автор: Obgru6tane

Той я гледаше - на дъх от себе си, и усещаше, че беше готов да направи десетките неща, на които доскоро тя тайничко се надяваше да се осмели, но той така и не го правеше, дали защото си беше негова, дали защото не можеше да се откъсне от разума си. А сега с кръвта си искаше да я събори на студения под и да бъде точно толкова див и страстен, колкото тя го виждаше в голите си сънища. И да, щеше да го направи, ето че най-сетне разбираше, какво е да скъсаш с неувереност и порядъци...
...А тя стоеше каменна, притискаше устните си до посиняване и си повтаряше, че да го отблъсне или да му отвърне са двете най-големи грешки, които можеше да допусне, защото и двете щяха да отговарят на поривите й, били и те противоположни. И тогава му каза "Не съм сама" и стисна конвулсивно възела на хавлиената кърпа, като да не беше я увила добре и да се страхуваше, че ще се свлече.
И той се спря и се втренчи в нея. Видя я първо да стиска силно очи като да се мъчи да прокуди нещо от мислите си, и видя плахия й, виновен поглед, вперен умолително, и видя как след това в нея надделя самообладанието, и тя бавно се изправи, повдигна надменно брадичка, и се опита да мисли за всичките милион неща, които трябваше да я поставят в позицията на силната и недостижимата.
И той се почувства почти глупавo. Зад нея личаха следите от мокрите й стъпала, както се бе затичала да отвори вратата. От косата и се стичаше вода и кърпата се мокреше. В главата му минаха хиляди мисли. Първо му се прииска да я прегърне, сигурно й беше студено така мокра. Но как така да я прегръща... но поне да я наметне с нещо, може да има течение. Или не... Кой е той да се грижи за това сега, имаше си вече друг тя, къде беше той сега, той да я пази. И кой беше по дяволите, да излезе, да го види с очите си, да остави кръвта си да бушува, та дано не се сдържи и го удари. Но наистина? Какво чакаше сега на вратата, да влезе, да се изправи срещу му, да го види що за мъж е, струва ли си той да го замества в леглото й.
... А всъщност... защо всичко това? За какво всичките тези страсти? Вече беше никой. Или още по-зле. Беше някой в минало време. И както си бе тръгнал от тук, така и не трябваше да се връща, пък камо ли да й държи сметка на нея и на всекиго, когото е избрала, защо е там, защо сега споделят един душ. Майната им, нека са щастливи, кой е той да им се бърка, явно нищо не струва, че така бързо да бъде заменен, проста пречка, гаф по средата на страстни излияния в банята, натрапник, претендиращ за това, което вече не е негово.
... И все пак му се прииска да се допре поне до лицето й, да й даде приятелска целувка по бузата... Но знаеше, че приятелство - не, не това остава, когато всичко свърши, и не, не е способен на това. И се обърна. И бавно, за да не съжалява, ако би се питал по-късно прибързал ли е, затвори вратата зад себе си.
Тя потръпна. От течението при отварящата се врата. Сгуши се в кърпата. И се върна в самотната баня на самотния си малък празен дом, в който от известно време се навъртаха само някакъв си спомен и онази част от нея, която остана.