автор: Wild

Седя на прозореца в моята стая и наблюдавам близкото игрище. Пълно е с деца,които тичат по широките му ливади с усмивка на лица. Две момичета играят на волейбол с ярко червена топка. Именно тя привлича погледа ми.
Жадно впивам очи в нея, следя движенията и с очи. Едното момиче я изпуска и тръгва да я гони. Но топката се не дава, търкаля се надолу по поляната. Детето е изморено, запъхтяно то забавя ход. Топката се спира в краката на едно момче. То надига глава към небето и прави физиономия. Ядосва ме, да не се мисли за добър спортист?! Та нали вчера го видях как пропусна баскетболния кош от има- няма пет метра...Момичето взима топката и отива при приятелката си.Очите ми се спират на две момчета ритащи футболна топка. Добри са, пасовете им са рязки, точни, целенасочени. При тях отива друго момченце, на около 7-8 години, чиито руси къдрици ме карат да се усмихна. Не чувам какво си казват , далече съм. Но виждат насълзените детски очи и свитата в юмрук малка ръка. Сигурно не го искат...
Аз всеки ден гледам как другите деца играят. Всеки ден попивам действията им. Усмихнатите им лица ме радват, сякаш съм една от тях. А нощем, в сънищата си, тичам след топката заедно с тях. Друг път играя на жмичка, катеря се по високите дървета. Но веднъж паднах, страшно ме болеше. За да не падам, си купих спецаиални обувки за катерене- спестявах цял месец за тях. И сега, когато лягам да спя, поставям обувките близо до леглото си.
Но аз никога няма да падна. Никога няма да се кача на никое дърво. Никога няма да гоня топката. Винаги ще гледам как другите се забавляват. И ще плача, ще страдам, ще се смея заедно с тях.Но понякога ще плача без причина и ще се треса от мъка. Понякога ще страдам и, за да не извикам, ще впивам нокти в китките си,а после ще крия белезите от родителите си. Понякога ще се смея, но сърцето ми ще се къса от мъка. Винаги ще съм прикована за инвалидния стол. Той е моята съдба.
Затова всяка вечер ще лягам с обувки за катерене до леглото.