автор: atanas_dvk

Живеел в едно селце, забравено от цивилизацията, високо горе в планината един момък. От бебе за него се носели легенди. От малко момче за него се разказвали истории и не свършвали неговите чудатости. Тъкмо съселяните му свиквали с някоя нова негова странна проява и той започвал наново да ги изненадва.
Боян бил бисерът на селото, безценният перпетуум мобиле, живецът на всичките им успехи...
В цялото село нямало и един нещастен човек. Всички се усмихвали от зори до мрак, пеели песни за пролетта, лятото и есента, а дойдела ли люта зима, палели печките, сядали по близо до тях и разказвали на децата за Божия дар - Боян Мислителя...
Как Стойне Крайненеца в една студена февруарска утрин видял цъфнала ябълка в двора си, а на нея се полюшвал вързоп и се чувало тихо гукане. Как от тогава щастливо минавали годините за всички, как бдяло цялото село над своето безценно съкровище... Но ето пораснал Боян. Станал напет момък, а мома нийде се не видела.
Замислили се всички що да сторят. Усещали, че това е първата нерешима задача пред селото от години...
А Боян поседнал под величествения орех в покрайнините на селото, дялкал с ножче
прекрасна скулпторка на девойка и мислел...
После повдигнал очи, усетил поглед върху себе си и съзрял прекрасна кошута, която го наблюдавала с интерес.
"Ех, защо не си сега една прекрасна мома да те прегърна и отведа у дома...?" -помислил си Боян и мигом сърната се преобразила в мома. Надигнал се Боян и понечил да тръгне към хубавицата, но нещо го спирало. Погледнал той
на горе... и видял рога оплели се в клонака...
Превърнал се бил в млад и снажен елен...
Погледнал той към хубавицата, разтръскал глава и изскочил на полянката. А момата се усмихвала и понечила да го погали по муцуната.
Тогава Боян си рекъл:
"Ех, тази хубава мома, защо сега не е една прекрасна кошута...?"
И момата мигом се преобразила в сърна и побягнала...
Затичал се Боян след нея, но не можел да я настигне... Бил се превърнал отново в момък...

"Ще тръгвам на път!" - казал си Боян и поел право към върховете.
Когато стигнал на Иглен връх, три дни дълбал с камъчета дупка в скалата, после поставил дървената скулпторка на неродената мома в нея, повдигнал очи към небето и запял песен за Дъжд...
Отгоре му се струпвали все повече облаци и закрили слънцето, блеснала светкавица, паднал гръм и запалил статуетката, а момъкът пеел ли пеел...
Закапали първите капки. Заиздигала се тънка струйка дим от скалата, а Боян легнал до неродената мома и заспал...

Хубава утрин се задавала. По-прекрасна от всякога. Първият слънчев лъч докоснал момъка по устните отразил се и попаднал на челото на неродената мома...
Звънък смях огласил планината. Смеел се Боян, Сийяна Зора срамежливо се усмихвала, а Природата около тях сияела и искряла в лъчите на новия ден...

Цикълът на Живота започвал отново. Високо над Иглен връх се носели ефирно усмивките на потомството им. "Всичко с времето си" - казала Съдбата и понесла на крилете на любовта двете птици на Щастието...