автор: Lachistata

Чепеларе- градче в сърцевината на Родопите. В падина между разкошни борови гори и скали, каквито има само там. Родопите за мен е мека, женска планина, като пазва- плодотворна, блага. Така я помня.
Родопски къщи- първият кат зидан с камъни, големи порти с тежки халки, по чардаците- ярки, крещящи от цветове халища...
Зима, сняг, белота, искряща белота- още по-женствена изглежда Родопа тогава, още по-гиздави- боровете. Цяло Чепеларе миришеше на сено- влажно, дъхаво сено,- тор и дърва- и изгорели, и сухи. Гостувахме на семейство стари родопчани. Той- дядо с ясно сини очи, тя- дребна, неописуемо добра жена.
Посрещнаха ни, настаниха ни. Чуваше се мученето на крави и подрънкването на чанове. Стопанката поднесе качамак- плътен, с много масло и сирене.
Внезапно се затрополи по коридора. В стаята влезе румено, синеоко момче, с лице като месечина.
-Дойдох, дядо, да ви посвиря.- каза то и измъкна изпод мишница гайдата. Наду я и стаята започна да изглежда тясна, душата ми вече беше тясна. Монотонна мелодия, завладяваща, обемаща пространството. Тъжна и страстна, родена, за да разкаже вечния мит за невъзможна любов, вечната истина за създаването на живота, за естествения му край. Мелодия, вдишала тучните ливади на Родопа, жалбите на овчарите, китните родопски халища и носии. Мелодия, отваряща светове, пресичаща всички човешки тревоги и въпроси. Първична и жадна, излязла от дупки и пещери, отекваща в онези червеникави скали, от които по турско са се хвърляли невести или са се превръщали на морени и сърни. Бавна, равна мелодия, под чийто такт биха могли да вървят биволи и да орат тежката плът на майката- планина. Или под чийто ритъм наниз красиви, синеоки родопчани забиват широките си стъпала в прашната земя, обладани от мъка, изляли я във всемира, не за да я прокудят, а да я запомнят. Мелодия, изпълзяла изпод бледите, тънки пръсти на родопчанка, докато е тъкала чеиза си. Или приспивна песен за малко дете. Живописна и плътна, тежка, дишаща чрез човешка душа, чрез душа на отшелник, чрез душа на човек, съзерцаващ природата...
Тогава открих своята притча за сътворението, своята малка истина за човека, своята космическа майка- Родопа...
Тогава осъзнах, че душата ми е тясна, твърде тясна...