автор: Gergana_Yancheva

Защо след дванайсет?Каква е тази ненаситна жажда за мистични откровения ,прикрита от един мистичен час?Защо не в девет сутринта,а защо не и към дванадесет на обяд?
Предполагам,че отговорът е дори по-прост от въпроса...Защото на кой му е до поезия или проза рано сутрин,на кой му е потрябвала самосъжалителна романтика посреди върла обед?Сутрин е време за кафе,на обяд време за обяд,за да може да падне нощ,да се скупчим над себе си и да се оплачем в лирика.Жалко...,а ми се искаше да съм някак си грандиозна сама по себе си,да съм уникална и неповторима,да бъда част от словото,въздигнало не един над простосмъртните.Жалко наистина ,но в интерес на същата тази истина фактите сочат само едно-сутрин ми се пие кафе,на обяд съм гладна,а вечер някак си ми се иска да съм романтична,меланхолична и изобщо друга.
Вечерта,особено онази,която едва започва в дванайсет е жестоко нещо.Винаги по това време започвам да се насилвам да не мисля,да не решавам и да не казвам нищо на никого,понеже от мама знам ,"Утрото е по-мъдро от вечерта".Уви както по-горе казах не намерих сили да придобия уникалността на онези,които пишат и се вайкат по обед,не успях и всяка вечер ставам все по-крайна ,все по-решена и още по-разговорлива,отколкото съм по принцип.Понякога се стига до там едва ли не да събудя някого,за да се скараме например.Предполагам това е една от причините днес,когато съм малко над двадесет годишна да развия една лека форма на сумнамбулизъм,с която да плаша до смърт околните,а сутрин да се забавлявам с разказите им ,за това което съм правила.Затова пиша.Пиша и трия до такава степен ,че ме хваща жал за човеченцата ,които се разхождат по белите листи на „Word".Много ги обичам тези човечета,но те биха били чудесна тема за някоя друга вечер.
Думата ми е за вечерите,самосъжалението,романтиката,носталгията,меланхолията,сълзите,тъмното,небето,луната,морето и всички други,които провокират умопомрачителни изблици на творческа страст и вдъхновение.Колко е лесно човек да се хване и да си опише сополивите кърпи в рима...Каква поезия,каква проза,какви блестящи,направо искрящи мисли раждам вечер!Смятам,че това състояние не е така просто проявление на вътрешното Аз ,това е по-скоро спортна дисциплина,която си заслужава една мини олимпияда за неуспешни автори,които видиш ли не пишат по обед...Съжалявам!Казах ли вече колко горчиво съжалявам за възвишената романтика на душата ми,която безмилостно погубих с хиляди обеди и кафета,та сега едвам се подава след дванайсет?
Мда,сарказъм?Сарказмът бил признак за слабост...Обаче пробвах по друг начин,който също не е дал някакви особени резултати.Пробвах да си повярвам много сериозно,да съм една такава вглъбена и погълната от всичко,което правя ,но това пък съвсем ме обърка.Реших да съм като англичаните,да кажа „Sorry" ,ей така ,за всеки случай,да кажа „О ,как можах,нищо не се получи!" въпреки вътрешното гласче,не,по-скоро крясъче ,което казва „Ей,слабаци,видяхте ли за какво става дума?"Та думата ми беше за разкошните вечери,които препълвам с писане и цигарен дим.Май всеки прави така...?
Лесничко си е да пишеш ,когато си тъжен,лесно е да плюеш и ненавиждаш съдбата в стихове...Опитвала съм да го правя ,когато съм весела,обаче тогава просто съм весела и имам за какво да си мисля и на какво да се радвам,а когато няма ,тогава е време да се оплача именно от такава липса на неща за радване.Забелязвали ли сте колко рядко в стиховете ,родени по този начин се срещат думи като „Съжалявам","Не бях прав","Аз съсипах всичко"...,мда забелязва се и това също си го обяснявам с вечерта.Не стига тъгата ,ами и да се самообвиняваме за нея...,мне.
Има няколко особено ярки фрази,които действат като лактогонен чай за поетичните души.След като към един и тридесет неминуемо се стигне до тях,поезията не тръгва,тя направо теква.
Номер едно е доброто старо „Обичам те!".Защо поетите и писателите все са влюбени и то нещастно?Все има някой ,който много ,ама много си заслужава да бъде описан в стихове от рода на „Очите ти са сини,ах колко са сини.
Не мога без тебе.
Ах,как не мога без тебе,
Олеле колко са ти сини очите!"
Номер две от топ листа на вдъхновението е неизменното „Не мога без теб!"Не стига да го обичаш,трябва да изнемогваш от липсата му и е задължително да го няма,да е на поне сто километра,защото в противен случай той не е подходящ за възпяване.
„Не мога без тебе!Ах,аз умирам без тебе!
Не мога без сините ти очи!
Олеле ,как не мога без синьото на очичките ти!"
Номер три-„Спри не си отивай!".Тези дето стават за поезия са сто процента вече на прага и аха да си тръгнат.Един път са си събрали куфарите,друг път са си тръгнали без дума да продумат,а понякога са проявили учтивост и са заковали едно горещо „Сбогом" с премрежен поглед и хрипове в гласа.
„Не си отивай!Спри!Чуваш ли?
А-а-ах не си отивай!
Умирам синеочко,не си отивай!"
Дами и господа,моля затаете дъх,ето я господарката на нощта-„Душата ми е наранена".Обикновено тези изстрадали души се характеризират с няколко особено жестоки символа-прах,пепел,сярна киселина,стъкло,лед,огън.Не рядко смъртно ранените души са склонни към самопризнания в последния час и с лекота признават изневери,пиянства,буйства и други не до там прилични пориви.
„Отиде си синеокото ми,
Ах обичам го!
Душата ми направо се разби на прах!"
Последната,която не бива да се подценява е следната ,"Върни се !".Често бива придружавана от едва доловимо в смирението си „Моля те!"
Резултатите от подобни ексцесии на личността водят до направо невероятни излеяния,които сега сглобявам с не до там изтънчен подход;
„Очите ти са сини,ах колко са сини.
Не мога без тебе.
Ах,как не мога без тебе,
Олеле колко са ти сини очите!
Не мога без тебе!Ах,аз умирам без тебе!
Не мога без сините ти очи!
Олеле ,как не мога без синьото на очичките ти!
Не си отивай!Спри!Чуваш ли?
А-а-ах не си отивай!
Умирам синеочко,не си отивай!
Отиде си синеокото ми,
Ах обичам го!
Душата ми направо се разби на прах!
Върни се!Моля те!"
Воала!Докато се претъркаляш през всички фази на душевната и физическа агония и то се съмнало.Шедьовърът е роден,авторът много уморен от плач и тръшкане наляво-надясно.Към шест вече наистина е краят,защото без грам такт майка ти вече разкарва пеньоар из кухнята,"Кубинката" сладко подсвирква,а колкото и да е изненадващо за самия теб ,направо ти иде пак да се разплачеш ,безпомощен пред тази простотия и никаквост ,която лъха от новораждащия се ден,който утрепа нощта и те разкри за ужас на смаяната от броя на фасовете ти майка...
Провал ,провал ,ама си струва да се публикува.Ако някой те обвини винаги може да се постъпи по англичански с едно скромно оправдание от сорта на „Ама то беше толкова късно и така ми се спеше,че не съм забелязал какви глупости съм написал".
Съжалявам,смехът ми така се носи из стаята,че глупостите ,които написах наистина могат и да не се забележат...