автор: Marta

Морето е отвъд
представите за безметежност -
последният остатък
от божията нежност.
Там палецът си Бог, безписмен, е поставил
подписал е земята,
и после я забравил.
Небето преповторило
по белега със устни
и сладки гънки сторило
земята се почувствала,
усетена във Космоса -
изречена в небето -
така се е родило
то - черното -

морето!

Така се появило и сини песни пяло,
звездите потопило, сребо от лунно тяло,
и хиляди флотилии кръстосвали из него,
а пяната му - лилии по синьото му чело,
се пръсвала във бриза,
пронизвала простора,
със капките облизвала
на въздуха умората.
Люлеело луните на милиони нощи,
целувало звездите в дълбокото и още
се любило с брега
години и години,
и чайките пониквали
във дланите му сини.
Приспивало тревогите,
отглеждало децата
на рибите двуноги,
завивало се с вятър,
от слънце си изплитало
безбройни, нежни мрежи.
Миражите, делфините и сините копнежи
на мидите му - бисери -
събирам си отдавна.
Стоя ли на брега му
По обич съм му равна.