автор: najjar

Докога
ще бъда без другар
като сподавен вик в очите на удавник?

Докога
ще ме измъчват изкушения и носталгия?
Докога
радостта ми ще бьде погребана в синевата на небето?
Докога
ще пътувам по незнайни пътища? -
без звезди и ветрове, които да ме водят?
В чантата си имам само рана и една сълза,
пролята в далечни времена...

Докога
ще прегръщам самотата и ще я пия,
а прозявката ще ми присяда и нагарча
и ще преглъщам ножа в хляба?
Забравих всичко.
Забравих живота си.
Забравих, че имам очи
и, че трябва да съществувам.
Но
песента се превърна в рев,
луната се скри и не се събужда,
а слънцето стана пожар и няма приятел.
Докога
ще текат сълзите в изобилие,
ще поливат пясъците
и ще напояват камъните?
В сърцето ми има пожар.
Докога... докога?
Искам някой да ми отговори...


Превод от арабски език Калина Тарасевич