автор: Rumena

Колко време вече чака покачен на стария явор край чешмата - Яна все не идва и не идва! Вслушва се в различни стъпки, надзърта между клоните да я види издалече, цялото тяло го заболя да се свива между листата, без да мръдне, та момите долу да не го чуят. Напразно! И тая заран не я видя. А вече сичките моми от Сушица се извървяха. Тъкмо се канеше да скочи на земята, когато зачу нечии закъснели стъпки. Те бяха някак по-различни от тези на другите моми, не толкова безшумни и не тъй леки.
I Тази сигурно ще да е Злата, само тя не беше минала, а пък и само тя пътъркаше така шумно новите си купешки чехли. Сви се отново в листата. Не му се щеше Злата да го подкача, пък и в селото пред всички да му се присмее. Скоро тя се показа на пътечката. Вървеше бавно и провлачено, сякаш цял ден само туй й е работата. Полите й се спускат надиплени-надиплени, а изпод сукмана още по-надиплени се подават двата реда дантели на ризата й. В село Злата се славеше с най-богатите премени. Нейните сукмани бяха с най-много дипли, сбрани в кръста с везан колан, пристегнат отпред с ковани пафти от чисто сребро. Точно над ушите на кърпата си бе забола две игли, от които като пръски на водопад се сипеха множество парички. Други два сребърни водопада се спускаха от ушите й, а иззад шията се разливаше още по-пълноводна река. Като пристъпяше Злата се заклащаше, раздрусвайки сичките тия богатства по гиздилото си, щото същите запяваха със сладките си сребърни гласчета, оглушавайки гората наоколо. И ако би излязал някой или нещо насреща й с намерението да ги надпее, то това би могло да бъде само подгоненото сушинско стадо, което разпростира звъна на хлопките си от Криви рът към селото в ниското, или кукерите, които обикалят по Куковден. Най сетне подрънкването спря точно под дървото, на което се бе покатерил Явор. От високо той видя Злата още по-смешна. Като се наведе да тури под чучура единственото менче, което носеше, тя вирна полите си, разкривайки две тънки съчки, та чак Явор се зачуди как удържат сичките й женски прелести, не стига това, ами и целия товар на множеството дрехи и звънци, дето беше накичила по себе си. Десният му крак изтръпна от дългото стоене. Опита се да смени положението му, при което се подпря на по-малко клонче и то изпращя. Момата подскочи цялата и се заоглежда уплашено. Щом видя покатерения момък, ококорените й очи се свиха присмехулно: -Кой си ти, бре, дето висиш над главата ми като презряла круша? Що си се покатерил там горе? Явор скочи от скривалището си до самата мома. -Аз съм, ма Злато, късах си шибалка да обруля крушите.-висок с цяла глава над нея, Явор сега клюмаше като виновен ученик пред даскал. Ако не броеше мравките в краката си, би забелязал как кафявите й очи сменят присмехулния поглед с любовен. -А, Яворе, ти ли си, бе? Пфу-у-у, как се сепнах!- и тя плюна три пъти в длъбините на пазвите си, под чието развълнувано дишане зазвъняха сребърните парички. Менчето пред чучура отдавна се беше препълнило. Злата прозвъня, навеждайки се към него, врътна се отново към Явор, които я заоглежда по-смело. Гайтаните, очертаващи пазвите на сукмана й, правеха една полуосморна извивка, достигайки само пет пръста над пъпа, като разкриваха бродериите на ризата й. Всички в селото знаеха, че те са везани от Яна. Далечна сродница на бай Сирмо, Яна шеташе в чорбаджийската къща, за да припечели нещо за прехрана. Този влюбен поглед в плетеницата от клонки и цветя бе изтълкуван погрешно от момата. Бледа руменина обагри страните й и тъй като тая напета чорбаджийска щерка бе свикнала и най-приказливите момци да си гълтат езика, щом излязат насреща й, реши да го окуражи: -Стига бе, Яворе, си ме зяпал, ами отпий малко, че не мога да го нося! Кой знай откога висиш на тоя клон! Слънцето, надничащо зад листата на явора, затопли гърба на момъка и той се сети, че е загубил бая време. - Аз, такова…, не съм жаден. Да си вървя, че имам работа. Насред село Явор се сблъска с Яна. Това се случи точно на ъгъла на калдъръмената уличка; в село тя беше една и по нея се нижеха къщите на бай Сирмо, на аптекаря Мирчо и на поп Ристю. Малко бяха селата, дето можеха да се похвалят с толкова първенци. Явор навлезе в уличката, подтичвайки и налетя на Яна току на прага на бай Сирмовата къща. Яна вдигна очите си към него и в тях се разля светлото синьо небе. Слънцето, кацнало на върха на чорбаджийската къща, надничаше от червения покрив и пускаше светлите си лъчи в очите на двамата, сякаш съюзнически им намигаше, зарадвано от тяхната среща. До портата си чорбаджи Сирмо беше засадил един орех, млад още, тъничък, който тази година бе дал първите си плодове. До него беше застанала Яна. Явор я гледа, смутен от сблъсъка и в същото време потънал в оная забрава, която обзема младите хора. Щеше му се да я гледа, да я гледа, а слънцето да си стои все там без да мърда, а уличката да остане все тъй празна. Листата на младия орех се отразяваха в очите му, друг път неопределено жълто-кафеникави, сега яснозелени, със ситни кафяви и златисти точици, жадно гледат Яна и сякаш никогаш няма да се откъснат от нея, не могат да й се наситят. Вечерта и още толкова вечери подред Явор заспиваше със сладкото усещане от срещата им. Кръвта му разлива топлината си из цялото му тяло, сърцето му се разтупти, ококори очи в тъмното, като че ли я вижда отново, съвсем същата. Сякаш пред него са бялото й лице, синята кърпа, изпод която се подават дебели плитки, руси, преметнати отпред на гърдите й. Слънцето ги огрява и те блестят като златни плетеници, а в краищата си, оставени незаплетени, къдриците й пречупват слънчовите лъчи и нему се струват още по-светли. Спомни си голямата суша преди осем лета. Цяло село се бе сбрало на мегдана около малката Яна, облечена като пеперуда. На Явор, който беше слушал много приказки от дядо си, тя се стори като малка самодива. Тъжната дребна фигурка заситни по пътя, а подире й и цялото село пое към нивите.Жаркото слънце се беше изблещило грозно над полето. Пот бе избила по всички чела. Жегата бе пресушила всички гърла. Със дрезгав глас подеха, първо старите баби, а после и тънки детски гласчета, дебели мъжки гласове се сляха с тях в глухо и монотонно подвикване: "Пеперуда, Пеперуда-а-а…" Старата баба Гина занарежда бавно, като удължаваше края на всяка дума: "Боже-ее, смили се над туй сирашко чядо-оо! Дай му залък, Боже-ее! Стига тая суша-аа!" Явор беше в началото на тъжното шевствие, следеше всяко движение на пеперудата, всяка стъпка на босите крачета върху напуканата пръст. Кога стигнаха до ливадите, хората се сбраха в кръг, а в средата му Яна започна да играе. Старите припяваха, децата й подвикваха, а мъжете мълчаха със стиснати устни, с оросени от пот чела, премижали от силното слънце. Някои поглеждаха безжалостното жълто око над главите си, попиваха с ръкав потта си и тихичко въздишаха. Песните - песни из пресъхнало гърло и без дъх - разлюляха напуканата пшеница. Сухи, глухи и пресипнали гласове. Яна игра толкова дълго, че чак й премаля. Заплете стъпките си, настъпи дългата риза и падна. Първи децата се скупчиха над главата й. Бащата на Явор, бай Продан, ги разбута, сграби я с едрите си длани за раменете и я разтърси: "Яно, Янке!" Момиченцето чу името си и ококори сините си очи, но щом рипна и стъпи на нозете си, отново политна. Бай Продан я подпря, подхвана я през раменете и я вдигна на ръце, като се провикна: - Айде, стига молитви! Няма да уморим детето я! - и я понесе към село, а подире му се проточиха всичките селяни, уморени, овесили глави, с бавна провлачена крачка, като погребално шествие. Стихнаха песните и тихо, само шепнешком, друг път гръмогласните баби отправяха клетвите си към сушавото време, децата надничаха уплашено в очите на майките си, а те бършеха скришом изтърколилите се сълзи по изгорелите си лица. Най отпреде на тая върволица зажаднели за дъжд хора пристъпяше бай Продан - с мрачен поглед, с дълбока бръчка между свъсените рунтави вежди, които хвърляха черна сянка над очите му и придаваха още по-зловещ израз на смръщеното му лице. В гнева си той приличаше на самия Господ, който беше заприщил всички небесни реки. Слънцето светлее в гърбовете им сърдито и още по-безпощадно. Ако отгоре надникнеше Господ щеше да види една тънка верига от хора с бели ризи, прекосяващи златното поле, а пред тях - издължените им черни сенки, по чиито стъпки идеха и самите люде. Нея вечер бай Продан задържа Яна у дома си. Това не се понрави на чичо й Алтън Сирмо, но той не можа нищо да стори. Явор още помнеше, като да се случваше в момента това, как се разтуптя сърцето му, когато Янка се наведе в тъмното да прошепне нещо на сестра му, а косите й паднаха връз неговото лице. Те миришеха на слънце и свежа вода. После двете момичета се разсмяха, а той, сърдит, че криеха нещо от него, седна в постелята да им покаже, че не спи, а когато и това не им подейства, обърна им гръб и измърмори, че няма да им каже една голяма тайна за бате Йонко и сестра му Мила. Думите му смириха двете момичета и те се скупчиха над него, започнаха да дърпат одеалото, с което се беше завил презглава. "Кажи, кажи ни - запрепираха го те - какво за бате Йонко и за кака Мила?" Тогава Явор им разправи какво говореха в селото. Йонко и Мила бяха единствените оживели от седемте деца на стрина петрана и от година-две и те бяха все болнави, залиняха, отслабнаха. В селото се говореше, че Йонко видял самодива при изворчето на Криви рът, а пък Мила змей я залюбил. Сестра му и Янка ококориха в тъмното очи като разбраха какво е дочул Явор от баба Йорга. Разбъбриха се и започнаха да задават въпроси една през друга. Бай Продан и жена му, които до това време имаха работа по вън, завариха децата да се препират. -Ама още ли не спите? - престорено сърдито им викна той, а като разбра за какво си приказват и че скоро няма да се укротят, ги събра около себе си.- Е, хайде сядайте и слушайте какво ми е разправяла баба Йорга едно време като бях на вашите години…- и той им разказа истории за змейове и за змеици, измислени уж, а истински, защото сега се случваха на кака им Мила и бате им Йонко. Мина време. Яворът на кладенеца сгъсти короната си, надебели стеблото си. Явор дойде на друг акъл и ако дочуеше нукое дете да го разпитва за змейове, подсмихваше се само под мустак и си казваше наум: "Бабини трънкини!", а на детето думаше: "Знам ли! Най-добре питай старата баба Йорга, тя знае." Но колкото и добре да знаеше, че самодиви няма, той като че ли продължаваше да ги търси, искаше да зърне хубостта им, пък каквото ще да е след туй! Един ден бате му Здраво го заведе на чешмата и му рече: "На ти самодиви, гледай сега хубост!" И като видя Яна, пораснала и толокова променена, Яна, която отдавна не бе виждал и дори бе позабравил, погледна я той с други очи, сети се за малката Яна кога беше идвала у тях, за мириса на косите й, за звънкия й смях и сърцето му заби като едно време. От този ден търсеше все време да отиде до чешмата да я зърне, но тъй като се срамуваше, гледаше да изпревари момите и да се покачи на явора. Не всеки ден успяваше да отиде дотам. Често баща му го хващаше на портата или още в постелята да му наръча отрано да захване някаква работа. Друг път се отскубваше от него, но пак не сварваше да я види. Тя започна да ходи още по тъмно за вода и той я изпускаше. Яна бързаше да ошета мъничката си къщичка, останала от майка й и баща й и да отиде в чорбаджийската къща, където вършеше едно друго, за да има от какво да живее. От миналата Коледа Явор нокриви калпака си така, както го килваха "батьовците", тези момци, дето се ползваха с тайното призвание на селото, че са баш ергени; захитря, започна да се помайва в неделите, да се позабавя по работа уж, а всъщност нарочно, преди да излезе на мегдана. Изчакваше хорото да се завърти, да се наредят всички и тогава да иде и той да се хване, и то все до една от момите. Явор обичаше да гледа тези хора. Пъстрите носии, по-ярки и по-нови от делничните, привиличаха окото му. Чудеше се и на най-малките извивки на шевиците по ризите, и на най-ситните цветчета по моминските чорапи, но колкото и да се любуваше на красивите женски премени, на хорото той се хващаше до момата, чийто сукман бе най-беден на багри. Яна излизаше в неделя все в един и същи сукман. Тъмносин, с високо изрязано деколте, което разкрива едва бието на бялата й риза. Отличаваше се сред останалите с пъстротата и цвета си. Беше останал от майка й и толкова години бе лежал в малката дървена ракла сред единствените две одеала, които помнеше от детството си, че дори и след като го изпра на реката, сукманът запази мириса на орехова шума, слагана против молците. Яна го бе обличала по празниците още като дете, но само тайничко, когато бе оставала сама. Ако успяваше да отдели някоя дребна пара, си купуваше конци и синци, но това се случи едва на два пъти. Стигнаха й да извезе само покрай врата венец от червени макове и бели маргарити. Дори и така със синия стар сукман на майка й, прилепнал до кръста и спускащ се чак до глезените й, пристегнат вместо с колан, какъвто имаха всички моми в селото, с червена усукана кърпа, Яна беше най-хубавата мома в селото. По нея се заглеждаха не само младите, а и дядовците скришом засукваха мустак, минеше ли покрай тях, бабите цъкаха зад гърба й: "Сирак Яна, ама хубава! Еданата й риза само на гърба, ама пък хубава! Блазе му, който я земе!" Даже момите я поглеждаха завистливо. Отдалече Явор зърваше дългите златни змии на плитките й и бързаше да се хване до нея. А те скачаха заедно с нея. Понякога тая, която беше откъм неговата страна, го перваше през лицето, той мярваше горещия син Янкин поглед и пред очите му започваха да плуват златни петна. Те поглъщаха всичко: и хорото, и бабите, оглеждащи момите и момците, и къщите наоколо. В очите му оставаше само тя - Яна, усмихната, огряна от слънцето, белите й зъби светят в усмивката й, очите й сякаш пускат невидими огнени езици към него и го изгарят. В Сушица няколко по-схватливи баби знаеха кой къде ще се хване на хорото и наред с другите двойки, които бяха забелязали, сватосваха и Яна и Явор. Едни казваха: "Язък за момчето, то само с хубост не се живее!" и изгаряха със завистливи очи Яна; други пък, с широки сърца и блага душа, гальовно я поглеждаха и се усмихваха от сърце, станеше ли дума за Явор: "Нека! Хубаво е девойчето. И работно. Какво повече от това!" Понякога, след като се изнижеше дългата седмица, Явор едва дочакваше утрото, ала не успяваше да зърне Яна. Улавяше се как едва-едва се отлепяха краката му от земята, усмивката му беше наполовина, а подскоците му бяха равни и еднакви - все едно дали на еленкиното или на дайчовото. В четвъртъка срещу Петковден, Явор отиде на чешмата още по тъмно, но тоя път не се покатери на дървото, ами се подпря на него, накриви калпака си, изтегли леко напред единия си крак, като се подпря на другия гърбом о дървото, лапна крайчеца на една тревичка и зачака. Яна не се забави, но нему това чакане се стори безкрайно. Тази година топлото време се беше проточило, но вече и циганското лято довлачваше опашката си. Сутрините започваха да стават студени. Рязък вятър шумулеше в листата на дърветата, промуваш се и през тези на явора до чешмата и теглеше острия си бръснач по страните на Явор, но той не помръдваше. Небето между клоните започна да просветлява с цвета на онова очакване да побелее през деня в един от последните си спомени за лятото. Явор бе вперил очите си в тъмната пътечка, откъдето идеха момите откъм Сушица. Някои светли лъчи вече се прокрадваха над главата му и по пътя си позлатяваха листата. Чешмата, засенчена, оставаше по-дълго в тъмното, докато в селото слънцето изтриваше от едната половина на покривите и те блеснаха с червеното си керемидено лице. Преди да се появи Яна пред погледа му, светли лъчи пропълзяха напреде й по пътечката, нахлули в това тъмно царство при разгръщането на храстите. Явор се сепна. Очите му, свикнали с тъмното, премижаха, сърцето му подскочи тъй, че без малко тревичката, която бе захапал, да падне от устата му. Яна дойде насреща му като пристъпяше ситно и бързо. Кога точно го видя, не се издаде, не забави стъпките си, не подръннаха бакърите на рамото й, а в сянката лицето й не се видя, преди да се приближи съвсем. Усмихна му се. Продума едно тихо "Добрутро", кога се спря до чешмата и поднесе единия от тежките бакъри към чучура й. Напълни и другия, приклекна да тури кобилицата на рамото си, плитките й опряха в земята, изправи се и така леко се завъртя на пръстите си, та човек би рекъл, че носи перце на рамото си. Явор се изпречи насреща й. Срещнаха погледите си: Яворовият - дълбок, зелен, като сянката при чешмата; нейният - син, светъл и ведър като утрото. Под гъстите мигли очите й блестяха като две капки чиста вода, в които слънцето се оглежда. -Яворе, отвори ми път да мина! Той не помръдна, не можа да откъсне очи от нейните, които също не му отстъпяха. -Яворе, нямаш ли си работа, та си застанал насреща ми и не мърдаш? Забрави студа и отпусна ръцете си, които допреди малко бе скръстил пред гърдите си, за да се предпази от вятъра. -Не, Янке, имам си работа, ама ми е по-леко сутрин като те видя… Яна сведе очи в земята. Мълком той пое кобилицата от рамото й, тури я пред нозете й, надигна единия бакър високо до устата си и отпи без да измества погледа си от нея. -Сладка ти е водата, Яне, пък и каква китка си си закичила, как да й се нагледам! Тя стоеше изправена пред него, свела глава, хванала ниско пред престилката ръцете си. Плитките й падаха отпреде, на места златни, където светлината достигаше до тях, на места тъмни и угаснали. Явор посегна към червената гергина, още росна, над ухото й, тя го изпревари, свали я, поднесе я към лицето си като целувка, откъсна едно счупено листенце от дръжката й и го погледна. Той също я гледаше и, без устните му да помръдват, се усмихваше, с такава тиха усмивка дете се усмихва на най-безценното си богатство, на най-добрия си приятел. Надигна се на пръсти и тури гергината зад ухото му. После бърже се наведе да вземе кобилицата, завъртя се и изчезна в храстите. Тоя четвъртък всички в село се почудиха на веселия Явор, оглеждаха китката му и си шушукаха подире му. Една стара баба, която едва вървеше сгърбена и скована, ала все кривеше врата си и извърташе очи да наднича в дворищата, покрай които минава, тая баба- Калчовица - първа се досети, първа си измърмори: "Тъкмо таквизи гергини има само в един двор в наше село! Хм! В Яниния. Знае баба, що ще става!" Още преди пладне баба Калчовица обиколи половината село да разнесе новата клюка и не се отказа, дорде не стигна собствената си порта, където комшийката й Пена не я причака и не й съобщи, че Явор, Миличиният син, тая заран поискал китката на сирашка Яна. Същия ден из село тръгна и една друга клюка, която разсейваше първата. Злата, чорбаджи Сирмовата щерка, пошушна заранта на чешмата на най-добрата си дружка, че предната неделя, тук при тоя чучур, Явор, хубавият Явор, по който въздишаха немалко моми, я причакал; искал да й земе китката и да й напие водата, като й завардил пътеката, ама тя го надхитрила и избягала. Подир пладне, на връщане от Бай Петко дърводелеца, Явор подслуша случайно един разговор, отнасящ се до него. Комшийката им стрина Мара и вдовицата на вуйчо му Добри се бяха спрели и бъбреха: -Хубава е Яна, сирашката, ама кой ще се излъже само за хубостта й, трябва да е луд! -Тъй то, како Маре, ама ти не видиш ли, половината момци се подире й се извъртат, а наш Явор май е полудял по нея! Явор, който се беше потулил зад ъгъла, щом дочу двете жени да си хортуват за него при стринината му порта, се подсмихна. "Пък защо не?", запита се сам и си каза, че дори и лудост да е това, що прелива в сърцето му, то е сладка лудост. На другия ден не остана човек в селото, които да не видя, че Злата е с червена гергина. Разнесе се нова мълва. Вярно е, само в Янкиния двор цъфтят таквизи гергини, но пък Злата и Яна не са си чужди, секи ден Яна шета в чорбаджийската къща и кой знае… На Петковденското хоро не остана незабелязано, че Явор се хвана до Злата, колкото и случайно да стана така. Явор, който предишния ден не бе виждал Яна, застана наблизо до хорото да го огледа, да я види. Като се завъртя край него, Злата се засмя с глас, пусна се от дружката си и го дръпна бързо до себе си. Очите й светеха, нанизите й от златни пари, с които бе окичила едрите си гърди, задрънкаха още по-живо. Докато я оглеждаше, Явор спря очи на дебелите златни пари. През целия си живот не бе виждал толкова злато. В туй време дойде Яна, тя беше закъсняла и като го видя още отдалече, страните й почервиняха. Хвана се до Драган, той също я заглеждаше, докато не млъкна и последният дъх на гайдата, не откъсна очите си от него. Явор търсеше очите й, но тя избягваше неговите. Той я видя красива, впила поглед в Драгана. Бялата й усмивка, отправена към друг, го жегна в сърцето. И, като не разбра студа в нея, като не можа да разчете в трескавите й очи наранената й любов и обидата на мъничкото й сърчице, Явор погрешно я изтълкува. Черна сянка падна пред очите му, в гърдите му се надигна гневен облак и го задуши. Хубав беше Явор, в село го знаеха и като работлив, ала мязаше на бай Продан в гнева си. Той стана друг. По-рядко се спираше да хортува в село, дори приятеля си Милан подминаваше с две думи. Яна, която срещна на два пъти и за която се говореха какви ли не приказки из село, верни или не и съвсем противоречиви, нея Явор не погледна въобще. Ако бе видял топлината в очите й - тъжни, жадни да зърнат неговите - неговият поглед би омекнал. Все по-често взе да заглежда алтъните на Злата и все по-малко да се ядосва на хорските приказки. А хората продължаваха да си говорят каквото знаят и каквото не знаят. Повечето казваха, че най-после му е дошъл умът в главата. Малцина останаха тия, дето твърдяха, че Явор ще се вразуми, че ще тръгне по тоя път, по който го води сърцето. Но той бе тръгнал срещу сърцето си и стигна толкова далече, че се преобрази в друг човек. Отначало ревността бе тая, дето замъгли очите му. Силна и страшна като градушка, тя подтисна всичко чисто и светло, изтри омагьосаните пътеки, които бе прокарала сладката лудост в него. Две недели, без да подозира, че сама налива масло в огъня, Яна се хващаше все до Драган на хорото, по седенките все до него сядаше. Ала като разбра, че по тоя начин няма да си върне Явор и, без да знае, клетата, че един на друг се сърдеха за едно и също нещо, което на всичко отгоре не беше истина, тя се отказа от играта с Драгана. Тая игра обаче, която тя играеше за пред Явор, не за пред село, разлюти още повече някои езици. Веднъж дори й мина през ума сама да иде при Явор, сама да го пита за оня четвъртък преди петковден, подиграл ли се беше тогава с ония горещи приказки, или ги бе издумал от сърце. Ала нали си беше самичка на тоя свят, без майчица, с която да се посъветва, достраша я и остави нещата да се развият сами. А те тръгнаха по лоши пътеки. Явор не искаше да чуе името й, а само да можеше да разбере, че тя изгаря за наго, че Драган е бил само играчка в ръцете й, играчка, към която той сам я бе подтикнал, ах как би се отприщила тая черна мътилка в душата му! Търсейки спасение от червея, който дълбаеше в него и който бе сторил в омраза всичката му любов, той сам си думаше: Какво пък толкоз, стрина нали все ми дума: "Каква ти любов бе, сине - днес я има, утре - няма. Вятър работа!" Защо се тровя? Утре ще погрознее и тогава какво? Пък Злата - иска ме момата, пък и не е коя да е." Така сам започна да си вярва, като забрави всичките си мечти отпреди. А той бе мечтал да се вземат с Яна, беше си обещал да я види нея, сирашка Яна, нагиздена, дрехите й да са от по-скъпи платове от Златините, а шевиците по тях да заплитат погледите, косите й да се спускат в две тежки плитки с вплетени в тях мъниста, като две златни змии. Хората, като я срещат, да й думат: "Яно, откак те зе Явор, по-гиздава стана. От тебе по-хубава в село няма!" Къде остана това време? Змии ли го изпиха, или Явор го бе забравил? В селото вече чакаха Явор да прати сватовници в чорбаджийската къща. По седенките го припяваха със Злата. Тя цъфтеше от радост и даже езикът й поомекна. Яна престана да ходи по седенки. Нейни дружки й разправяха отпосле какво е било, а тя едва сдържаше сините си сълзи. В сърцето й преливаше пелин, отдавна стопил бялата й усмивка и угасил слънцата в очите й. Не, Явор не може да е такъв! Тя знае колко е добър, колко е нежен. Тя знае, че той я обича. Колко дълго я беше гледал при чешмата и какви думи беше измислил да й каже! Янка още ги помнеше, но те сякаш бяха останали в друг един свят, в нечия чужда приказка, не в нейната. Водата ли му догорча тогава или китката бе рано увехнала? Като останеше самичка, тя сплиташе белите си ръце пред лицето си и дълго плачеше. На веста за годежа на Злата само тя и Милан не се зарадваха. Милан, сърцат момък и другар още от детинството на Явор, не хареса тая новина. Той знаеше що се таи в сърцето на приятеля му и до последно се бе надявал, че то ще го вразуми. Виждаше тази нова ненаситност на хвалби и злато в Явор и се питаше такъв ли е бил той, това ли е истинската му страна, потулвана досега, или ревността бе сторила от чистото му сърце студен камък. В една мрачна ноемврийска вечер, наскоро след годежа, Яна застигна Явор, който отиваше към чорбаджи Сирмови. Вече се стъмняваше, хората бързаха да се приберат по домовете си и затуй Явор не обърна внимание на догонващите го стъпки, докато Яна не га хвана за ръкава да го спре. Загърната в някакъв сив шал и свита в тънките си дрехи, само лицето й свети - бяло, чисто, косите й се рошат по раменете й полуразпилени, очите й - кръгли и теменужени - надникнаха в негоните. -Яворе, сички ми думат, щял си да се жениш, - издума тя набързо - ама аз… не го вярвам… Ти ми го кажи… Яворе, не ме ли искаш вече? - гласът й изтъня и тя млъкна, за да не се разплаче. Явор усети огъня на ръката й и през дрехите, гърлото му пресъхна, а очите, плувнали във влага, придобиха оня зелен цвят, който отдавна бяха изгубили. Сърцето му подскочи, като я видя отблизо - бледа, с напукани устни да му шепне, а очите й в сълзи. Посегна да хване ръката й, да я погали по студеното лице, но пред очите му се върна картината от Петковденското хоро. Тя - весела, засмяна, хубава, но не за него, за друг! А той толкова я чака - да зърне очите й, да хване ръката й и докато я гледа, да й повтори с очи същото, що бе издумал при чешмата. Споменът мигом изстуди сърцето му, върна смръщения вид на лицето му. Улови ръката, с която го беше хванала и, като я откъсна от ръкава си, я бутна рязко назад. -Вярно е, Яно, не те искам! Иди си! Иди при Драган! Махни се, Яно! Що стана с нея, той не видя, не искаше да знае. Предишният Явор бе умрял. Тоя тук бе друг- сух и студен като явора при чешмата, който бе изгубил листата си - черен и погрознял, тракаше глухо с клоните си. В село дълго приказваха за Яворовата сватба: за дългата върволица мулета, натоварени с чеиза на невестата, за петте наниза турски пари, за сладкото вино и младоженците. Вечерта срещу неделята, срещу самата сватба, падна първият сняг. Сутринта изгря светло, ала студено зимно слънце. Снегът заискри, та сватбарите, които отвеждаха булката от бащиния й двор, криеха очите си. Един малчуган застигна хората на мегдана, крещейки издалече: "Бай Сирмо, Бай Сирмоо!" -Що е станало, бре, - смъмра го чорбаджията - та си се развикал след сватбата? Момчето се поуплаши и заклепа насреща му: -Кака Яна, Бае Сирмо, избягала. Във Врази, думат, оттатък нивите, минали цигани. Няколко мъже видели руса мома, гологлава, с остригана коса, да тича подире им. Бай сирмо си обърса брадата, извърна се ноколо и като не видя други да са чули, бутна една пара в премръзналата ръка на момчето. -Да си вървиш дома и никому нищо да не казваш! Ни на майка си! Се ще се разбере, ама днес сватба дигам, не искам да се хортува за Яна.- и като плесна момчето през тила, прати го да си ходи. … Явор остаря, изгледа синове и внуци, през ръцете му минаха много златни пари, беше се заловил с търговия, ала в сърцето му мъглата не премина, не прежали Яна, не си прости гордостта. Цял живот останаха в главата му думите на Милан: "Язък ти, Яворе, за хубостта! Такваз мома, Яворе, ти я затри, ти!". Късно разбра грешката си. За пари ли се полакоми или всичко, що стори, го стори за да я накаже за тогава с Драгана? Нима не видя в оная последна вечер, през която я зърна, че в очите й е той? И кога умираше, побелял, изплашен от греха си, с нейния лик си отиде. Не че не обичаше децата си - суров и студен баща беше той - но може би Господ му изпрати спомена за Яна, за да му напомни за голямото му прегрешение към нея. Тънка, светла, Яна го гледа в очите и се смее. Топло лятно слънце позлатява ресниците й, плитките и незаплетените им краища, отразява се в сините й очи и запалва топли златни огънчета в тях. II Пристанището не беше никакво пристанище. Тъй наричаха селяните мястото при заливчето, където водите миеха две стари корита - някога риборовни корабчета. Прилепна им на устата тая дума, видя им се модерна, така си и остана. А всъщност това място нямаше нищо общо с големите бели пристенища, които бяха виждали по телевизията. Тук дори и стъпка бетон не би могла да се открие. Жълтата краска на пясъка очертаваше морето преди скалите, на най-ниското си място един човешки бой, да завземат брега. Беше дълбоко. И много красиво! Северните курорти отдавна бяха изгубили това очарование, дължащо се на девствената пустош, на онази недокосната от цивилизацията прелест, за която малко хора имат сърце. Ако не бяха скалите - досега селцето да е стенело курорт. Местните хора не съжаляваха много за това, макар да знаеха колко добри пари се изкарваха от летовниците. Те обичаха заливчето си такова, каквото е --диво и чисто, спокойно през повечето дни на годината и - рошаво и палаво, но не и пакостливо, през бурите. При тези хора идваха и делфините. Стадо делфини си беше харесало това местенце и сутрин , щом слънцето позлати водите на черното море, те го превръщаха в своя територия. Откакто хората се помнеха, водата подмяташе двете стари корита. Някои побелели старци бяха видели тяхното по-добро време, но и техните спомени отдавна тънеха в прах. Едното от тях бе завинаги приковано към дъното. За другото, по-голямото, се грижеше един седемдесетгодишен стар капитан. Наричаха го Белия капитан. Всяка сутрин той срещаше изгрева на брега. Вдишваше мириса на морска вода, отмяташе белия перчем от очите си и ги затуляше, за да не го заслепяват позлатените от изгрева води. После се спускаше по наклонената страна на скалите и се качваше на корабчето си да провери мрежите. Денят започна като предишния. Но заливчето осъмна самотно. Когато преди малко червеният диск се показа на изток и освети тъмната вода, мокрия пясък и студените скали с добрата си усмивка, то не видя Белия капитан. Слънцето изтъка пак рубинената си пътека към брега, без да има при кого да отиде по нея. Водата се разбуди тиха, ласкава, полюшна игриво двете корита, те заскърцаха тревожно, обидени от нелепата й шега при отсъствието на капитана. Чак когато пясъкът се затопли, бялата глава на стареца се показа над скалите. Морето отново залюля корабчетата, но уплашено се усмири, щом се подадоха и други глави. Капитанът дойде към водата, днес той беше неспокоен, бе свалил шапката си и нервно я мачкаше с ръце пред гърдите си. Не прибра падналия над очите си перчем, не погледна към слънцето. Качи се на корабчето, с него се качиха и петтимата непознати. Разходи ги, посочи им едно-друго, слезе отново на брего с единия от мъжете, който го потупа по рамото, обърна гръб на морето и тръгна към селото. Слънцето освети широкия му гръб ядосано, без да може да надзърне в очите на стареца - воднистосини, сърдити, но безпомощни и гузни. Очи на човек, над чиято воля са сложили тежка и мръсна ръка. Ех, откъде се бяха взели тези хора, дето искаха да ловят делфините! И как да ги спре - не го слушат! II Очите го заболяха да се взира в блестящите, играещи води, които обграждаха корабчето. Сякаш морето е сглобено от много позлатени стъкълца, непрекъснато движещи се като множество огледалца, с които някой си играе да го заслепява. Делфините още не се показваха. Стори му се, че студената морска вода е жива и си играе на криеница с него. Потулва истинското си лице в дълбокото, а на повърхността на тази студена маса изплува само усмивката й - златна и подлъгващо топла, разкривена от вълните, които навярно заглушават силен ироничен присмех. Никога досега този цвят не го беше дразнил, а вече четирдесет години той бе на тоя свят и почти толкова окото му не се беше откъсвало от златото. Помнеше още в детските си игри как нещо започна да го влече към него. Тогава рядко се случвше баща му да донесе вкъщи шоколад, той се радваше не толкова на горчивото черно блокче, колкото на бляскавата станиолена обвивка. Беше на пет години, когато в една своя игра на село случайно откри, без да подозира, тайната на дядо си. В картонена кутия от обувки, загънати в хавлиена кърпа, намери три наниза от златни пари, истински. Няколко пъти тайничко си ги разглежда, докато дядо му не научи. Повика го при себе си и го попита дали му харесват. -Това са стари пари, турски, останали са от баба ти Злата. - и дядо му му обясни, че един ден той ще му ги остави, за да не се подлъже по чуждо злато и да изтърве нещо, което е още по-скъпо. Какво е то - дядото само преклепа под рунтавите си вежди, поглади внука си по главата и му отвърна с онзи омразен на всички деца отговор: "Един ден сам ще разбереш кое е това нещо!" Докато разгръщаха след това на няколко пъти парите, старецът сякаш се боеше да ги пипне с голи ръце, като да пареха те, а развиеше ли кърпата, оставяше го все сам да ги гледа, очите си той не спираше на тях, а извърташе настрани.Понякога повтаряше монотонно: "От баба ти Злата са, с нещо да я запомниш, че тя горката не те дочака!" Толкоз рядко се говореше вкъщи за тая баба Злата, починала много отдавна, че момчето се сепваше от името й. Един ден, вече свършваше осми клас, той запита от какво е починала баба му. Старият се затвори, просълзи се, мълча така намусен цял ден, а вечерта сам го извика и като преглътна яда си, потупа го по рамото и мъжки му рече: -Седни сега, да ти кажа за баба ти! Не си малък, вече си мъж. - и като обърна жълтите си очи някъде към миналото, той му разказа, че сам е затрил баба му. Бил много суров с нея и тя се поболяла от мъка. Голяма грешка допуснал спряма баба му тогава. Дядо Явор издума всичко с мъка. Когато свърши разказа си, извърна очите си и се взря във внука си - те бяха станали зелени. - Да помниш от дядо си: хората са като дърветата силни. Издържат и без вода, и на бури, ала без слънце не могат. Листата им повяхват и корените изсъхват. Душицата им се свива. Хората, сине, цял живот все се учат и все грешат, ала трудно си признават грешките, късно, чак кога слънцето им вече е засенчено и връщане назад няма. Дядо му Явор се измори да приказва ли, или спомените му бяха тежки, но той, нали децата обичат да питат, любопитството го зачовърка и току изтърси: "Дядо, а баба Злата хубава ли е била?" Старият вдигна лицето си, то бе озарено някак, по-живо и по-чисто отпреди. -Много хубава, чедо, тънка, висока като топола. Очите й - сини идълбоки - като планински езера; косите й - дълги и гъсти, ей тук - и той посочи гърдите си - къдрави като водите на водопад, огрян от слънцето, а сърцето й, сине, сърцето й - златно! - и като разтвори пресъхналите си устни от сладост, сякаш вкусил медовина, очите му се навлажниха от спомена, смесил в едно в приказките му двете същества, които бе погубил… Докосна златната верижка на врата си, тя бе част от бащиното му злато, на което никога не се насити. Сдоби се с дом, с кола, после и с вила, не му остана за какво да печели, а продължи да търси начини да трупа още и още. Сега бе излязъл в тези води с още трима, жадни като него за пари, подбудан от една нова печеливша идея - делфините - животни умни, дружелюбни и лесно поддаващи се на дресура, от които един бивш моряк, един бивш цирков дресьор, един добър ветеринар и накрая той - един опитен играч, биха могли да направят добри пари. Още повече, че от четири години бе завъртял и семейство, най-после, а синът му скоро ще започне да гледа в портофейла му. Времената са такива - всичко се плаща - от бибероните, до образованието. Синът му - тригодишен, бе останал на брега с младата му съпруга. С нея не се бяха разделяли от сватбата. Беше се родил с късмета си - вървеше му навсякъде - и в бизнеса, и в семейството. Корабчето се отдалечи. Смалиха се фигурките на жената и детето на брега, които му махаха с ръце. Останаха да го чакат там, на пясъчаната ивица, в най-широкатая й част, където скалите бяха най-полегати. Младата жена седна на един камък и разтвори някаква книга, а детето се завъртя покрай нея, започна да събира мидички, охлювчта и парченца от рапани. Делфините дойдоха. И те си измисляха игри. Мили и сладки, ненаситни на игри като малки деца! Играеха си с водата, със слънцето, гонеха се, перчеха се с атлетичните си скокове пред малкото същество там на брега. Най-пъргав и най-изобретателен беше един едър делфин, отличаващ се между другите с по-тъмния си цвят на широкия си гръб. Той се появяваше изневиделица, плясваше водата, разпръсквайки я в стотици пръски и сред този златен дъжд скачаше високо и изящно с извита на охлюв опашка и блестящ гръб. После целуваше слънцето и потъваше в отражението му, за да се появи още по-изненадващо, да полети пак към небето и да падне във водата при огледалния му двойник… Играта спря. Неочаквано! Пъргавият, от височината на своя скок, видя детето, което водата бе понесла. Стрелна се натам преди жената на брега да бе изтървала книгата, стресната от вика. Пъргавият беше в свои води, но трябваше да бърза. Тялото му разряза студената водна маса на две. Издължи се от бързината. По-скоро! По-скоро да се озове там! Малкото момченце има нужда от него. Омота се. В първия момент не осъзна в какво се заплете. Инстинктът и доброто сърце го движеха напред, притъпили всякаква предпазливост. Навсякъде покрай брега бяха заложили мрежи. Впил очи в давещото се телце, обвзет от паника, че то все по-малко се задържа над водата, Пъргавият се оплете още повече. Мрежите се врязаха в силното му тяло, по-здрави от него, разраниха гладката му кожа, спряка пътя му към детето, при което можеше да е сега. Денят бе вече преполувен. Започнал необичайно, едва ли щеше да свърши като предишния. Единствено корабчето се поклащаше, неусетило тревогата на цялото море. Мъжете на него бъбреха, очаквайки добър улов, отправили очи към обедното слънце и задгърбили водите, чието жестоко злато погълна последния дъх на детето. III Гледано оттук, небето изглеждаше различно, дори всяваше страх. Не откъсваше очи от прозорчето на самолета, потръпвайки при мисълта, че мястото й в това изобретение на човешкия мозък, е относително стабилно. С други очи човек, стъпил здраво на земята, гледа към облаците - с възхищение от красотата им, или с невиждащо око, или с безпокойство от идващата буря; винаги обаче, все пак сигурен в почвата под нозете си. А тук, във вътрешността на небето, будните очи се разширяват и - тревожни и несигурни - се втренчват в сърцето на облаците. Техните очертания меняха контурите си непрекъснато - неясни и променливи като нейното колебание, като това трудно лутане, което бе останало вече зад гърба й. Неотдавна спокойният й и подреден живот бе здраво разтърсен и тя изгуби много сили, преди да влезе отново в релси. … Лятото бе още в началото си. Предната вечер тя бе пристигнала в "Делфините" - един от скъпите крайморски курорти. Гаджето й щеше да закъснее с два дена и тя не знаеше как да убие сама скуката. Събуди се още по тъмно и реши да отиде на плажа. Докато стъпваше боса по морския пясък, вглеждайки се в мокрите отпечатъци на стъпките си, си мислеше за своя живот. Как неочаквано се бе променил той и колко внезапно бе усмирил бурните си води! Та дори дълго време не можеше да повярва и да приеме цялото щастие, което я бе сполетяло. Струваше й се нереално, далечно, сякаш се бе случило на някой друг, не на нея самата. Такива неща стават само в книгите, а ето, че се случваха с нея. Годините на недоимък, през които те с майка си вечно брояха стотинките по чекмеджетата в края на месеца, останаха зад гърба й, далече - далече, но тя никога не можа да ги забрави. В кошмарите й се връщаше онова свито на чина момиченце с дълги, прибрани на конска опашка коси и големи наплашени очи. То не помръдваше от мястото си даже през междучасията, а ръцете си все криеше под чина - красиви бели ръце с дълги пръсти и розови нокътчета, те се подаваха малко над кокалчетата при китката от окъселия ръкав. Беше ли останало в нея нещо от това наплашено създание? Откак срещна Борис, вече три лета оттогава, Свилена се промени. Разлисти се като роза и надигна глава към слънцето. Страхът от подигравките на съучениците й угасна в очите й и те станаха спокойни и уверени в собствената си цена. Борис беше девет години по-възрастен от нея. Въртеше някакъв бизнес, тогава съвсем неясен за нея. Запознаха се в магазина, където работеше през лятото, след като завърши гимназия; не бяха минали и две седмици от внезапната смърт на майка й. Ето вече три години тя е негово момиче, не й липсва нищо, всичките й бивши съученички й завиждат за Борис, за дрехите й, за черните й очи. …Вълните заливаха краката й и отнасяха със себе си пясъка от стъпките й навътре в морето. Погледна водата. Огромната, разгръщаща се пелерина, се диплеше непрекъснато. Ето го същото безпокойство като нейното, същата жажда по още нещо, по нещо непознато, изпитваше морето. Толкова малко ли имаше? Не! Тя много добре знаеше цената на нещата, които бе получила даром от природата, или по една случайност на съдбата, защото в по-голямата си част от живота си бе живяла с много лишения и много по-различно от останалите деца. Какво тогава оставаше в нея все още неутолено? Свилена не беше от момичетата, които живеят само заради удоволствието да се видят сутрин в огледалото и да се оттеглят самодоволно, осмислили целия си ден с радостта от видяното. Морето просветля и изгуби блясъка си. Слънцето се изправи в началото на деня и чукна с един от лъчите си златното сърчице на шията й. Беше й го подарил Борис. Той също имаше такова, в средата с нейната буквичка. Надолу по гърдите му се спускаше друг, по-дебел ланец. Когато се движеха заедно по плажа, обръщаха очи подире им, едни - прехласнати по нейната хубост, други залепяха погледите си в големия златен кръст на дебелия ланец. …Гларусите, и те вече се бяха разбудили. Летяха, разрязвайки с големите си криле морския въздух на парчета и той падаше отгоре й с грозни крясъци. Не можеше да понася гларусите. Отвращаваше се от несъразмерността на телата им и от звуците, които издаваха. Но ето, че на излизане от плажа се разколеба в това свое чувство. На пътеката с пречупено крило бе паднала една от тези птици. Едно от момчетата, почистващи плажа, бе клекнало до нея и се опитваше да я вземе в ръце. Свилена се наведе и я погали по главата. Извил настрани шията си, гларусът я гледаше с лявата си половина. Окото му - кръгло, черно и дълбоко, като на разплакано дете - не мигваше, взряно в нейното. Момчето изгледа непознатата си помощница, без да отдръпне ръцете си от птицата. Не си казаха нищо. Тя сама се учуди на постъпката си. Запита се какво я е накарало да посегне към птицата, чиито крясъци не можеше да понася. През деня не й се мърдаше от хотела. Не познаваше никого, на "Делфините" идваха за първа година, а не обичаше да се движи сама, чувстваше се несигурна. Към обяд празната стая съвсем й омръзна. Излезе да се разходи към централната част на курорта. Спираше по сергиите, зяпаше дрънкулките по тях, само да убие времето. Изведнъж пред очите й се мярна позната физиономия - момчето от плажа. И тъй като беше единственият й познат, тя му се зарадва. Продавше хамбургери. Поздрави го, но не го подмина, а застана встрани от опашката от трима - четирима човека и започна да го разглежда. Малко по-висок от Борис, но по-стегнат от него, с тяло на атлет, с чупливи черни коси до ушите и чаловна усмивка. Когато се усмихна, равните му зъби блеснаха, а отляво на бузата му се очерта трапчинка. Опашката се стопи, а Свилена, отнесена в мислите си, още не бе помръднала. Момчето й направи хамбургер и й го подаде. Тя се смути, опомни се. -Ама аз,… не искам - смотолеви едва. -Не ми отказвай, вземи! - бутна го насила под носа й, усмихвайки й се с очи. Отказа да вземе банкнотата, която тя му подаде - Забрави! Ще се обидя. - тласна лекичко ръката й със своята и тя усети като удар на ток докосването му. Стана й неудобно. -Аз всъщност не обичам гларусите, много грозно крещят. - изтърси ни в клин, ни в ръкав. Понякога така човек се разкрива неусетно пред непознати. Като усети каква глупост е казала, се изчерви. -Не всички птички имат хубав глас… и не всички хора са красиви. Но всяка птица иска да лети, а всеки човек - да живее. Свилена се засрами. Усети колко грозно са прозвучали думите й и колко криво бе разбрал той липсата на всякакъв умисъл в тях. Стана й ясно, обаче, защо беше посегнала да погали гларуса - в неговата смърт, тя бе видяла прекършената парабола на един полет. Да отнемеш крилата на птица, то е все едно да я умъртвиш, а пред смъртта, дори и чужда, човек се омилостивява и тогава може би е най-справедлив. Жегнаха я думите на момчето. Нима изглежда жестока? Смущението й изби в червенина по бузите й. Струваше й се, че чак миглите й са почервенели. Наведе глава, така че дългите й косипаднаха отстрани да я скрият. Хамбургерът в ръката й затрепера. Тръгна си с едно тихо "чао", което се изтърколи в краката й. Момчето се усмихна на нещо в мислите си зад гърба й и извика: -Довечера свършвам в осем. Ако искаш ела да се поразходим! Свилена се обърна и му кимна. Защо е толкова чувствителна? Какво толково имаше в думите му, че се засрами? Като се прибра в хотела, тя застана пред огледалото и започна да се оглежда: висока, стройна, вече жена, а в сърцето си още малко момиче. Косите й, зад които се беше крила, черни и лъскави, падаха до средата на гърба й. Ето това е видяло момчето то плажа, докато тя му е говорила за гларусите. Сигурно си е помислило: "Какво студено сърце!", а тя, тя не е безсърдечна! Очите й, черни и дълбоки, бяха очите на малкото момичанце от училище, настръхнало като таралеж, срещу когото са хвърлили камък. Какво всъщност знае той, един непознат! Борис, с когото е вече три години, едва ли я познава напълно, а той…! И тя се почувства толкова самичка и изоставена. Погледна календара над огледалото и си пожела по-бързо да мине следващият ден и Борис да дойде. До вечерта стаята отново й опротивя и точно в осем тя беше на мястото, където момчето продаваше хамбургери. То й се зарадва. Още отдалече забеляза как на лявата му страна се очерта кръглата му трапчинка, а маслиновите му очи блесват усмихнати. Каза си наум, че е много красив и се запита как така си няма компания. Вечерта прекараха в дълги разходки. Купи й риба и пържени картофки от "Воденицата" и я заведе на кея, където седнаха на стената. После я заведе на една малка дискотечка, където се събираха само младежи, но не останаха повече от половин час. Свилена все гледаше нпавън, искаше да го пита много неща, а в дискотеката не можеха да приказват. Той сам й каза, че се казва Огнян, че вечер преспива в един фургон заедно с още две "дребни риби" като него, както сам се изрази, момчетата продавали пици на плажа. Преди да я изпрати, Огнян я зяведе на гърба на "Старата воденица", откъдето се виждаше по-голямата част от плажовете на "Делфините". Показа й нощното море. В тъмното то беше останало самотно. Плажовете, през деня засипани с говорещи хора, сега тъгуваха черни и притихнали. Морето просветваше тук-таме с блясъка на челна перла, където луната осветяваше нервните гънки по гърба му. Шумът от пълзенето на леките вълнички и тяхната целувка с брега се чуваха ясно. Огнян й посочи една малка извивка на запад, точно оттам започваха плажовете на "Делфините". -На това място преди трийсеттина години е имало село. Дядо ми е разправял. Той е ходил там. В това заливче са излизали да играят ято делфини. Нали знаеш, след Национализацията* у нас са избивали масово делфините за разцъфтяването на родната ни икономика? - тук Огнян изтъни гласа си и присви очите си - Ловци на делфини излизали с моторни лодки и риболовни корабчета, хващали ги с мрежи и ги убивали още с пушки във водата. Какви сърца са имали, дяволите! - гласът му замлъкна. Свилена потръпна от вятъра, който идваше откъм гърба й. Погледна Огнян. Очите му искряха в тъмното, устните изведнъж сякаш пресъхнаха, лепнеха и докато говореше, гласът му излизаше сух. -По цялото крайбрежие делфините били изтребени. Само тук те се появили след няколко години. Завърнали се, но не за дълго. Селяните им се радвали, идвали да ги гледат. В селото имало един капитан, наричали го Белия капитан, който поддържал две стари корита - рибарски корабчета някога. Той, разпарвяше дядо ми, изилзал в морето да играе с тях. Така пет-шест години спокойствие за делфините, докато плъпнали отново да ги търсят. Този път, за да ги дресират, да ги направят "приятели на хората" и да печелят от приятелството им, разбира се!… Ти ходила ли си в делфинариум? Свилена кимна. Беше ходила няколко пъти. Беше се смяла, забавлявала, без да погледне от другата страна, от тази на делфините. -Е, хареса ли ти? - стрелна я Огнян, но тя не му отговори. Той помълча, отметна косата от очите си и продължи - С едно от корабчетата на Белия капитан хванали първия делфин, но го изтървали. Станала и някаква злополука с някакво дете, което се удавило по същото време, но това не ги спряло. След месец се вдърнали с моторница, а след няколко години с печалбите от първия делфинариум започнали "Делфините". Е, онази, старата част. Държавата е гушнала много парички от това късче, то тогава всичко било държавно, а покрай нея дваж повече някои "държавни" хорица!… Да вървим! Стана хладно! Той тръгна напред, пъхнал ръце в джобовете си, сърдит на хората, дето бяха погубили селото и делфините. Свилена не можа веднага да откъсне очите си от тъмното море. "Ето, значи, каква е тайната, или само една от твоите много тайни! От твоите много рани!" Докато вървеше след него, си мислеше каква ирония на съдбата е, че този курорт носи името на съществата, чиято свобода е отнел. А за животните свобода и живот е едно. Усети в очите си сълзи и се учуди. Отдавна не се бе разстройвала за нещо подобно. Плачеше пред телевизора и над книгите, които четеше, но много - много отдавна не бе проронила нито сълзица за животно или цвете. Докато беше в училище, по времето, когато майка й бе жива, често не можеше да заспи вечер, измъчвана от спомена за някое премазано коте, което е видяла на пътя, или някое нещастно кученце, което лоши деца са ритали пред очите й. … Борис пристигна, но Свилена не се успокои, не се стопи тъгата й. Напротив! Тя като че ли сега се разтваряше, като затихнала, но незездравяла стара рана, която времето не е могло да излекува, защото гнойта в нея бе продължавала да рабити. Не я радваха вече подаръците му, не я разсейваха нито скъпите ресторанти и барове, нито отбраните компании. Едва сега осъзна, че този живот не я беше радвал никога. Не беше наясно сама със себе си какво иска, какви са истинските й мечти. Понякога човек дълго мечтае по нещо, без да го осмисли и без да знае какво е то. Някои мечти остават неясни с години и едва в мига, в който постигнем това, което сме си мислили, че са те, ни става ясно по какво всъщност сме мечтали. Така и Свилена едва сега отвори очите си. Животът й откак срещна Борис, бе лъжовна радост, щастието й, голямото й щастие, за което всички й завиждат, беше голям красив балон, красив и празен като това, в което се бе превърнала самата тя. Прозряли веднъж, очите й отказаха да се подлъгват занапред. В началото тя наистина се беше влюбила в Борис и доскоро си мислеше, че е така, макар и да се чудеше къде е огънчето в тази любов. Преди никой не й беше обръщал внимание и неговата щедрост й се стори признак на някакво чувство. Започна да излиза с него, да облича тоалетите, които той избираше, да се усмихва където и пред когото и той се усмихва. Заблуди се в преценката на собствените си чувства. Предложението му да започне уроци по рисуване я подлъга отново. …Не, Борис не е лош! Направил е много за нея. Укоряваше се, че е неблагодарна, в същото време болката й, че не обичана заради самата себе си, остана жива. Постепенно тя бе усмирявала емоциите си, бе укротявала вятърничавите си мисли, за да се превърне в онова повторение, в копие на онова красиво, възпитано и безпроблемно създание, което се бе родило в Неговите представи за любов. А може би Борис я обича наистина, добър човек беше, но с такава любов, каквато той можеше да й даде и която бе далеч от любовта, за която жадуваше тя. Две съвсем различни натури, те нямаха какво повече да си дадат един на друг. Той не търсеше нищо повече, но тя, тя бе усетила празнина там, където искаше да погледне и оттук нататък пътят й към Борис за нея се превръщаше в преструвка. Женската й интуиция предчувстваше, че пътят й с Борис вече е извървян, макар и още сама да не си даваше сметка за това. Пожела да бъде отново себе си. Цяла седмица тя непрекъснато си спомняше разходките с Огнян, неговите думи, очите му, ръцете, които не бяха я докосвали, освен когато отблъсната ръката й с банкнотата за хамбургера. Даде си дума, че повече няма да се оставя да бъде това, което Борис правеше от нея, че ще му се покаже такава, каквато е, надяваше се, че има с какво да го спечели отново. Не кри за Огнян, честността бе дено от качествата, които бе поддържала вечно будни, дори когато истината се бе оказвала неудобна. И на Огнян беше споменала за Борис. Една вечер Свилена имаше право на две желания от спечелен бас, тя поведе Борис към дискотеката, в която бяха влизали с Огнян. Едва ли тръгна натам с ясното съзнание да го види. По-скоро реши да излязат с Борис извън средата, в която се движеха досега - малко разнообразие. И тъй като знаеше само тази дискотека, заведе го там. Отначало му хареса това връщане към "младините" му. Избра една маса до дансинга, за да може да гледа танцуващите. Помоли Свилена и тя да танцува, да не стои заради него на масата. Преди десеттина години той самият рядко бе играл по дискотеки, доставяше му по-голямо удоволствие да гледа извиващите се тела и плъзгащите се по тях разноцветни светлини в такта на музиката. Когато седна да си почине, Свилена му показа Огнян. Борис се смути от красотата и младостта му и макар да прие спокойно думите й, скоро съвсем се изнерви. Започна да настоява да си тръгват, а когато на един блус високото къдрокосо момче се приближи и попита може ли да танцува с дамата му, той не отвърна нищо, но щом двамата му обърнаха гръб, взели мълчанието му за съгласие, зашлеви Огнян през ухото. Удареният се обърна, сграби го за яката и го стисна, но като видя, че привлича вниманието на младежите наоколо, го пусна. Борис сам се наежи: -Ако ти стиска, ела навън! Излязоха тримата. Свилена застана встрани засрамена. Напразно се опита да разубеди Борис. Огнян се спря до стената без никакво немерение да се бие, но тъй като мъжът насреща му се приближи предизвикателно, той го изгледа, изгледа и момичето и заговори, опитвайки все още да предотврати сблъсъка: -Мисля, че тя трябва да реши, дали да танцува с мен. И все пак изпълних етикета, от уважение… - очите му, много по-спокойни от Борисовете, се впиха в тези на противника му хладнокръвно. - Въпреки всичко не страдам от болно мъжко самочувствие и ако тя реши, няма и с пръст да ви докосна. Борис се ядоса още повече. Кръвта му, примесена с алкохол и кипнала от ревност, се качи в главата. Той се хвърли към Огнян, но без сам да разбере как, прелетя през главата му. Свилена се вкопчи в по-високия мъж и той прочете молбата м очите й. Обърна гръб и без да ги погледне, тръгна по улицата. През нощта Свилена дълго не можа да заспи. Обзе я някакво безпокойство, някаква неясна напрегнатост. И, макар и да имаше малко място в сърцето й за състрадание към Борис, защото тя наистина бе милостива, то бе по-слабо от срама. На следващия ден се случи нещо съвсем незначително, Борис дори не го забеляза, което разбуди в нея нови стихии. На едно дърво до хотела видяха да виси див гълъб, промушен на клоните. Тя беше потресена. За първи път виждаше подобно нещо. Разрови боите си, които бе взела за всеки случай и до вечерта и на следващия ден не се откъсна от платното. Борис се поуспокои, забрави инцидента от дискотеката. И да беше се пробудила ревността в него, та не премина в деспотичност, нито пък възбуди ниско самочувствие. Чувстваше се по-самоуверен от всякога. Съзнаваше предимството си пред Огнян, в чието отсъствие не отдаваше значимото на младостта му. Годините в повече наистина отрезвиха мозъка му, за да достигне сам до мисилта, че ако обявиш една жена за твоя собственост, тя веднага ще ти избяга. Остави я сама да решава. Дълбоко в себе си считаше, че тя няма да се поколебае въобще. Ако знаеше историята на картината, която неговото момиче се опитваше да нарисува, може би безпокойствието му би се пробудила наново. Свилена рисуваше гларус с прекършено крило. Това не бе просто гларусът, който бе погалила в ръцете на Огнян. Тя виждаше мислите си като птици. И то от тези горещи мисли, нетърпеливи да излетят, които я пареха отдавна, но тя не бе успяла да разгадае. Това бяха нейните мечти: мечтата й да бъде човек, да утоли желанието си да работи, мечтата й да получава и да дава топлина, тази топлина, която би дарила на истински близък човек, тя бе изчезнала в черната земя с майка й. Мечтите са като птици. В момент, в който човек отвори клепачите си, падат на земята, ако той не посегне да ги погали, да ги превърне в реалност, а птиците да полетят. Борис не разбра картината й. Не престана да й задава въпроси какво е това скучно море и този жълт плаж с една единствена птица на него. Тя се ядоса, защото като всеки творец бе недоволна от творението си. То бе бледо копие на видяното във въображението й. Свилена се бе отказала от голямата си мечта да кандидатства в художествената академия. Порастна достатъчно, за да осъзнае сама, че много късно започна да се занимава с рисуване. Вече година откакто спря и уроците. Но да престане завинаги да рисува, това бе все едно да откъсне част от себе си. Правеше го все по-често машинално, а ето, че сега изпита нужда да застане пред платното - мигове по-различен живот, по-смислен за нея, за Борис - неразбран.Още повече се учуди той, когато отдолу тя написа: "Приземена мечта". Същия ден към седем вечерта потърсиха Борис по телефона. Разговорът беше много кратък, но затова пък вдигна настроението му. Обзе го някакво въодушевление и започна да настоява бързо да се облекат и да слязат в ресторента. За разлика от друга вечер слезнаха в едно от сепаретата, а не на обичайната маса. Вечерта беше чудесна. Запалиха изящна бяла свещ. Пламъкът подмлади очите на Борис. Те се сториха на Свилена влюбени и тя дори се упрекна, че е толкова неблагодарна и безсърдечн акъм него. Донесоха вино. Борис, вдигнал чаша, я погледна дълбоко в очите. Неговите, светнали от отразените в тях пламъчета вино, тържествуваха. Съобщи й новина, за която тя не беше подготвена. Някакъв негов стар бизнес в Германия потръгнал още от миналата година, напоследък се разраснал и той щял да замине там, може би и да се установи. Бъдещето било обещаващо. Предложи й и тя да замине с него. Свилена се сепна. Не беше очаквала подобна вест. Върна се в спомените от детството си и си каза, че поне децата й няма да изпитат нейната участ. Ето, тя има толкова рядък шанс! Млада е, красива, ако е с Борис, ще бъде и богата. Какво повече може да очаква. В този момент тя напълно оправдаваше абсолютната сигурност на мъжа срещу себе си, че тя няма да се колебае. Той не настоя да чуе нейното "да". Даде й време да размисли. Остави я на "Делфините", а той замина за около седмица да урежда нещата. Свилена си обеща да заслужи всичкото добро, което се бе стекло в живота й. Два дена живя така с лъжливите си мечти, но още докато го изпращаше и той започна да ий изрежда как да се облича, къде да ходи в негово отсъствие, в сърцето й изтръпна оная жилка, която разбулваше пустотата в нея и стъпканата й надежда даоткрие нещо повече от навика в отношението на мъжа, с когото три години си бе мислила, че е щастлива. Отсъствието на Борис й даде време да размисли. Той се задържа по-дълго от очакваното в сттолицата. Изброи си всички плюсове, които той бе разкрил. Повтаряше си ги, убеждавайки сама себе си в силата им. Мислеше обаче за Огнян. И точно в тези минути мислите й разперваха криле. А тя се страхуваше да отвори клепачи и да ги види на земята. Мина й през ума и безумието да зареже всичко и да остане с Огнян. В сърцето си усещаше, че с него ще е истински щастлива. За нея той беше като небето. Даваше й свобода да е каквао е. Не й задаваше въпрос в очакване да чуе точно определен отговор, а слушаше нейния. Толкова малко време бе изживяла с Огнян, а имаше неща, които, с една дума да ги изрече и той би я разбрал, неща, които Борис цели три години не бе открил. От оная злополучна вечер в дискотеката Свилена нарочно бе избягвала Огнян, но нещо в нея й говореше, че стига да поиска да го види, ще го намери, че той също мисли за нея. Появи се и една нова тревога след заминаването на Борис. Опасяваше се, че е бременна. Всяка вечер борис й звънеше, но тя се боеше да сподели с него. Последния път опита по заобиколен начин да му каже. Той се досети и спокойно, без никакви емоции й обясни, че поне две три години му трябват да не мисли за дете, докато се установи. Няколко пъти й повтори, че я обича, иска да имат дете, но когато му дойде времето. Беше много внимателен и я посъветва да отида на лекар, докато е рано. В понеделник тя се престраши да отиде в поликлинин;ката. Няколкото дена психическо напрежение й се отразиха зле. На излизане от кабинета краката й се подкосиха, цялата се разтрепера. Подхвана я една от жените, които чакаха и й помогна да седне на канапето. Този ден на Свилена й се струваше, че всички, които минават покрай нея, знаят тайната й. Тази жена наистина се досети. На средна възраст, далеч под годините на майка й , тя се отнесе към разстроеното момиче като към сестра. Когато й стана по-добре и се надигна да си ходи, свилена чу думите на жената: "Какво по-хубаво от това може да се случи на една жена!" Обърна се и видя две насълзени очи. Непознатата я хвана за ръката. "Мила, помисли добре. Едно дете струва повече от един мъж, дори и да е без баща!" Прибра се в хотела и не мръдна оттам. Изкара тежка нощ. Едва дочака слънцето, обу си гуменките и хукна към плажа. Няколко фигурки сновяха по него с гребла зад гърбовете си и го заравняваха. Позна в далечината Огнян. Той беше с граб към нея. Като наближи, той я усети и тръгна насреща й. Видя разширените й очи, избилата руменина по страните й, рошавите й коси. -Какво има? Тя се спря. Изведнъж смелостта й да говори с него изчезна. Огнян пусна греблото, приближи се съвсем до нея и като надникна в очите й, я попита: -Нещо случило лисе е? Тя поклати едва глава, а от очите й се изтърколиха две сълзички. Огнян погледна часовника си, оставаше му половин час, докато да започне да продава хамбургери. -Най-добре поговори с него. -Няма го. - едва се отвори устата й. Седна в пясъка, захлупи глава върху свитите си колене и заплака. Огнян се наведе над нея, докосна я едва по гърба, но се отдръпна. -Поплачи си. Няма да решиш проблема си, но ще ти поолекне поне малко. - седна встрани от нея и я зачака. Тя изведнъж скочи, почна да бърше сълзите си и, опитвайки се да успокои гласа си, му се извини: -Не исках… Извинявай… Няма нищо. Само съм малко изнервена. Огнян докосна брадичката й и обърна лицето й към себе си. Тя криеше очите си. -Погледни ме! Страхливо ги вдигна. Усети тежестта и безпокойството в тях, хвана я за ръката и я помоли да седне, докато той свърши с работата си на плажа, накара я да обещае, че ще го изчака. След десеттина минути отидоха до телефона пред хотела и се уговори с някакъв приятел да го замести на хамбургерите за деня. Остави слушалката и се обърна към нея: -Искаш ли да отидем на скалите? Там, където някога е било селото. По пътя ще ми разкажеш. И тя му разказа припряно и разбъркано накратко всичко. За майка си и за трите години с Борис, за Германия и за бебето, което е дошло много рано и което Борис не иска. -А ти? - хвана я за ръката Огнян и я спря, като се вгледа в очите й. -Аз не знам. Не бих искала детството му да е като моето… А ме е страх. Пък и… Не знам. Повървяха мълчаливо. Стигнаха скалите. Покачиха се на най-високото и се обърнаха с гръб към морето да погледат къде е било селото. От него не бе останало нищо. На мястото, където някога са живели хора, сега се издигаше голяма бяла бензиностанция. Къщите - отдавна съборени. Ни следа, ни спомен за селцето. Застанал зад гърба й, Огнян я запита: -Обичаш ли го? Тя сама си зададе същия въпрос, но не посмя да изрече на глас отговора: "Не знам". Отвърна с едно тихо и позакъсняло "да". Той забеляза несигурността в гласа й. През останалата част от деня се опита да я разсее. Свилена му спомена за "Приземена мечта", а той настоя непременно да му я покаже някой път. Спомни си, че докато бяха разговаряли на плажа, тя бе рисувала с пръст по мокрия пясък бегли и неясни фигури, стори му се, че една от тях бе нечий профил, но морето ги отмиваше толкова бързо, че той не успя да се познае в тях. Останаха при морето до късно, да изпратят слънцето. Седнаха в пясъка с протегнати крака към вълните, които ги застигаха с дългите се ръце. -Кога ще ми покажеш картината? - попита я той. -Не знам. Тя не е кой знае какво, но за мене е… - не се доизказа, той я разбра и я запита от кога не е рисувала. Замисли се. От кога, наистина? Рисуваше непрекъснато разни вази, гърнета, кутии, цветя… По често натюрморт, хора - по рядко, но да нарисува това, което й идва отвътре, скоро не й се беше случвало. Разказа му за последната рисунка, която й бе доставила радост. На връщане от гимназията, тогава беше в десети клас, видя един просяк, приседнал на гърба на "Макдоналд", единствения в града на тази фирма. Едно жълтеникаво бездомно куче подтичваше след излизащите с хамбургери в ръка.
Следва....