автор: JK

Тази стара къща е като душата ми
пази хиляди спомени в себе си,
сгушена в самотата си
отдавна е забравила времето.

Тихо стъпвам във двора й,
а сякаш стъпвам по себе си,
белезите бавно приглаждам
и се крия под сенките.

Поговорих кротко с тревата,
а дървото се прокашля и се усмихна:
"Все пак се върна, господарю,
толкова дълго те носех в мислите".

Приближих се и го прегърнах
както правех като дете,
щом ми беше студено и тъжно
се сгушвах в неговите клони-ръце.

И тогава зърнах вратата,
малка, дървена, същата,
моят път към света
и моето вечно завръщане.

Треперещ, натиснах дръжката
и коленичих пред прага,
две сълзи се отрониха
и попиха в безкрая...

15-16.08.2006 г.
София