автор: Rumena

Просякът извика кучето, извади от торбата си изсъхнала кора от хляб, счупи я на две и подаде едното парче на другия бездомник…
Преди да влезе във входа, Свилена помоли Огнян да я изчака. След десеттина минути слезе с навито на руло платно и му го подаде.
-За тебе е. - бутна го в ръцете му и хукна към входа, но той я застигна и я спря.
-Почакай!
На тази силно осветена улица нощта бе изгубила тъмнината си. Рекламите и уличните лампи плъзнаха по лицето й, когато се обърна към него, Огнян видя паднала мигличка на лявата й страна. Спомни си едно суеверие от детсвото : ако си намислиш желание и познаеш от коя страна е миглата, то ще се сбъдне. Но те отдавна не бяха деца.
-Свилена, можеш да останеш при мен, с бебето…, ако ти искаш.
Очите им в този момент си приличаха толкова много, макар и напълно различни. Нейните - като на кукла - кръгли, с дълги пухкави мигли; неговите - с по-отсечени черти, леко издължени, но и едните, и другите, изцяло проникнати от светлината от улицата, преплетена с тяхна вътрешна, с някакво сияние. Тя не възприе веднага думите му, смути се, не можа нито да ги осмисли, нито да реагира на тях. Не беше в състояние толкова бързо да реши.
-До края на септември съм тук. Нямам кой знае какво - разпери ръце, сякаш казваше: "Ето ме, това съм аз!" - Свилена, аз много искам да останеш, искам го…, но изборът си е твой. Няма да ти се разсърдя, какъвто и да е. Ще се радвам, ако поне се обадиш, дори и ако решиш да заминеш.
…
Толкова дълги й се сториха следващите три дена. Бавно изтече времето от тях, без да се избистри в главата й някакво решение. Дори и след като направи избора си, продължи да оглежда и двете страни, да премисля непрекъснато отново и отново. От едната страна беше Борис и ясното безпроблемно бъдеще. От другата - Огнян, с целия свой вълшебен свят, който бе грабнал сърцето и мислите й. Борис й носеше това, което в детството й бе липсвало. Огнян беше всичко, което би искала да има и което липсваше у Борис - свободата да бъде себе си, да се търси и да се намира - в неговите очи, в неговите мисли. Но в размислите й "накъде?" идваха и спомените - нейното детство, оскъдицата, която бе намразила и която я бе откъсвала от връстниците й. Все пак тя мислеше и за детето. Не за това, което щеше да махне, а за следващото, което все някога щеше да роди. Даде си сметка, че за него ще е без значение нейната любов, че ще е по-добре да не го лишава от бъдещето, което може да му осигури. Идваха мигове, в които сърцето й се късаше, че ще посегне на детето, което носеше. Тогава се замисляше с какво то е по-недостойно от другото, което ще дойде. Ами ако майка й беше постъпила по същия начин, точно когато тя е била мъничко семенце в корема й?
Борис разреши колебанията й внезапно. Прибра се при нея за два дена. Съобщи й, че ако не се бави, може да уреди аборта в Германия и замина с най-необходимото напред, да приготви квартирата, която беше наел. Остави й билет за самолет през следващата седмица.
Свилена отдавна бе решила по кой път да поеме, а като че ли все още продължаваше да се лута между двамата. Два дена преди заминаването си тя отиде до града. Можеше да потвърди резервацията си и по телефона, но искаше да излезе навън, да се поразсее. "Делфините" й бяха омръзнали.
В града остави колата на паркинг и тръгна пеша. Избираше си пътя сама, минаваше през парковете в центъра, макар че прекият път не бе през тях. В една от алеите малко момиченце се затича насреща й с разперени ръчички, като повтаряше: "мама, мама". След него хукна баба му. Като наближи, детето се спря и я загледа уплашено с кръглите си очи. Бабата обясни, че се е припознало; майка му, студентка, била на изпити. Свилена посегна към детето, погали го по главичката, закачи го по нослето и то се засмя. На пухкавите му бузки хлътнаха две трапчинки Тя гушна главичката му до своята, вдигна го високо, а то, като риташе с крачета във въздуха, се разсмя с глас. Момиченцето се вкопчи в нея, не искаше да се разделят. Свилена го беше прегърнала, клекнала до него, а бабата се опитваше да обясни, че какичката ще отиде при чичо доктор и после пак ще дойде да си играят. Когато дръпна детето от нея, ръчичката му се закачи на златната верижка на врата й и тя се скъса. Сърцето от нея се изтърколи и падна в краката й. Жената се притесни и започна да се извинява. Свилена пибра сърчицето и скъсаната верижка, тя изобщо не мислеше за тях, целуна детето и като му пъхна в ръцете Микимауса от ключодържателя си, си тръгна.
В хотела сложи машинално скъсаното синджирче на масата и забрави за него. Сети се чак когато седна да пише писмо на една съученичка - единствената, с която поддържаше връзка. Загледа се в тъничката златна нишка. Спомни си една статия от "Психо" (бе я чела наскоро), според която предметите носят определена енергия - положителна или отрицателна - и я пренасят върху притежателите си. Бяха разказани няколко историйки зе златни бижута, носещи нещастие, за стари часовници и сребърни прибори. Представи си, че това злато - защо не - е свързано със съдбата й. От къде ли бе дошло то, преди да бъде преработено? Може би от нечие пиратско съкровище или от някой тъмен скрин, или - кой знае! Колко ли е преживяло то? И дали съдбите на хората, в чиито ръце е попадало, не се повтарят? Ами ако нейната съдба повтаря нечия друга, ако тя повтори вече допускани грешки? Дали наистина златото помни каква цена са му давали - любов, или алчност, или убийство - и един ден си отмъщава? А дебелият златен ланец на гърдие на Борис, какво ли е видял той? Тя често се бе питала, гледайки този масивен златен кръст дали Борис вярва и защо го носи. Познаваше добре звената му, беше го разглеждала стотици пъти. И ето, че есега изведнъж й хрума, че с един такъв ланец я държи той, много по-дебел и по-здрав, та когато тя се отдалечи от него, той да я придърпа обратно. Две от звената са свързани с катинар и тя не може да ги отключи.
Мачкаше в ръка скъсаната златна верижка. Сърчицето бе останало на масата. Като отиде при борис ще има още много верижки и сърчица, но нейното, истинското й сърце, дали то няма да остане самичко, изнизано и загубено завинаги от верижката на живота й?
Светлината се бе оттеглила от прозореца, когато Свилена се върна от пътуването в мислите си. Светна лампата, включи телевизора, въна се в реалността. Не! Няма да си позволява да се измъчва повече за неща, които окончателно е решила! Един ден всичко, което е за нея Огнян, ще избелее, ще се стопи. Младостта и любовта са преходни. Много родители го повтрарят на децата си и, колкото и да им се иска на младите да избират сами пътя си, пътя на сърцето, идва миг, когато с болка поглеждат в към този път, по който не са тръгнали. Още повече, че малцина имат подобен шанс. И тя сложи точка на проблемите си. Обеща си да не пропуска нищо, което животът й дава. Да живее разумно и честно, без обаче да лети из облаците. И като доказателство за пред самата себе си, че няма да се разстройва и да съжалява, заради неща, които не може да има - като хубавите очи на Огнян например - отиде да поговорят. Намери го на плажа. Искаше да постъпи, както трябва, за да не не й догорчи след време този спомен от угризение, че не се е отнесла добре към човека, който бе отворил сърцето си за нея в труден момент.
Огнян не се разсърди, не се намръщи, ръката му не се стугна и не изстудя гласът му, когато се сбогуваха.
-ти избираш. Този живот е твой.
Очите му я гледаха нужно. Той й желаеше само доброто. Над тях прелетяха грачещи гларуси, двамата неволно обърнаха глави към небето и ги изпратиха с поглед. Огнян й се усмихна шеговито:
-И никога не им позволявай да се приземят!
Е, и Свилена се държа геройски, като не обърна внимание на стегнатото си сърце.
В деня на заминаването отиде много по-рано на летището. Тя се бе надявала до последно, че Огнян ще и се обади потелефона, или поне, че ще дойде да я види. Да, дойде! В последната минута. Пъхна в ръката й малка кутийка с думите: "Да си спомняш понякога за гларуса!" и я целуна бързо по бузата. На стълбичката се обърна да му помаха. Избърса внимателно една малка сълзичка, за да не развали грима си. "До тук беше! Стига вече с тези глупави сълзи!" А тези глупави сълзи се изтърколиха. Защо Борис не беше Огнян!
…
Небето. Не се насити да го гледа. Психолозите нали твърдят, че синьото успокоява! И за нея спокойствието най-после дойде. Опипа верижката на врата си с ръка, докосна с върха на пръстите си ключето, което бе закачено на нея. Усмихна се на себе си. Някой поет би го нарекъл ключът на нейното завръщане към любовта. А то си бе съвсем обикновено ключе, оплетено от бяла тел, от каквато бе и верижката. Огнян ги беше поставил в две черупки от розови мидички, каквито се намират рядко. Свилена ги разтвори още в самолета, които я беше отвел в обратна посока на тази, в която пътуваше сега. Тогава розовите крила на мидичката се преобразиха в очите на Огнян. Гледат я, сякаш знаят мислите й, сякаш някога гласно пред него бе изрекла онези свои щури хрумвания за огромния златен ланец, с който борис я бе оплел и за заключения катинар. Гледа я, усмихва се и казва: "Ти избираш. Този живот е твой."
Най-после е тя - истинската Свилена, в сърцето на небето, това небе, за което след няколко месеца ще се отворят и очите на нейното дете.

4.12.1995 г.
Нова Загора, по повод на едноименен конкурс, за който нямах пишеща машина да го напечатам, не бе приет ръкописно.