автор: phifo

Когато се стопяваше оловото на думите
и тънката решетка бе твоето доверие,
аз влязох тихо като нежна пума
и помълчах във стаята, докато спеше.

А спеше ти, в полето бе, не ме сънуваше.
И леко се усмихваше, и трепваше в съня си.
Но бавно се оттича светлото бълнуване
на моите неопитомени, смешни страсти.

Забравила и падане, и синина, и болката,
усмихваш се, отдавна знаеш, че е късно.
Искрят отблясъци в очите, и не казваш сбогом.
А белите жребци към залеза препускат.