автор: sYco

човече, хайде да се разберем. не обичам да чета, ясно ли е? и по очите ти не обичам да чета, и по устните.
не обичам и да чакам.
виж, всичко е бяло. видях как падна небето и като падна, стана бяло. за да не забравя, че имало небе прибрах един къс в джоба си, но вече много ми тежи, а синьото боде очите ми и мисля да го хвърля надалече в бялото, много надалече, за да не го забелязвам.
земята също изчезна. по едно време се разхождах по зелена, красива, искряща, мокра трева, която не ставаше за пушене, ама и аз не исках, а после... нямаше вече трева.
казват, че съм в стая. много е бяла тази стая, много висока, много тиха и в нея няма ъгли. може да сме много в главата ми, ама не съм глупав. от книгите знам - стаите имат прозорци, имат ъгли, в които да се скриеш и ръбове, в които да се удряш, когато вече много ти писне.
а на мен ми писна, да чакам ми писна. от нетърпение усещам как някакви игли се разхождат по опънатите ми нерви, как се забиват от вътрешната страна на очите и всичко боли, а после всичко избухва. атмосфера ми изчезва, моята собствена атмосфера, която ме дели от другите толкова сигурно и толкова уютно, вече я няма. мога да плача за нея, даже мисля, че съм плакал. не знам за кое ми става по- тежко - дали заради това, че въздухът толкова ми тежи, че едва вдигам глава, или заради тази дупка, която си отглеждам в мен и която е пълна само и единствено с бяло. ако беше черна, то поне щеше нещо да поглъща, да доказва, че я има, а тя е снежнобяла, болезнена, дразнеща, искам да я изтръгна от мен и много искам да изляза.
наистина е тихо. адски изнервящо тихо. нищо не скръца, нищо не се движи, нищо не шушне, нито се смее. в такава тишина главата ми кънти и й крещя 'спри да кънтиш. не мога да говоря със себе си, нямам какво да си кажа, спри, спри.'
не че ме чува, не че и аз се чувам, но поне е нещо.
като бях малък, майка ми беше направила висулка от миди и ги остави на терасата. при всеки повей дрънкаха съвсем тихо, но много отнасящо, малки бели черупки, пълни с най- любимия ми звук. всеки път, преди да се надигна, сънувам, че се събуждам, защото те звънят. после се усещам, че размахвам ръце, за да правя вятър в това затворено пространство и, вярно, се получава... само че моята висулка я няма. хубави утрини бяха това, много летни и много морски. пък и имаше хора.
казват, че човек може да си е достатъчен. но гласът ми вече дере и опредлено не изпълвам сам очертанията си, абсолютно не го правя... 'it's your right and your ability to become my perfect enemy'.
какво обаче се получава, когато не можеш да намериш някой, който би бил твой враг или понеже си носиш голямата бяла дупка и тя замъглява всичко пред очите ти, не виждаш никой и в никого не се блъскаш?
не съм затворен в стая, ама май съм затворен в себе си.