далеч долу в полето се виждаха покривите на родния ми град.
Там някъде трябва да е Е. Къде ли е Е?
След този триумф, няма да позволя да настъпи упадък. Ракът е още в мен , но вече съм го захапал здраво. Изяждането е взаимно - той- мене и аз -него. Воля срещу воля , злоба срещу злоба. Усещам как бучките се топят . По тялото и крайниците ми много бавно се оформят зачатъци от здрава тъкан . Тя е още слаба - жили и мускули -болят всички стави , тялото гори като жарава , но този огън все повече стихва. Преимуществата са вече на моя страна. Освен това почти съм престанал да усещам глад ; имам чувството , че процесът се е преобърнал и вече здравата тъкан изяжда болната , а не обратно. Искам това да продължава , докато и последната бучка се стопи и изчезне от тялото ми . Това тяло е лично мое и тук за сега обитава духът ми ; не го давам .

Заспал съм там - на самия връх . Толкова съм изтощен , че нямам сили да се върна обратно .
Малко по- късно се появява и тя . Тя идва винаги в самотните ми нощи и ми напомня за себе си по един неподражаем начин.
Концертната зала , публиката , Шопен. На пианото , разбира се е тя…
Този концерт вече съм го посещавал . По принцип посещавах всичките и концерти.
Шопен. Една много тъжна личност , чиято история като че е идентична с моята .Обикновено по време на концерта аз получавам тежки пристъпи на меланхолия и виждам непрекъснато умиращия гений. Може би ходех на тези концерти , поради някакъв своеобразен духовен мазохизъм.
" Шопен мина край нас като привидение" - обобщава Франц Лист.
Виждам привидението отново и отново . Нещо ме хваща за гърлото ; Задушава ме . Ще извикам. Овладявам се.
Последен акорд, Поклони .Аплодисменти . Цветя.
Залата е празна и Е. е сама. Тръгва си.
Аз също съм там , но ме няма. Къде съм? Искам да извикам , искам да я догоня , но не се получава . Никакъв звук -нищо ; вързан съм и нещо ми тежи. Напрягам последни сили и връзките се скъсват.
Събуждам се с вик.
Бърлогата. Уж е нощ , а навсякъде е светло. Кой знае от къде се взема тази светлина? Тя е при мен . Не помня кога е дошла . Усмихва ми се .Много красива усмивка . Забравих да спомена , че Е. има много красива усмивка.
Но това тя ли е ? Мисля и разбирам - няма как да бъде Е. Досещам се - това е онази- красивата двойничка - метресата на онзи. Познах я.
В същия миг , когато установих това , установих и нещо друго-болките ги нямаше. Нещо си беше отишло- само онази голямата буца стоеше отвътре неподвижно и тежеше.
Но усмивката е съвсем същата . Приближава се , целува ме , притиска се към мен , гали ме … Много нежно. Вероятно се е появил вятър - съвсем тих и топъл. Отдавна не бях изпитвал ерекция.
Тя е . Отива си. Улавям чезнещата и усмивка.
…И се събуждам отново - вече окончателно.

Няма я. Няма я и планината , няма ги поляната и потокът ,няма я хралупата.
…В стаята съм . В своята собствена стая. Четири на четири.Панел и бетон. През прозореца се вижда стената на отсрещния блок. Сиви грамади. Аз съм сам със собстветния си кошмар.Бях сънувал .Всичко е било сън от начало до край.
Ето ги метастазите , ето ги болките ; те прииждат на вълни . Горят.
След малко се появява лекарски екип. Поредната доза морфин…
Но не!
Аз все пак ще замина .Нищо не може да ме спре. Вече знам къде е мястото .
Още днес събирам багажа и заминавам…

Ради

/не е автобиографично/


Публикувано от BlackCat на 01.09.2006 @ 21:34:01 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

07.12.2021 год. / 11:18:52 часа

добави твой текст
"Флирт с метресата на сатаната" | Вход | 9 коментара (28 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Флирт с метресата на сатаната
от cefuleSteven (cefulak@abv.bg -реален е) на 01.09.2006 @ 21:47:50
(Профил | Изпрати бележка) http://cefules.net/
Колко болка има по този свят.
Отдавна четох "Марс" и в такъв момент, че не я съпреживях достатъчно дълбоко.

Голям кураж си имал да навлезеш толкова дълбоко и в трагедията и в мислите които произтичат от нея, които на места са навярно по-болезнени от физическата болка причинена от злокачественият тумор.



Поздрави.


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 01.09.2006 @ 22:41:39
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Направо се пресилих и навлезнах в области , които ми са непознати. И дано продължава така .
Пожелавам го на всички.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от kristi на 01.09.2006 @ 22:07:03
(Профил | Изпрати бележка)
Ако знаеш как разбирам...до болка познато!
(нищо автобиографично!)

"Въпреки неистовия си инат не можах да издържа –срутих се в тревата"....


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 01.09.2006 @ 22:55:02
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Наистина е така. В действителност това би могло да бъде нещо като продължение на една недовършена история на Фриц Цорн - "Марс".
Ясно е защо не успял да я довърши.
Моят експеримент не е много удачен , тъй като за радост не съм запознат с проблема и ми се ще да не се запознавам.
Въведох някакви собствени дилетантски концепсии, които нямат общо с реалността , но може би с фантастиката...

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от kristi на 01.09.2006 @ 23:24:23
(Профил | Изпрати бележка)
Стига де! Защо правиш тази уговорка, като крачка назад?....

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 01:32:29
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Не е уговорка , Кристи , а информация.
Благодаря ти за присъствието.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от sradev (sradev за пощите go.com go2.pl wp.pl) на 02.09.2006 @ 00:11:04
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
наистина флирт,
но лечението е правилно: изяж гладният демон


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 00:14:31
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Кой знае ? Малко шантава работа...

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от sradev (sradev за пощите go.com go2.pl wp.pl) на 02.09.2006 @ 00:27:06
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
Питай Анг

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 00:41:45
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Кой е Анг? Да не е някой Ангел - небесен.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от sradev (sradev за пощите go.com go2.pl wp.pl) на 02.09.2006 @ 12:03:11
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
ANG от сайта и от Пловдив,
книгата му за лечебното гладуване е в сайта

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 16:18:10
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря.Непременно ще погледна какво пише , макар че съм далеч от тази тема.
Дано да не се налага да ползувам въпросната информация.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от ma_gi на 02.09.2006 @ 01:08:40
(Профил | Изпрати бележка)
Разтърсващо!


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 01:27:32
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Маги , мила !

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от libra на 02.09.2006 @ 02:16:01
(Профил | Изпрати бележка)
браво за разказа.
добре е предадено, детайно е много добро!! най добрия ми приятел си отиде по този начин, искаше ми се да го напиша някой ден в негова памет, но ето ти си го направил, а аз едва ли бих се справила така добре както ти, не умея да пиша разкази.
благодаря ти този текст.


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 10:20:45
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Много се опасявах , че нищо няма да излезе ,озори ме , но май нещо се е получило.
Благодаря и се радвам на появите ти.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от copie на 02.09.2006 @ 02:23:07
(Профил | Изпрати бележка)
ей, Ради!!! дълбоко си се заровил! брррр :(
Много увлекателен текст! Добро усещане и добро писане. Поздрав!


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 10:28:39
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Ами зарових се в една каша , без да съм пряко ангажиран в проблема /не дай боже/, но каквото станало - станало...
Благодаря ти .

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от RAD72 на 02.09.2006 @ 02:26:18
(Профил | Изпрати бележка)
.........
Голяма прегръдка !


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 10:31:49
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Оставам в прегръдката ти и се предавам.
С пожелание за много щастие.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от OxyTanK (oxytank@abv.bg) на 02.09.2006 @ 10:46:40
(Профил | Изпрати бележка) http://www.belabenova.com
silno!


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 02.09.2006 @ 16:10:57
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря Окси.
Но ти къде се загуби? Знаеш ли колко ми липсваш?

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от OxyTanK (oxytank@abv.bg) на 03.09.2006 @ 12:22:55
(Профил | Изпрати бележка) http://www.belabenova.com
gubq se iz posledniq si stih vse oshte....

no inache sym tuk otvreme-navreme.

ponqkoga lipsvaneto e hubavo.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 03.09.2006 @ 16:35:27
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
За мене липсването ти не е хубаво , а вероятно и за много други.

]


Re: Флирт с метресата на сатаната
от Marincheva (marincheva@all.bg) на 04.09.2006 @ 23:40:02
(Профил | Изпрати бележка)
Всичко е метастази - закон на физиката, не на физиологията. (скачените съдове)

Метастазата е за предпочитане - все пак е път.

При мен е заключение от натрупване и също не е автобиографично:)


Re: Флирт с метресата на сатаната
от radi_radev19441944 на 05.09.2006 @ 09:18:02
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря ви за участието .
Не съм запознат основно с физиката , но знам какво значение има при медицината,знам също и какъв е крайния резултат.
Поздрави.

]