автор: angar

Стояхме върху голата скала,
замаяни от билки и от вятър.
Небето бавно свиваше крила -
да приюти под себе си Земята.

От изток, на тъмнеещия фон,
пристъпваше несмело синя димка.
От запад - пламналият хоризонт -
метеше свода с алени езици.

Топяха се безбрежните била.

И гледахме притихнали, без думи,
уверени, че тази красота
да се описва с думи - е безумие!

Но каза моят шестгодишен син,
обходил с поглед земната окръжност:

- Как е възможно да съм толкова щастлив,
дори когато ми е много тъжно!