Изтича вълшебството ти бавно от мен
плъзва се по нежността ми женска
бедрото парещо усеща твоя хлад
гръбнака сухотата безнадеждна.
Не ще отмия с бистрата вода
напираща още жажда
повехнал цвят на пъпка от роса
оросила , но не когато трябва.
Небе притиснало сълзи
ги спуска бавно по лицето
изтичам бавно, солен кладенец блести
земята да захрани със надежда.