автор: teAnu

Имало една приказна страна с приказни реални герои. Всичко, което си помислели - всеки един - то се случвало. Всички живеели в Свой Свят, преплитайки го със света на останалите. Така световете били много, опасани с невидима нишка. Тази нишка ги свързвала и правела Едно цяло. Един Единен приказен реален свят...
Ако се хванем за крайчето на току-що разпъпващата се нова синя нишка от крайчето на Татковата съдба, ще стигнем до Амина. Ефирна и бляскаща нишка. Нежно стеляща се в пространството на Новия зараждащ се свят и толкова здрава, че порива на тихия вятър прихващаше с нея още три съдбовни нишки - на Кало, на Татко и Мей.
Кои бяха те? Какво можеше да се роди от техните общи светове? Защо и кой ги свърза?...

***

Амина се събуди в топлите си пухкави завивки. Не й се ставаше изобщо. Слънчевите лъчи се прокрадваха през завесите и играеха върху стената отсреща. Тя се протегна и се обърна на другата страна. О, така не й се ставаше. Толкова е хубаво да сънуваш. Приказки, приказки. А сега отново в сивата реалност. Синяяяя, искаше я синяяяя!
- Уф! - отхвърли завивките с отривист жест и се надигна в леглото. - Това слънце?!!! Не може ли да препича по-слабо! Нежната ми кожа ще се нарани от толкова горещина.
С изящна походка девойката стигна до големия стенен шкаф, от който извади едно флаконче крем за ръце и намаза челото и бледорозавите си страни с него. Върна го обратно и се отправи към банята за сутрешния тоалет. В приемната я очакваше поредния кандидат-жених, евентуално. "Все мъже!" - мислеше си свободолюбивата девойка, - "Обичам си Татко, никъде не искам да ходя." Мисълта за поредния обожател не само, че не й се нравеше, но и беше повече от досадна! "Какво може да ми даде повече от сега? Защо ли се занимавам изобщо?" Знаеше, че Баща й я обича и иска само най-доброто за нея, но не можеше да разбере не е ли по-добре да я прати да учи при Неговите Астрономи изкуството на Звездните Пътеки, ами постоянно позволява разни младежи да й се врат в краката. Не можеше ли просто да я спаси от тях?! Лесно е - той е Господаря на Дома. Забранява да идват гости и това е достатъчно осигурено спокойствие за нея!
Но дааа... не може да го направи. Нали сега я учи на Дипломация! Тя трябва да се научи сама да бъде достатъчно тактична и в същото време ясно да даде да се разбере какво точно желае или не! "Зелените ти очи, меката ти косааа..." - блях! Очите й дори не са зелени!! Съдържат поне 10 пъти повече сиво, отколкото кристалното сладникаво морско.
На вратата се почука и влезе Той. Лъчезарна усмивка озари младото лице, тихо прошумоля роклята край нозете й. Надигна се на пръсти за да целуне Баща си и го прегърна с безкрайна обич.
- Как си, слънчицето ми? Добре ли спа? - Таткото я погледна с кафявите си усмихнати очи. - Имаш интересен гост. - й намигна весело и се разсмя.
- Ооо, Таткооо, помогни ми, татенцеееее. Не ме оставяй в сърцето му, Татко милиии? - звънливият й смях не оставяше място за съмнение какъв път ще поеме нишката на съдбата на неизвестния нам младеж. - Татенце, искам да уча? Моля те, татенце, нека да уча?? Изпрати ме при Мей?
- Кога съм те спирал, дете? - прегръщайки Амина през рамо я изведе на просторната тераса. - Учи! Но имай предвид, че и ученето не е лесно. Мей е строг Астроном и не допуска никой да направлява нишките вместо него. Трябват ти много години познание и много вътрешно проницание, за да съумееш да обхванеш този Огромен Свят, разстилайки пътищата му в Хармония! По-лесно е да бъдеш ПравоНима, отколкото АстроНима, дете мое. Знаеш го.
- Но, Татко, толкова е вълшебно сред звездите! - очите й бляскаха с плам, - и има толкова ясно очертани пътеки, Татко. И моята я има там, трябва да я последвам. Миналото лято, когато Мей ни беше на гости - ми каза, че съм направила образ от снежна мъгла. Защо винаги говори толкова енигматично, татенце. Ще се науча да го разбирам. Той ще ме научи какво е това образ от мъгла. Ти знаеш ли?
Таткото се усмихна загадъчно.
- Ако не знаех, едва ли щеше точно Кало да те чака пред вратата, миличко - намигна.
- Кало??? Защо не каза веднага??? Ах, не те е срам. Защо го остави да чака пред вратата? Ах, лош Татко, лош! - усмихнато девойката се втурна към гостната, оставяйки след себе си само потреперващите от полъха на преминаването й завеси.

(следва)