автор: victo

Вървя по тръни.
Свиква се със болката.
Умирам бавно,
а понякога ми се иска наведнъж.
С красотата си ме трогваш истински,
така, че да остана.
Виж, дори и раните ми заздравяват
във прегръдката,
родила близост,
подхранила илюзии,
дали не се живее лесно,
но доказала,
че не е сън заблудата
да потвърждавам любовта си
всеки ден.
Макар да те обичам повече
дори и от самата мен.