автор: atanas_dvk

Струните се късаха една по една, но той свиреше...
Беше луд, но гениален. Имаше дарба свише и тя бе неизменна.
Публиката го обичаше, защото винаги импровизираше. Не свиреше никога едно и също произведение. Не свиреше нищо дори на големите композитори. Той бе уникален. Никой не знаеше какво ще му хрумне в следващия момент. Нямаше определен стил. Музиката просто извираше от душата му...

Когато и последната струна изпищя и премина в отвъдното, той захвърли цигулката и седна зад арфата. Нейните струни нямаше да се скъсат, а и той винаги завършваше концертите с нежни и релаксиращи душата изпълнения.
Това бе единственото предвидимо събитие в програмата му. Час и половина неповторима музика на всякакви струнни инструменти. Час и половина в душата на гения...

Малко се знаеше за личния му живот. Журналистите душеха наоколо, но той винаги успяваше да им се изплъзне. Явно владееше метаморфозите на тялото така добре както и инструментите си. В началото на концертите му винаги имаше празни места, просто защото се обявяваха в последния момент с един единствен плакат пред залата, в която щеше да свири. До края на концерта обаче залите винаги се напълваха. Мълвата се носеше бързо...

Арфата пое последния тон, излъчи го във всемира и потъна в блаженство. В залата не се чуваше дори дишане. Виртуозът погали инструмента, въздъхна и стана. Магията се разчупи на малки парченца и се разбяга по ъглите на тавана. Там все още се отразяваше последният тон от арфата.
В залата както винаги на финала гръмнаха бурни аплодисменти, но бис нямаше. Гения леко се поклони и се скри зад завесите. Никой не бе успял да вземе интервю или дори да чуе негово изказване. За магическото му изчезване можеше да му завиди и Копърфийлд...

Максуел беше на ръба да разкрие загадката на животът си. Обожаваше Артур от първата случайна среща преди години в малкия градец до границата, но въпреки това бе успял да гледа едва седем концерта. Напоследък имаше късмет. Бе успял да влезе срещу скромно заплащане в края на два от концертите. Бе успял да зърне своя Бог, винаги облечен в бяло, и да се наслади на финалните му, лечебни за душата изпълнения. Тази нощ той знаеше, къде е малката яхта на Артур и щеше да го дочака. Не искаше много, просто един разговор...

Заревото на изток показваше настъпването на новия ден. Речните вълни леко се плисваха в брега и се отдръпваха за миг само, за да го целунат отново и отново. Максуел седеше опрял гръб в кола за връзване на яхтите, с широко оторени очи и дишаше тежко. Знаеше, че отново е загубил играта и се ядосваше. Тази анонимност на Артур го побъркваше вече седем години. Бе сигурен, че яхтата зад него е на виртуозният музикант. Но него го нямаше... Надигна се и се изплю в реката. Водата недоволно понесе храчката надолу по течението...

В ума на Максуел се зараждаше безумен план. Представяше си ярко как ще застреля Белия гений и как ще го разпитва в предсмъртната му агония. Просто фантазираше, но изпитваше някаква безумна наслада от представата. Пред затворените му очи цареше хаос, търчаха хора, пищяха жени, но той поседнал на сцената държеше главата на Артур в скута си и му говореше. Разпитваше го за детството му, за това дали си спомня първият си инструмент, за мама и тати, за първата му любов...

Първият слънчев лъч попари фантазиите на Максуел и той стреснато се заоглежда. До него стоеше стройна жена на високи токчета облечена в шлифер и леко се усмихваше. Максуел застана на колене, свали шапката от главата си, постави я пред гърдите си и промълви:
" Боже мой, това сте Вие?!?" - после затътри колене към дамата и занарежда:
"Позволете ми само един разговор, само десет минути, само пет..."
Артур бръкна под шлифера и извади изящна цигулка:
"За толкова години не разбра ли, че не говоря с устата си...?" - и засвири...

Журналистът седеше затворил очи и склонил глава върху шапката си. Пред очите му се рееха образи.
След мрака и уюта усети остра светлина и студ, после видя бяла гръд с росна капчица мляко, след миг зърна тучна трева и ливади с цветя, дочу птичите песни и зовът на щуреца, океанът, вълните, и глетчер, скали, слънце в короната на вековен дъб, листата шумят, а в клоните нещо се крие, лъчите му пречат, преминава отвъд, обръщане.... Дългокосо момиче се смее и гласът му звънти, листата треперят, сърцето трепти... Пръски вода в бистрото езеро, смях през искри от желания... Самота, самота, самота, тишина, тишина, тишина... И тя красива в смъртта, усмихва се нежно, дочува се шепот: "Ще те чакам Отвъд...", и тишината, тишината, самотата...

Реката мудно разказваше хилядолетни истории на брега, до който се докосваше, а той й отвръщаше с безброй целувки. Камъчетата ставаха на песъчинки и плавно се носеха към океана, за да разкажат и те своите истории, на когото намерят...
Максуел отвори очи само, за да види скриващата се зад завоя яхта.
От бузите му капеха солени капчици, реката ги поемаше с умиление и разказваше на брега новите си истории...