Стоя на автобусната спирка, а дъждът се лее като из ведро. Студено ми е, пък и ми се спи, а автобусът закъснява вече твърде много.
Движа погледа си разсеяно, за да убия времето и изведнъж очите ми се спират на нея... Млада е и хубава. Седи на седалката до шофьорската на една спряла скъпа кола... вероятно последен модел... Седи там вътре и гледа навън, улицата. Не от интерес, просто явно търси нещо. Присядам на пейката на сушина и колкото повече я гледам, толкова повече осъзнавам, че тя се крие зад тъмните стъкла на своя свят. Заглежда се в групата младежи, флиртуващи помежду си - съвсем безучастно и безчувствено е изражението й. Наблюдава всеки един от тях, движенията, жестовете, мимиките, невинните закачки... като че ли вижда там нещо загубено... Младите се смеят, леко се докосват, без да осъзнават значимостта на онова, което правят. Забелязвам почти издаващата се тъга в очите й, преминаваща в яд. Групичката се разотива, само близо до спирката, под която съм се подслонил, остават двойка - момче и момиче. Жената от колата настойчиво не отмества погледа си от тях, като че ли иска да изживее изцяло онова, което те изживяват в момента...Младежът леко придърпва момичето към себе си и така, под дъжда, може би дори без да го усещат, те се прегръщат и се целуват... Нито оловносивото небе, нито калта, просмукваща се до душата, нито забързаните автомобили, автобуси, хора... Те ослепяха за тази действителност, слети в едно - на топло и светло, в една целувка, в една любов... Но тя не можа да издържи до край. Бързо отмести своите навлажнени, от сълзи на тъга и малко завист, очи. Загледа непрекъснатия поток от преминаващи коли с премрежен поглед, после притичващите хора с чадъри, всеки забързан в мислите си... И после... После леко и бавно завъртя главата си и се загледа в небето, като че ли се молеше... безмълвно... а миглите й запърхват, опитвайки се да скрият напиращия нов поток сълзи... А горе е тежко, мрачно... вече часове наред вали, сякаш дъждът се опитва да измие всичката мръсотия наоколо... И става все по-студено, започва да духа и вятър. Забелязвам, че се е стъмнило. По дяволите! По навик се ядосвам на закъсняващия автобус. Поглеждам унило в двете посоки на пътното платно... и ми се доспива... и се унасям, унасям... Стряскам се. Изведнъж се сещам, че минаха вече пет коли на градски транспорт за в моята посока. Стоя на пейката и не мига да проумея защо съм тук вече два часа и половина, на студа и на дъжда, капнал от умора, и не се качвам да се прибера... Светкавица раздира небето и аз се сетих за жената... Поглеждам натам, където беше колата... тя е там... но жената... не я виждам. Скоквам от мястото си и като, че ли я мервам, но... Осъзнавам се насред улицата, застанал между смехотворния си порив и логиката, под изливащия се неуморно дъжд, сред тонове кал и вода, и хиляди коли... Стоя вкаменен и с виновна физиономия се извинявам на изнервените шофьори, на калта, която сгазих, на целия град - че наруших за миг монотонния му живот, че се поддадох на емоция... И бавно, на пръсти, пристъпям към колата и поглеждам през тъмните прозорци... и жената е там. Отпуснала е главата си назад... и спи...
А в съня си се усмихва...