автор: malkodete

Щом бившите си граници Потопа
с водите си отново очерта-
измъкна се на суша от потока
и тихо се разтвори любовта
във въздуха далече преди срока,
а срокът беше хиляди лета....

Чудаците- край нас са и до днес-
с гърдите си поемат тази смес,
не чакайки ни укор, ни награда,
и мислейки, че дишат ей така,
по пулса на отсрещната ръка
разбират в миг, че пулсът им съвпада...

Само-като кораб по вода-
чуствата не спират своя ход,
докато не приемем любовта
като въздух и като живот!

Скиталчества ще има до насита
в прекрасната страна на Любовта !
И рицарите свой да изпита-
все повече от тях ще иска тя:
да ги лиши с разлъки ще опита
от отдих през деня и през нощта...

Ще върнеш ли безумците от път?-
Те вече са готови да платят с
с живота си, а не с въздишки-
за да запазят, за да съхранят
вълшебната, невидимата плът
на звънналите помежду им нишки...

Вятър ги опиянява- те
падат, но възкръсват от пръстта.
Щом не си се влюбвал въобще-
дишал ли си, бил ли си в света?!

Но многото задавени, пресити
от любовта- не чуват ничий зов...
На тях им водят сметките мълвите
и струващия скъпо пустослов....
Да сложим свещ на хората убити
от най невероятната любов...

В един глас нека звъннат той и тя,
душите им да бродят сред цветя,
в дихание едно да бъдат слени
с въздишки да се срещат на уста
по мостчета паянтови в нощта,
по тесните кръстовища вселенски...

Аз на тях полята бих постлал-
и на съм да пеят и на глас! ....
Дишам- значи с обич съм живял!
Щом обичам- значи жив съм аз...