автор: dragonfly

-Слушай, слушай какво ще направим. Вечерта тя ще излезе с приятели. Както и да е, понеже на следващия ден роднините й заминават, тя ще вечеря с тях. Тя ще вечеря с тях. Ще отиде в тяхната къща, която се намира само на няколко метра от нейната собствена. Тя ще отиде на вечеря...

-Ами ако не е гладна?
-Това няма значение. Ще отиде на вечеря, защото на следващия ден роднините й заминават; разбираш ли? Освен това тя трябва да вземе назаем пари; такава е тя, такава е, хората не могат да избягат от природата си. Странно, че все това се опитват да направят; но няма значение; тя ще отиде на вечеря. Няма да е гладна, защото е хапнала с приятелите си - винаги така правят - първо хапват нещо, а после отиват да търсят някое удобно и уединено място за сядане, някъде, където могат да си седнат така, самички, разбираш ли... Така че след тъй предполагаемата вечеря, на която тя няма да хапне нищо, нищичко, защото вече е яла; та след нея, тя ще каже лека нощ, ще вземе ключа от къщата си и ще трябва да измине съвсем сама онези мрачни, мрачни метри, които разделят едно спокойствие, застинало в нощна тишина, и далеч по-малкото, но пък осветеното от веселие място, където са роднините й. Изплашена от този контраст, тя ще забрави обувките си и ще тръгне боса; първо ще затвори вратата, ще чуе как изскърцва - някак успокояващо, това ще си помисли тя...
-И тогава ще се появим ние и ще...
-Не, не... Тогава тя ще слезе по четирите стъпала, ще слезе долу, по пътечката, още четири метра, да, ето, мина междинната врата; още само няколко стъпала. Тя вече не издържа, взима по две стъпала едновременно; отключва вратата. Разбираш ли? Всичко това е причинено от нейната параноя, нейния вечен страх пред неизвестното, пред тъмните прозорци, пред уличните лампи, които издъхват пред нея, нейната параноя, че я преследват, че всичко е част от един гигантни заговор. Точно преди да пъхне ключа в ключалката, страхът е в своя зенит; той движи пръстите й, едно колебливо движение към ключалката.
-Но тя не успява! И тогава ние...
-Не, не; тя успява, пъхва ключа в ключалката, завърта веднъж, още веднъж, чувства се защитена, чувства се вече в безопасност. Не помни как изведнъж се е озовала от другата страна на вратата; там вече е светло, но тя си спомня, че не трябва да заключва, защото брат й е забравил ключа си, това малко я стряска, тя се уплашва за миг, за два. После започва да мисли, че всичко е минало, че е в безопасност, започва да си мисли за нощите, прекарани с човека, който обича, започва да си мисли как са лежали, нямали са нужда от думите, мисли си нещо приятно за нея.
-И точно в този момент на успокоение ние...
-Не, не... Всичко е част от плана, планът, който трябва да се изпълни докрая, за да бъде съвършен. Тя ще се качи горе, за да намери утешение в своя компютър, може би там ще бъде именно този, който занимава мислите й. Тя ще се качи на горния етаж, ще отвори вратата и ще види, че има проблем с интернета...
-Стига с "тя". Имена, адреси...
-Но аз не зная името и адреса... Но чуй, чуваш ли, ето, приближава... Ето, ето, след малко ще действаме...