Имаше купон на випуска на военноморското училище. Всички бяха дошли. Само Иван го нямаше.
Иван беше най-ярката фигура, а не беше дошъл. Носеха се слухове, че се бил оженил и имал проблеми със семейстовото си. Но никой не знаеше със сигурност.
Заведението се пукаше по шевовете. Бирата се лееше и настроението беше страхотно. И тогава от дъното на залата се появи Иван. Целият в черно, само бялата риза заслепяваше с белотата си. Иван спря в центъра на дансинга. Извади от джоба си пистолет и се застреля в слепоочието. Музиката спря. Всички млъкнаха. Настъпи пълна тишина. После изпишя жена, след това още една и изведнъж настана страшна суматоха. Някой се опита да повдигне Иван, но не успя. Чуха се гласове: „Извикайте лекар".
Стефан гледаше цялата сцена и нещо в него се размести. Усети някакво особено присъствие. Някаква странна сила го беше обладала. Помисли си: „Ако можех да върна времето назад с 2 минути, щях да ...". И тогава се озова две минути назад във времето.
Купонът течеше с пълна сила. Иван още не беше дошъл. Стефан изтича навън и зачака напрегнато. Изпитваше някаква странна увереност в себе си. Знаеше, че ще се справи.
Колата на Иван спря точно пред входа на ресторанта. Иван слезе в черния си костюм и с бърза стъпка се запъти към входа. Стефан му препречи пътя:
- Иване, искам да говорим!
- Не ми се говори, братче. Трябва да свърша една работа.
- Знам за какво говориш. Повярвай ми, не е тоя начина!
- Какво искаш да кажеш?
- Знам, че искаш да се самоубиеш на средата на дансинга. Не го прави, моля те!
- Моят живот свърши, братче. Това е единственото решение. Ще го направя като истински войник!
Не се предавай, Иване! Ти си най-добрият! Ти си пример за всички нас! Няма толкова печен като тебе. Винаги съм мечтал да бъда на твое място...
В момента, в който го изрече, Стефан изведнъж се озова с черен костюм и бяла риза пред заведението, а на пътя му към входа стоеше ... Стефан със странна решителност в погледа.
„Боже, каква бъркотия!" помисли си Стефан. Но той не беше вече Стефан. Той беше Иван. Изведнъж го налегна някакво чувство на безнадеждност. Не му се живееше. Искаше всичко да свърши час по-скоро. Срещу него Стефан, който само изглеждаше като Стефан, но беше Иван, му каза:
- Братче, не го прави! Няма смисъл.
- Може би си прав, но вече съм го решил. А ти знаеш, че като реша нещо, няма кой да ме спре. Махни се от пътя ми!
- Дай ми една минута да ти кажа нещо и после прави, каквото решиш.
- ОК, една минута.
- Ти си силен, ти си мъж. Ти си най-добрият. Не се предавай. Ако искаш да поговорим, ще ти олекне. Може би не споделяш с никого. Кажи какво те мъчи. Ще ти стане по-добре. Не се самоизяждай! Моля те, кажи каквото и да е! Но не го дръж в себе си!
- Прав си, аз съм силен, аз съм мъж и затова нямам право на слабост! Ще си го изживея сам. Няма да товаря никого.
- Добре, изживей си го! Но го преживей! Не прекъсвай живота. Животът е чудо. Той е подарък. Най-големият дар. Изживей го докрай. Пред тебе има толкова хубави моменти!
- Ти не разбираш. Въобще нямаш представа за какво става въпрос.
- Така е, не разбирам! Кажи ми!
- Не си на мое място. Няма да ме разбереш! Ако бях на теб, нямаше въобще да ...
В момента, в който го каза, Иван отново стана Стефан, а Стефан - Иван. Двамата са спогледаха и Стефан го разбра. Отдръпна се от входа.
Иван влезе с решителна крачка и се запъти към центъра на дансинга. Спря, бръкна в джоба...
И тогава от купола блесна ярък сноп бяла светлина и го обгърна целия. Той почувства лекота. Усети такава силна любов, че се разплака. Падна на колене, без да може да мисли за каквото и да е. Целият се беше разтворил в тази всепроникваща и всеопрощаваща любов. Плачеше като малко дете и със всяка сълза болката си отиваше, намаляваше, доката накрая остана само едно светло чувство на яснота.
Беше прогледнал. Вече знаеше. Той е обичан, той е закрилян. Някой се грижи за него. И всичко е любов.