Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Agro
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13948

Онлайн са:
Анонимни: 435
ХуЛитери: 5
Всичко: 440

Онлайн сега:
:: Agro
:: Heel
:: LeoBedrosian
:: poligraf
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаФрагменти от дневника на Марко Тотев 1
раздел: Разкази
автор: radi_radev19441944

Бележки от втора ръка

Един ден ,събирайки хартия за вторични суровини покрай контейнерите за смет край зеленчуковия пазар, с което си подсигурявах ежедневната доза ракия, попаднах случайно на някакви дребни хартишки и също така случайно хвърлих поглед върху текста, изписан с равен и ситен почерк-вероятно много отдавна. Нямаше да му обърна внимание, но няколко израза ме впечатлиха с описанието на невероятния кутсузлук на своя автор и се зачетох. По надолу някакъв чешит се оплакваше, че най- накрая след многогодишни тотаджийски изстезания, спечелил шестица от тотото и когато потърсил фиша, оказало се , че жена му подарила стария му панталон на някакъв циганин, а с него заминал и печелившия фиш. Мамка му на такъв късмет !
Продължих нататък и историите, явно автобиографични, следваха в същия дух. Стори ми се ,че съм попаднал на нещо познато, но какво, в началото така и не можах да се сетя. По нататък още преди да прочета текста от целия лист, попаднах на друг такъв лист свит на фунийка и хвърлен на тротоара току до боклучийския контейнер явно със същите истории от същия пишман автор.
Като се поогледах около контейнерите, открих и други такива хартишки свити на фунийки.
Изведнаж нещо ми просветна и се сетих за какво става въпрос. Бързо събрах хартишките, които мярнях наоколо и хукнах към пазара. Там на тротоара , току пред сергиите със зеленчуци, видях седнали на малки сандъчета като ваксаджии професор Калитков и доктор Сиджимков продаваха семки , притурвайки нещичко към жалките си пенсийки, великодушно предоставени им от майката Държава, а малко по- нататък една съсухрена бабичка-трябва да беше над сто години-също продаваше семки. Вниманието ми привлече преди всичко бабичката. Тя късаше от една тетрадка листове и свиваше от тях фунийки за семките. Щях да падна…
На извехтелите корици на тетрадката съвсем недвусмислено се мъдреше надписа:
" ДНЕВНИК НА МАРКО ТОТЕВ"
Веднага включих алармата. Та това е самият Марко Тотев - великият кутсузлия!…
"Чакай, бабке, сакън- дай тук тетрадката!"
Не се пазарих много. Бабичката се оказа сговорчива женица. Дадох и каквото можах: няколко стари вестника да си къса за фунийки, няколко амбалажни листа, а също така се лиших от стотинките за исконната дажба ракия, но какво да се прави-жертвата си струваше.
Между другото разбрах, че бабичката била някаква роднина на въпросния Марко Тотев- вече дългогодишен покойник- за разлика от нея.
Прибрах тетрадката заедно с оцелелите хартишки ,след което още два часа обикалях по пазара и из махалата наоколо, но намерих още само три-четири. Кой знае още колко се беше затрило.
Професор Калитков и доктор Сиджимков се шашнаха като им показах на каква находка съм попаднал.
- Мамка му!- изръмджа отчаяно професор Калитков-дългогодишен завеждащ катедрата по литература към университета-цял живот съм ровил по таваните, за да намера нещо такова. Ще зарежа накрая тия семки. От утре ставам боклукчия. Слушай!-продължи той в пристъп на внезапна симпатия-това тук вероятно възнамеряваш да го публикуваш.
- Най -вероятно да-отговорих- но трябва да проверим дали може да се сглоби нещо. Доста е разпокъсано.
- Във всички случаи ще може- ентусиазира се професорът-дай аз да го редактирам !
Брей, че хитрец…Показах му кукиш и си тръгнах.
Разбира се, имаше много загубени страници, но все пак след няколко месечни усилия успях да скърпя туй-онуй. Понеже известна част от дневника се беше затрила съдържанието тук -там изглежда разпокъсано, но все пак си струва да се покаже…
И друго , което бие на очи . Сглобявайки и редактирайки разпокъсания текст , за да получа нещо смислено ,останах с впечатлението , че информацията не съответствува напълно с това , което съм чувал за автентичната личност -биографичните данни се различават съществено, а може би става въпрос за някой друг Марко Тотев - кой знае …Малко ли са Марко Тотевците , обитаващи тази част от територията на Балканите. Дали се е получило нещо , трябва някой друг да се произнесе.


ДНЕВНИК НА МАРКО ТОТЕВ



…Въпреки, че явно съм присъствувал на рождението си, не помня кога и как се е случило. Чух - после -зли езици разправяха, че това е станало в петък на тринадесето число -зодия рак -и, че съм се появил заднешката, което много изтормозило горката ми майка и тя едва не умряла, но от тогава та и до днес все така я карам- заднешката.Чух също така, че по онова време минал от там цял табун с цигани и две циганки довтасали да искат пари ,за да развалят някаква магия , която тегнела над родата, но дядо ми ги прогонил с тоягата, а те го проклели и него , и семето му до девето коляно: "През пари да газиш, сиромах да си останеш, мляко и шекер да пордаваш- гладен и жаден да ходиш, бял ден да не видиш-бяло магаре сайбия да ти стане. Дано кочината да ти се събори! Дано да ти умре прасето! Дано да ти се вкисне виното!"… и т.н. и т.н. -все в същия дух.
Всичко това, разбира се, се сбъдна с най- невероятни подробности.Ами то нямаше и начин да не се сбъдне. От тогава , та и до днес де що е проклетия неизменно се сбъдва. Впоследствие към закона за всеобщата проклетия ,който някога бях формулирал и чието авторство се приписва на някой си Мърфи-американец - прибавих следния фрагмент: "Дори и да няма начин да се случи някоя проклетия, тя пак се случва", но за това ще говоря по нататък. Прочее, с този Мърфи така и не можах да се срещна ,за да се уточним.
Както вече споменах, дядо ми от клетвите на циганките ли, от що ли , така и не прокопса. Няколко пъти успя да фалира и започва бизнес от нула, докато накрая окончателно удари катинар на дюкяна. После стана застрахователен агент към някаква фирма-фантом, работеше все с чужди пари ,едва не го вкараха в затвора за далавера, която други бяха извършили, стреляха му, подпалиха му плевника,освен това страдаше от диабет ,от хипертония и умря преди да се пенсионира.
Междувременно няколко пъти загадъчно му умираше прасето и му се вкисваше виното.
Баща ми тръгна по неговия път и бе споходен от същия кутсузлук, Преди да умре, се пропи.
Когато нямаше друга пиячка, пиеше от вкиснатото вино. Но нека не избързваме.
Що се касае до моето детство, няма много за разправяне. Помня, че баща ми ме млатеше здраво още от малък, за да стана човек- такава беше неговата житейска философия- ала все нещо се случваше, я котка ти мине път,я някоя фуста те замотае, я ти завидят за нещо си, така че човек не можах да стана. Вместо това станах адвокат, за което ще спомена пак после…
Нямам спомен и от кръщенето. Разбира се ,ревял съм със всичка сила, още повече, че попът бил пиян и ме обърнал с краката на горе-както споменах, при мен всичко върви на терсене- и за малко да ме удави като ме бърбукнал в съда със светена вода. В знак на протест съм му опикал расото.Вероятно ми е станало навик, но и много по-късно,когато съм ядосан,когато имам работа с поп , общинар или държавен чиновник все ми се припикава и ми се ще да му опикая расото.
Този навик в ранно детство не беше сериозно затруднение, защото майка ми ме издокарваше с рокличка-някаква стара дрешка на по-голямата ми сестра- без нищо от долу и аз си пикаех на воля когато поискам и където поискам. По този начин бях си белязал територията из цялата къща- всичко смърдеше на урина , а пружината на бабиното легло, където ме туряха понякога да спя ръждяса и се прокъсна под моя задник. Това не е болка за умиралка , но когато човек си е роден кутсузлия, този кутсузлук се проявява още в най- ранно детство.
Един ден се бях заврял под това същото легло гонейки котката,защото много обичах да я дърпам за опашката, но котката, разбира се , успя да избяга, а в това време отвън се чуха стъпки и в стаята влезнаха мъж и жена. Познах ги веднага- това беше по-младата ми леля, която уж имаше задължението да ме гледа, а мъжът беше един местен селски ерген,когото от време на време виждах да обикаля край плетищата и да замерва с камъни кучетата , дето го лаеха. Помислих, че търсят мене и реших да си поиграя с тях на криеница , но явно те имаха съвсем други намерения.Чух само , че леля подхвърли:" Имаме късмет-малкият шебек го няма-вероятно кака го е взела със себе си".То се знае, шебекът , който го няма бях аз.
После двамата се тръшнаха върху леглото и то заскърца застрашително. Разръфаната пружина започна да се къса по дължина и по ширина. Накрая ме притисна към пода и не можех нито да се измъкна ,нито изобщо да помръдна- ни напред , ни назад. Започна се някакво ужасно блъскане и охкане, сякаш ме газеше мечка, ама си траех , за да не ям после пердах , дето съм се заврял под леглото и съм обрал всички боклуци. Нямах представа какво правят- мислех, че си играят някаква игричка- нещо от рода на " Ди, конче", само дето не можех да видя кой е кончето и кой- ездача. Но и кончето и ездача цвилеха и пръхтяха, а аз от зор едва не напълних гащите . Само дето от време на време тихичко попръдвах. Добре, че тази кушия бързо приключи и те станаха от леглото. Било що било-щеше да мине и да си замине и никой нямаше да усети , но когато човек си е без късмет, все ще го споходи някоя непредвидима мерзост. Вероятно съм се понамръзнал под леглото, защото изведнаж ужасно ми се прииска да кихна. Така и не успях да устискам и кихнах доста гръмогласно. В стаята настана някаква паника и след миг се показа разрошената физиономия на леля и ме измъкна навън.
- Абе ти, какво правиш тук !
- Играех си с котката- и добавих с необходимата сериозност- но знам вие какво правехте. Играехте си на " Ди конче".
Леля ме стрелна заканително:
-Да мълчиш, чуваш ли ! На никого да не казваш!
И ми издърпа ухото. Но всяко зло ,за добро. След малко леля се върна, като изпрати онзи хаймана и ми донесе цяло пакетче бомбони "Кръц кръц" с уговорката да си мълча. Така и направих.Спазих мъжката дума.
Нещо повече- престарах се. Когато мама се завърна аз със подобаваща сериозност и заявих:
- Мамо, пък аз няма да ти кажа, че днес леля Пена и чичо Марин си играеха на "Ди конче".
За мое учудване мама също ме стрелна кръвнишки с очи и просъска:
- Шшт. Да мълчиш! На никого да не казваш!
И ме зашлеви. Понесох шамара ,с тайната надежда, че може и тя да ми купи бомбони, но не би.
Бях напълно объркан. Тогава открих правилото ,че "не винаги, когато те бият е за добро".



В нашата стара къща всичко беше от старо по- старо. Дядо ми я наследил от баща си, той пък- от своя баща. Всичко хъркаше и трещеше- врати, прозорци, черчевета, в старите мебели непрекъснато скърцаха дървояди. В старите долапи в стената баба ми нареждаше старите си парцали, вероятно останали още от старата и свекърва: дюшеци, черги, юргани-всичко беше извехтяло, пожълтяло, продрано, но никой дори не помисляше да се оттърве от него и да го изхвърли на боклука. Тук всичко се трупаше с години, дори- с векове.
Що се отнася до моя милост, още щом смених рокличката с панталон- помня това велико време- веднага стана ясно, че ще износвам на по-големия ми брат старите гащи, той пък от своя страна износваше старите гащи на още по-големия. То се знае, че тези овехтели одежди бяхя покрити с разноцветни кръпки най-вече на задника и на колената. Дори имах едни наследени шаячни панталони , чийто цвят някога може да е бил тъмно син с една червена и една зелена кръпка на задника. Но това не смущаваше никого. Тук повечето малчугани ходеха така , независимо дали родителите им са бедни или богати . Дори богатските изглеждаха понякога по- зле ,тъй като родителите им бяха невероятни пинтии. Много често можеш да срещнеш лятно време някое хлапе издокарано с дебел шаячен клин и босо, а зимно време се размотава с продрана риза.
Тази мода се лансираше и при по-възрастните. Общо взето циганията беше тотална.
И този факт се дължеше не само на трайната сиромащия по нашенско, но най вече и преди
всичко на пословичната стиснатост на нашите хора.

Те бяха такива големи кръндзи, че ядяха най- вече сух хляб и лук , а всичко останало
превръщаха в пари, които пък криеха в дюшеци , под стълбища , по тавани , по мазета, дори в буркани, които заравяха някъде из дворовете. Случваше се да умре някой старец и никой не знаеше къде са скрити парите му. Дърти пиргиши - гладуват, ходят дрипави като цигани , къщите им аха- да рухнат , ако се почеше някой бивол о зида, а парите- заровени някъде в буркани известни само на тях. Умират и не казват дори на близките си. В такива случаи роднините се събират, грабват кирки и лопати и започват да копаят на посоки из двора, белким уцелят нещо. Ама ядец!
Тази пословична любов на нашенци към парите, вероятно има дълбоки корени в историята на нашия край .Мислил съм по този въпрос вече като възрастен мъж и дори веднъж попаднах на една любопитна подробност из историята на древния Рим. Оказва се , че император Веспасиан-
онзи, който обложил с данъци обществените тоалетни в Римската империя и сътворил крилатата фраза "Парите не миришат" , е роден не къде да е , а по нашенско. Това обяснява всичко.
Но да оставим негово величество императора да почива в мир и да се върнем при нашите хора.
Ще спомена набързо , че когато моят прадядо пукнал -бог да го прости-наследниците, както е прието, грабнали кирките и започнали да копаят из двора, търсейки заровеното "съкровище"на дъртия цинцарин. Те копаели предимно нощем-такова било поверието- да не би -сакън- парите да вземат да избягат и си светели с газениче. В тъмнината не забелязали, че наистина разкопали някакво гърненце , което останало малко в страни от трапа и се показвала само едната му половина. Сутринта , когато пак отишли по видело, гърненцето , разбира се, вече не било там, а се виждало само мястото където е било закопано- една малка вдлъбнатинка- съвсем близо до павърхността. И се започнала една разправия- не ти е работа. Кой го е взел,кога го е взел…Ти си го взел, той го е взел, онзи го е взел и т.н. Изпокарали се и се разделили с псувни.
На другата сутрин намерили гърнето- захвърлено в градината и веднага се юрнали към него , но
както би могло да се очаква , в него се мъдрело едно съвсем прясно лайно. Вдигнала се още по- голяма гюрултия : от кога е лайното , чиьо е лайното , твоьо ли е , негово ли е и пр?
Старите българи по онова време в своята блажена простота , още не били запознати с един от моите основни принципи, формулиращи закона за всеобщата проклетия: "Когато търсиш гърне със злато, вероятно ще попаднеш на гърне с лайна."
Наскоро след това месният пастир зарязал стадото и се запилял някъде към областния град. По късно се разчу, че вдигнал там къща на три ката и станал общински съветник.Чак тогава нашите започнали да се чешат по вратовете и да изпадат в съмнение. Дядо-наивникът- дори ходел в града да търси справедливост: "От къде имаш парите?" " Ами-пестях"… Яж си ушите!

В моето младенчество се напикавах редовно нощно време и това много притесняваше и ядосваше майка ми.Отначало тя непрекъснато ме подменяше, но по-късно изглежда това и натегна , а може би беше много уморена, и ме оставяше така нощно време- опикан до уши и овит в чергите като компрес. Това щеше да е бял кахър , ако по-голямата ми сестра не беше се изхитрила и нощно време- особено през зимата-вместо да ходи вън по нужда тя намерила голяма леснотия- просто отмятала моите завивки и се изпикавала върху мен. Сутрин ме вдигаха целият мокър, смърдящ на урина и разтреперан от студ и майка ми- проклинайки и шамаросвайки ме по задника- ме набутваше в дървеното корито, за да ме изкъпe , а аз ревях с всичка сила като морска сирена, та чак разлайвах махленските кучета. Така щеше да продължи кой знае до кога, ако сестра ми не беше сгафила една вечер. Станала и полусънена по навик се изпикала в леглото ми, забравяйки, че същата вечер мен ме няма там.Бяха ме изпратили на село на гости на другата ми баба. На сутринта майка ми изобличила нахалницата и я понапляскала, но това едва ли е компенсирало боя, който бях изял заради нея.
После се оказа, че аз отдавна съм престанал да се изпускам нощно време.
Още тогава , в най- ранна младост ,благодарение на многобройните си патила ,успях да формулирам един основен принцип на битието:"За предпочитане е да пикаеш в чужди гащи, отколкото в собствените. Така или иначе боят ти е в кърпа вързан."
И още едно важно заключение:" Не е съществено кой е пикал и кой- срал,потърпевшият във всички случаи съм аз".
И понеже усетих как са ме изработили, една вечер си го върнах тъпкано. Изпиках се върху спящата ми сестра със съвършено чиста съвест. Но понеже това ми се стори недостатъчно, се и изаках.
Боят , който изядох на сутринта от баща ми не можеше да се сравни с нищо, но това изобщо не ме лиши от удоволствието от възтържествувалата справедливост.
-Защо,бе ,защо!-ревеше баща ми , налагайки ме по гол задник.
- Защото не можах повече- отговорих аз хлипайки.






Тази констатация се утвърждаваше ежедневно и аз започнах да свиквам дотолкова, че считах за невъзможен благоприятен изход в каквато и да било ситуация. Започнах да си създавам комплекси и да придобивам аутсайдерски реакции. Всички премеждия от най-банален характер като че ли се струпваха все на мойта глава.
Един ден като скитах из махалата бос и сополив от съседната уличка изкочиха група малчугани на моята възраст и профучаха покрай мен със светлинна скорост. След тях подтичваше, псувайки дядо Йордан -драката и размахваше бастуна. Аз, като всяко любопитно хлапе, се спрях да гледам сеир. Но дядо Йордан дотърча при мен и ми опали набързо няколко бастуна по задника.
- Гиди ,калпазанино, ще ми крадеш от ябълките а!-виеше от гняв старикът и млатеше с бастуна.
- Чакай , бе дядо Йордане, не съм бил аз !..
- Не си бил я, не си бил. Аз много добре те видях баш на върха на "Карастоянката".
Проклек старик.Като усетих , че няма да миряса, си плюх на петите , ама каква файда. После разбрах, че онези влезнали в градината на стареца да крадат ябълки, а аз отнесох боя.
Вечерта се оплаках в къщи на нашите, но баща ми вместо да ме защити , ми тресна един шамар във врата.
-Будала, защо си се оставил да те бият!
Ревнах от гняв и обида, но много по-късно -вече възрастен мъж- осъзнах, че е бил прав.
Значи, не е важно дали си виновен или невинен, важното е да не се оставяш да те хванат. Само, че както е казал народът : "бой и е……. не се връщат". Много мъдра приказка . Проумях това , когато нищо не можеше да се промени. А и как да го промениш при такъв кутсузлук. Кутсузлукът се превръщаше в съдба. Няма мърдане.
Някой изял мармалада-кой е виновен- разбира се -аз. Ето ти боя.
Някой отмъкнал яйцата от полога- пак аз виновен - и пак-бой.
Някой си избърсал муцуната с пердето- все аз и все аз…
Разбрах отрано, че тази тенденция ще продължава цял живот. Писано било…
Спомените от най- ранното ми детство вървяха все в тази посока. Дори в случаите, когато нямаше начин как да не спечелиш, в края на краищата късметът се оказваше ялов . Помня един случай на бъдни вечер, когато се разпределяше баницата с късметите.Самата баница, която баба ми майстореше с голямо старание и любов, беше така направена , че нямаше начин да не уцелиш нещо. Разбира се всички се оказаха късметлии. На един се падна едно , на друг- друго,
на мен се падна стадото с овцете и аз много се зарадвах ,защото като всяко дете , обичах животните. Казах си: "разгеле, най после и на мен ми потръгна" и си легнах доволен.
Същата вечер вълците нападнаха стадото и го изтребиха до крак . Събуди ме в полунощ някаква гюрултия по двора , кучето лаеше и квичеше.Чух, че баща ми изскочи навън и след малко пушката изтрещя в тъмнината. Всички хукнахме среднощ към кошарата ,която беше на другия край на двора-аз шляпах бос по снега-,но овцете бяха изтърбушени до една, от вълците нямаше и следа, кучето се беше свряло някъде, а овенът , който единствен геройски се беше спасил от вълчите зъби,лежеше прострелян в снега и береше душа. Пияният ми баща в тъмното беше уцелил него. Заклаха го , да не се мъчи.
Прибрах се тихичко, завих се през глава и се наревах до насита. После съм заспал . Помня , че няколко пъти се пробуждах , хлипайки.
Но, както казват,всяко зло за добро. На сутринта по Коледа у нас настана велико стълпотворение. Цялата махала се беше събрала в нашия двор, всички деряха кожи и режеха мръвки, на няколко огъня се вареше курбан, кучетата влачеха черва и кокали, а циганките с бакърчета клечаха край стобора.
Най, голям късмет извади прасето. Отложиха екзекуцията му с цели две седмици.
На следващия ден баща ми тръгна с още двама пишман ловджии - въоръжени до зъби - да
трепят вълците. Върна се привечер , пиян като мотика, а на поясока му висяха убити две гарги.
След една седмица вълците натръшкаха овцете на единия от неговите приятели. Реакцията беше същата и резултатите-същите.Този път баща ми се върна с три гарги. Нещата се промениха в положителна посока едва, когато вълците обезкостиха една телица на кмета. Тогава организираха много голяма хайка и успяха да прогонят глутницата в съседната околия, а един вълк убиха и го проснаха пред кметството , за да се фотографират с него. За кодош на селото вълкът бе прострелян от най-калпавия ловец от дружинката- баща ми. Както винаги пиян, той бе стрелял по един заек, който изскочил от драките , но разбира се, след стрелбата заекът продължил да си бяга безпроблемно. В същото време се чуло вой и квичене и когато ловджиите отишли да видят да не е пострадало някое куче, на полянката зад драките намерили проснат в снега огромен вълк да бере душа. Бренекето го цапардосало баш зад плешката. По нататък по посока към близката горичка се губели следите на още четири вълка.
След тази случка баща ми бе въздигнат от нашите селяни на нивото на общонационален герой и почетен гражданин т.е. -селянин - на селото.Няколко вечери той не се прибра изобщо у дома и обикаляше с тайфата от къща в къща, където ядяха и пиеха до безсъзнание, а хората се чувствуваха едва ли не длъжни да ги хранят и поят. Накрая майка ми го откри в циганската махала-легнал и заспал в една циганска колиба, сред цял рояк цигани , циганки и безброй малки циганета.
Старите цигани на една страна се хранели с някаква мърша, младите -на друга страна правели секс, а дечурлигата -сополиви и мръсни - пълзяли наоколо и вдигали врява.
Майка ми си го прибрала с помощта на по -големия ми брат и цяла седмица по- късно не можеше да го изчисти от въшките. Това, разбира се , изобщо не помрачи славата му на баш ловджия и гуляйджия. Славата му се носеше нашир и на длъж по цялата околия . Черпеха го наляво и на дясно , дори започнаха да го търсят от съседните села да участвува в хайки за вълци. Този триумф щеше да продължи кой знае до кога, ако един ден той , стреляйки по някакъв вълк- единак, не бе уцелил на кмета кучето.
Както вече споменах, серията от кутсузи започна още от най ранното- ми детство. Ако раздаваха ябълки , на мен неизменно се падаше червивата, от великденските яйца- запъртъка, от кокошката- трътката, както и най жилавата пръчка , ако трябваше да ям бой. Дори моят адаш- магарето Марко, с когото общо взето се погаждахме , накрая ми извъртя много мръснишки номер, та заради него , пак отнесох боя.
Между другото с него сме се родили в един и същи ден, поради което баща ми решил,че е най -удачно и двамата да ни кръстят Марко- т.е.- адаши сме си още по рождение , но не се знае кой на кого е кръстник.
Един летен ден посред обяд ,баща ми се върна от кръчмата здраво пиян, натовари адаша с две буренца вода, курдиса и мен върху самара и заръча да ги закарам на жетварите , които жънели на голямата нива и били ожадняли. След което удари на магарето една тояга по задницата и легна да спи , че бил уморен.
Отначало всичко вървеше нормално и имаше надежда да стигнем сполучливо до целта.
Адашът мързеливо пристъпяше с наведена глава и клепнали уши под палещото слънце, пръхтеше и разгонваше мухите , въртейки опашка наляво-надясно, като от време на време забърсваше и мен по муцуната, но общо взето напредвахме безпроблемно.
Проблемите възникнаха след появата на онази превзета магарица на Дъндъровите, която пасеше на другия край на поляната, ама не си пасеше мирно и тихо както му е редът , ами взе, че се разрева призивно и пискливо , сякаш искаше да каже :"виж ме каква съм хубавица."
Марко наостри уши и отговори с въсторжен рев, след което се понесе нататък с невероятен галоп.Буретата подскачаха върху гърба му-аха -всеки момент да се изтърколят, аз също подскачах върху самара, крещях и дърпах юздите, за да го спра, ама проклетникът изобщо не ми обърна внимание и връхлетя върху магарицата с пълна скорост и насочено оръжие.
След като се изправи на задни крака , аз се изтърколих на земята и буретата също се изтърколиха по склона - иди , че ги гони.
Върнах се в къщи ревешката- натъртен и охлузен, а на всичко отгоре онова пиянде- баща ми -отново ме напердаши , за това , че не съм успял да озаптя магарето. Съвсем в реда на нещата -адашът вече се бе завърнал преди мен и пръхтеше с клепнали уши под сайванта- кротък и хрисим, все едно , че нищо не се е случило. Процедурата се повтори: баща ми курдиса пак буретата на гърба му, метна и мен върху самара , заръчайки ми да си отварям очите и го напъди нататък по улицата, след което легна да спи. Но този път аз се изхитрих: вързах на очите на магарето един парцал и го подкарах слепешката по пътя.Сега всичко мина благополучно. Дори когато се чуеше отнякъде призивен магарешки рев, Марко само вдигаше глава, озърташе се насам-натам, но след като не можеше да види нищо, продължаваше унило нататък, накъдето го карам.После си нямах друга работа , та взех и разказах на майка ми историята , но когато попитах защо Марко е скочил върху магарицата , тя ми завъртя един шамар /очевидно в нашите отношения без бой нищо не минаваше/ и ми обясни , че било срамно да се говорят такива неща, но понеже жетварите се разсмяха, тя смени тона и започна да ме залъгва , че Марко се изправил, за да се огледа от високо къде има по-хубава трева .
Приех обяснението с известни резерви. Тези резерви нарастнаха още повече, когато наскоро след това засякох в храстите край реката чичо Милю качен върху леля Пена- правеше нещо.Чуваше се само пъшкане и грухтене .Да имат да вземат,но нямаше как да се предположи, че се е качил там ,за да види къде пашата е по добра. Този път си премълчах за находката, за да не отнеса пак боя , но вече си имах едно наум.




Когато орелът отнесе квачката ,пак аз пострадах. Чух крякане на кокошки и пищене на пилци и изкочих навън. Тъкмо навреме , за да видя голямата птица, сграбчила в ноктите си бедната кокошка и се издига нагоре. Веднага се развиках:
-Тате, бързо, орелът отнесе квачката!
Баща ми се появи на вратата сънен и гурелив ,и с пушка в ръце. После се прицели и стреля два пъти с двете цеви, но съвсем естествено , нищо не улучи. Все пак орелът пусна плячката си и отлетя. Но когато падна долу , кокошката беше така разкъсана от ноктите му, че веднага умря. Този път баща ми ме шамароса под мръснишкия предлог, че не съм му се обадил по-навреме. За първи път не се разревах от обида и не си премълчах ,както обикновено. В детската
ми душа кипна тиха злоба и просъсках гневно:
- Слушай , ако ти се скъсат чемберите на бъчвата и ти изтече виното, пак ли аз ще съм ти виновен...
Онзи ме изгледа очудено с ъс зачервените си от алкохола очи, но нищо не каза.
Разбира се ,за проклетия, наскоро след това чемберите наистина се скъсаха и виното изтече до капка. За първи път не отнесох боя. Баща ми дълго време псува , крещя и трополтя из мазето,
после дойде при мене и започна да ме гледа с някакво настойчиво и злобно любопитство.Но се
въздържа да посегне. Трябва да си призная , че съвсем искрено злорадствувах.
Още по-нелепа ситуация се създаде , когато бях обявен ,едва ли не, за зъл пророк.
Случаят беше повече от банален. Наблюдавайки как баща ми се придивижва на зиг-заг по дървеното мостче през реката ,завръщайки се от кръчмата,тупуркайки по прогнилите дъски, нещо се е запечатало във детската ми фантазия и една вечер сънувах, че дъските на мостчето се счупват и той пропада в реката. На сутринта разказах това на мама и съвсем компетентно
заръчах:
-Мамо, кажи на тате да смени прогнилите дъски на мостчето, защото ще се счупят и той ще падне.
То се знае, тя му предала нашия разговор, но той само изсумтял и не предприе нищо. За него освен пиячката всички останали неща са маловажни.
Бяхме вече забравили за случая, когато една зимна вечер той се завърна мокър ,премръзнал и кален до уши. Псувайки гръмогласно , обясни на майка ми ,че мостчето се счупило и той пльоснал в реката. "Добре-казва-че бях пиян- иначе щях да умра от студ". После изведнаж, сетил се за нещо, той обяви на всеотслушание:
-Хлапето! Хлапето е виновно. То предрече още завчера, че мостът ще се счупи. Мамка му!..
Не можех да повярвам на ушите си. Едва, едва очовечил се, да чуеш подобна дървотия от устата на родния си баща -макар и пиян- не е особено весело. Много по-късно ми се изясни , че той-
дървенякът -дори не ме е считал за свой син, а подозирал , че майка ми някъде кръшнала, което-право да си кажа -бих предпочел да е така, имайки предвид неговите достойнства.
Тогава за пръв път се намеси и дядо ми. Надигайки се полекичка от нара край печката , където бе курдисан вероятно за да мре,той изсумтя недоволно през гъстите си мустаци:
-Детето не може да е виновно. Какво ти е направило. Виновна е пияната ти кратуна.
-Виновно е !-настояваше баща ми-той е роден кърък. Покрай него все на кутсуз ми върви…
Замислих се сериозно по въпроса. Кой знае, може и да беше прав.
Но междувременно престанах да споделям с тях каквото и да било. Дано ме остави на мира.
Но не би. Разбира се, отново се оказах виновен . Този път, че не споделям.
Мотивът бе: "Той знае ,ама не казва.Чака да си счупим главите , за да гледа сеир"…
Все повече ми се изясняваше , че в края на краищата всичко това си беше чисто пиянско бълнуване. Горката ми майка!

Училището затвърди у мен убеждението ,че кутсузът няма да ме остави цял живот.Още в първия ден на учението ми стана ясно, че ще имам проблеми както с науките, така и с даскалите. И науките , и даскалите ми създаваха главоболия не само защото ми отнемаха голяма част от свободното време, през което можех да извърша нещо по- съществено- да играя футбол с кварталните хаймани, да отида за риба , да прескачам огради , да гоня врабците с прашка, но и поради затвърдилото от самото начало убеждение , че голяма част от информацията , която ни наливат в главите си е "пълна боза " и никога през живота за нищо няма да послужи. Впоследствие установих , че съм имал право.
Няма да описвам всичките си патила , както е направил "колегата " Бранислав Нушич в знаменитата си Автобиография , но ще спомена само от тук -от там по нещо , което мога да си припомня.
Учителката в началното училище беше една съвсем млада какичка и съвсем неопитна - вероятно току що дебютираше в даскалския занаят . Беше не само много млада , но и много хубава и аз "като всеки нормален мъж" се влюбих от пръв поглед. Моите съученици- първолаци веднага усетиха нейната неопитност и побързаха да я вдигнат на балон. В класа бяхме повечето мъжкари - все беладжии - които нямаха особени амбиции спрямо науките , но затова пък вдигаха страшна врява , така че учителката се хвана за главата и съвсем се отчая.
Накрая чак ми дожаля за нея- реших да се пиша"кавалер" и се намесих решително в нейна полза.
Станах от чина и извиках ядосано:
- Ей, пичове, я стига ,бе ! Млъкнете най- после! Не виждате ли какво готино гадже е нашата учителка . Ще я принудим да се махне от нас и ще ни пратят някоя "кобра" да ни побърка от зубрене.
Моята "авторитетна намеса " имаше резултат Класът се поукроти , а учителката зина от изумление и внезапно прихна да се смее с цяло гърло .После дойде и ме погали по главата.
Щях да припадна от щастие.
В края на краищата последствията от тази изява бяха неизбежни при моя кутсузлук - след часовете ме извикаха в дирекцията , където се бе събрал целият учителски съвет - все стари моми с малки изключения , които ме посрещнаха с открита неприязън.
- Ти, бе Марко, - втренчи с необходимата сериозност диоптрите си в мен директорът - кого си имал предвид като си казал: " Ще ни пратят в класа някоя кобра"?
Разбира се мълчах , както са мълчали мъчениците на науката пред средновековната инквизиция , но ги огледах много внимателно : Всички бяха кобри.
Не последва нищо особено . Пуснаха ме с уговорката , че това няма да се повтаря . Боят , който изядох после в къщи беше в нормална доза.
Това се случи в първия ми учебен ден.
Обстоятелството , че се превърнах в любимец на учителката си имаше своите добри и лоши страни Добрите бяха, че тя се опитваше да не забелязва някои от моите магарии и ме лансираше пред останалите, а лошите , че трябва -все пак- да се старая да не я разочаровам. Това ме принуждаваше да залягам над букварите повече , от колкото бих желал и скоро си спечелих прозвището на зубрач.
Дори ме сочеше за пример- оценките ми бяха все хубави.
Поради което , някои от моите съученици ме презираха , но повечето ме тачеха и дори ме наложиха като водач , когато трябваше да се организира някоя момчешка щуротия , футболен мач , бой с говежди лайна между махалите и други мероприятия от подобен характер.
Трябва да уточня , че младата учителка беше не само първата , но и " единствената ми любов". След което не си спомням да съм имал подобни преживявания . Очевидно ",за да се влюби сериозно един мъж , трябва да бъде достатъчно млад и достатъчно глупав "- така накратко впоследствие съм формулирал този закон от кодекса с "Маркозакони". Разбира се , като обикновен първолак , аз притежавах в изобилие от горепосочените качества.
Когато учителката ме хвалеше или погалваше по рошавата кратуна , ставах луд от щастие , а когато ме мъмреше за нещо , имах вид на ритнато куче и страдах ужасно до следващата реабилитация.
Знаех , че тя получава от някъде писма , но това не ме притесняваше. Понякога я посещаваше и един млад мъж с мотор и тогава беше много радостна - аз също се радвах заради нея. Но после по непонятни причини ,както писмата , така и посещенията намаляха и съвсем спряха. Усетих, че става нещо лошо - нямах представа какво.
Един ден я издебнах и видях , че седи сама на една пейка в парка. Приближих се тихо и изведнъж разбрах , че плаче. Детската ми душа беше буквално разтърсена и смазана . Не можах да се овладея - изтичах при нея и се разревах и аз с всичка сила . Без да зная защо…
После показах " характер и мъжество". Избърсах сълзите си и с" рицарска доблест "произнесох:
- Не плачи! Когато порасна , аз ще се оженя за тебе!..
Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна . После много се смя , но смехът и беше тъжен.
След първата учебна година , преместиха нашата учителка на друго място.
На изпращането целият клас плачеше.
Не я видях повече.
След което дойде една "кобра" и набързо ни "разказа играта ". Ами то нямаше начин да не се случи при този кутсузлук. Разбира се , аз веднага се оказах най- лошият . Онези мушмороци , дето преди се правеха на големи юнаци, изведнъж млъкнаха и се спотаиха и аз останах на топа на устата .
Кой е най- недисциплинирания ? - Аз.
Кой не ще да учи?- Аз.
Кой създава проблеми ?-Аз .
През ден ме викаха ва дирекцията да давам обяснения и понеже не можех да им обясня нищо, давах само обещания да се поправя. Това можех , това давах…
Директорът си нямаше друга работа и веднъж взе , че че ми зададе един провокационен въпрос:
- Защо , бе Марко ,защо така? Как миналата година можеше да бъдеш силен ученик, а сега?…
Отговорих искрено и честно като мъж на мъж :
- Ами онази учителка беше хубава и добра…
Това ме довърши окончателно.В дирекцията настана истинско стълпотворение .Кобрите настръхнаха и започнаха да съскат гневно. Очаквах всеки момент някоя от тях да впие "отровните си зъби" в гушата ми и да ме ликвидира. Едва успях да избягам .
Така я карах ден за ден.С голям зор успях да избутам втори клас ,но в трети ме оставиха да повтарям .
Кобрата се смени с друга - още по- лоша.
Реших да действувам сериозно , за да няма издънки. Събрах новите си съученици - нали бях по- голям с една година от тях - и се разпоредих пред новобранците: "Пичове, от сега нататък ще ме слушате! На тази няма да и разрешим да ни се качи на главите "!
След което "заредихме " стола пред катедрата и даскалицата , която дотропа с високи токчета в клас , още със сядането се разкекери и навири кълките. Изпокапахме от смях.
Така ами. Трябва да се знае кой командва тук.
Вечерта , естествено, отнесох боя, но за моя изненада, този път боят беше значително"по- милостив"-
някак почти "гальовен ." Много по- късно научих , че моят баща някога преди години си искал нещо от тази учителка и тя не му дала . Но какво ? Не знам - може би боички за рисуване или може би -мартенички… Така и не разбрах.
Що се отнася до науките , набързо наредих двойките като броеница . Имаше в село един хитър старец -дядо Филчо- голям чешит . Веднъж ме срещна на улицата -току що се връщах от училище и ми вика:
- Марко, чух , че си имал бая двойки за срока . Аз ги купувам по двадесет стотинки парчето . И започна да се пазари с мен . Реших да изкяра - тъкмо работа за мене.
- Добре де - казвам му - няма проблеми , ще ти ги продам всичките . За сега са само пет , но утре -вдруги ден ще има още.
Направихме сделката и дядо Филчо ми даде един лев -току що си бил взел пенсията , а аз му дадох двойките си . После му помогнах да съберем сеното от градината и да го натоварим на каручката .
Ама че смешен старец - чудех се какво ще ги прави тези двойки като ги купува…
Вечерта баща ми като се върна от кръчмата , ме награби да ме бие , защото съм имал двойки , ама аз веднага се възпротивих:
- Чакай , бе тате, не ме бий ! Вече нямам нито една - продадох ги.
- Какво? Как така ги продаде?
- Ами така…- и му разправих каква "търговия " съм завъртял с дядо Филчо - цял един лев спечелих от тази търговия.
- Каква търговия , какъв лев? - облещи се старият .
- Ето го- продадох му двойките си за един лев .
И му показах банкнотата.
Баща ми ме изгледа кръвнишки и грабна парите от ръцете ми . Е - това вече не бях очаквал и ми докривя много. Разревах се.
На другия ден научих , че е пил ракия с моите пари и отишъл да се кара с дядо Филчо , че много малко ми е дал. Искал още.
От тогава дядо Филчо спря да ми" купува двойките ".
И те ставаха все повече и все повече…
Ситуацията стана неудъжима, но все пак бе спасена от майка ми , която занесе срещу Великден цяла кошница с яйца и една печена мисирка на "кобрата ", та белким се смили над грешната ми душа и ми пише по някоя тройка.
Така избутах криво-ляво началното училище и се дотътрих до прогимназията . А там нещата ставаха още по- сложни. Едно , че учебните предмети се увеличаваха значително и друго , че всеки даскал и даскалка си въобразяваха , че техните предмети са най -важните, поради което , ако не се усвоят мотамо, учениците ще си останат невежи и човечеството едва ли не ще се затрие. С такива убеждения си оставаха всички - като почнеш от математичката и свършиш с даскалките по пеене и ръчен труд.
Голям майтап падаше особено в час по пеене , когато даскалката ни караше да пеем някакви патриотични песни , а ние ревяхме като магарета - особено аз и още двама оставачи като мен , защото гласовете ни бяха започнали да мутират. Това много я ядосваше и тя ни млатеше с диригентската палка
по главите , а освен това за компенсация ни караше да учим теория на музиката и биографиите на всички класици - като почнеш от Бах и Бетовен и свършиш до Панчо Владигеров .
- Кажи , бе Доньо ,заглавието на поне едно музикално произведение от Панчо Владигеров , за да ти пиша три- настоява учителката .
Мъченикът пред черната дъска се чеше, клепи тъпо и се озърта с надежда да дочуе някоя реплика от към чиновете . Много трудна работа.
Аз правя усилие и изхриптявам от последния чин:
- Рапсодия "Вардар"…
Лицето на мъченика просветва .
- Распондия баба Варта - произнася той убедително.
Резултатът е твърде печален . Даскалката залепи на Доню двойка ,а на мен единица.
След което му излезна прякор -Доню Распондията. Така и си остана.
За да облекчим до известна степен тези инквизции, ние мобилизирахме един циганин - местен имбицил-и срещу един - два лева по време на часовете по музика той се появяваше вън в градинката пред училището и надуваше някаква чалгия с всичка сила , така че прозорците на класната стая започваха да звънят, а нашето революционно кукуригане започваше да придобива някакъв странен ориенталски ритъм, напук на амбициозната даскалка, която беше убедена привърженичка на класиката.
Няколко пъти ходеха да го гонят ог градинката , но след малко той пак се завръщаше и така си минаваше часът за наше най- голямо удоволствие. В края на краищата , щяхме някак си да преживеем остатъка от живота си и без теория на музиката , без ноти и петолинии , въпреки , че учителката не беше в състояние да си обясни как е възможно това .
Е- възможно е.
Вече изобщо не вярвах на онези бабини истории за щъркела , за бебетата и т.н.
Имаше в нашия клас едно момиченце -Мима- което усърдно се грижеше за нашата житейска подготовка и за бъдещия ни брачен живот. Беше много добричко и отзивчиво. Ние- момчетиите редовно посещавахме нейните уроци по единично или групово и трябва да призная , че момичето компетентно се справяше със задачите си . Учеше ни на всички тънкости в това изкуство - не ни се караше , не ни биеше не ни пишеше двойки и общо взето се изявяваше като много по- квалифициран педагог от професионалните учителки. Освен това предметът , по който тя ни преподаваше не ни беше неприятен за разлика от другите. По -късно тя наистина стана учителка и научих , че се изявила и издигнала много в иерархията .Не можеше да се очаква друго- момичето си имаше дарба.
Помня- един ден имахме "групов урок" в тяхната градина зад къщата . Четири момчета от нашия клас и тя се бяхме осамотили в избуялата царевица и провеждахме заниманието сред природата. Това ставаше съвсем демократично: хвърляхме жребий и така се уточняваше кой ще бъде първи , кой - втори и т.н.- един съвсем справедлив ред , за разлика от този в държавата и никой не можеше да има каквито и да били претенции.
На мен ,както би трябвало да се очаква при този кутсузлук , се падна последното място -тоест- да осъществявам" довършителните работи." Естествено , че се примирих и зачаках търпеливо реда си .
Но тъкмо редът ми дойде и аз се "залових усърдно за работа", изневиделица се появи майка и с една жилава пръчка и крещейки -започна да ме налага по голия задник. Всички хукнаха из царевицата ; хукнах и аз , загащвайки се пътем ; прескочихме оградата и изчезнахме , но по задника ми се очертаха няколко синкави ивици .
Веднага след това разбрах какво се бе случило . Онова тъпо говедо -Нейко - първият според жребия любовник- взел , че закачил на Мима гащите на един царевичен чокор , така че да се виждат от километър и майка и , разбира се ,ги видяла . За разлика от нас.
…Ами то, като му тръгне на човек на бой и му върви. Вече съвсем претръпнах.
Вечерта след този случай ме наби майка ми ; очаквах и баща ми да ме набие както си му е редът , но той неочаквано се въздържа. Върна се умерено пиян , извика ме при себе си и ме загледа продължително , с някакво възтъпо удобрение. След което произнесе наставнически:
- Слушай, приятел, гащите никога не се закачват на кола . Това не е знаме.
Вслушах се в съвета му.
След което формулирах още един житейски принцип.: "Не развявай гащите вместо знаме!"
Вероятно този принцип трябва да бъде възприет най- вече от политиците, които често си развяват гащите.
Няма да си кривя душата - от училището научихме и някои полезни неща . Например как да лъжем убедително и как да бягаме от отговорност - качества , които освен писането и четенето намират най-голямо приложение в живота. Дори по- голямо. Голяма част от информацията си беше чиста баластра ,
която никога и за нищо няма да послужи . И до днес не мога да си обясня защо ни пълнеха главите с разни термини , които не се употребяват дори и от професионалистите в съответния бранш. Например в теорията на българската граматика съществува цял кодекс от безполезни термини , които ни караха да заизустяваме : определения , допълнения , обстоятелствени пояснения ,съюзи , прилагателни , съществителни и други , които така и не разбрахме за какво служат . Дори класиците Ботев , Вазов , Славейков ,цяла плеяда блестящи поети , юристи , интелектуалци от миналото ,едва ли някога са се сещали за тези неща , въпреки , че са се справяли с работата си чудесно , за разлика от теоретиците , които са ги измислили.
И до сега си мисля , че ако можех да отида ,примерно, при Вазов и го попитам : " Абе, бай Иване , ти като си такъв голям и известен писател , знаеш ли що е то това обстоятелствено пояснение? ", той ще ме изгледа свирепо изпод рунтавите вежди и ще ме трясне с бастуна по "тиквата".
Ами то не е само това. Де да беше.
Караха ни да заизустяваме цели текстове :стихотворения , поеми , сценарии , какво ли не щеш.
Ходехме като шантави и си говорехме сами .
Не обвинявам нито Вазов , нито останалите автори . Хората са си пишели за свое удоволствие и едва ли някой от тях е допускал , че техните творби ще бъдат използувани от даскалската инквизиция срещу подрастващото поколение по такъв нечовешки начин.
- Ма Ивано , на това дете нещо му има - загрижено дума баба Кина на майка ми - от одеве го слушам - говори едни такива шантави работи : "О Шипка , о Шипка…-Мармалад ли му се яде , що ли?- .Някакви бабаити търчат и размахват тояги ; други пуцат по тях . Едни лазят по баира , други търкалят камъни…"Какво е това чудо, ма ? Нефелно ми се чини детито.Сугурно са го урочасали ония кучки от даскалото , господ да ги убие! Трябва да викнем баба Ставруда да му прибая .
- Детето учи стихотоворение - обяснява майка ми - искат го "на изуст ".
- Исус ли ? Ма какъв е тоя техния Исус , ша побъркат децата тия даскаля. Още утре отивам в училището да ги питам ко праят …
Баба наистина на другия ден цъфна в училище и им разказа играта на всички даскали .
- Ти ма , - крещи тя на учителката по литература - един мъж не можеш да завъртиш като ората - сума мъже та парясаха , и циганите вече не тъ искат, си седнала да ми тормозиш детито . Исус ли ? Ша ви дам аз един Исус! Няма да ми закачате детито , че чумата ша ва тръшне! От тогава и имат респект .Още като я мярнат да се задава по улицата , потраквайки с бастунчето , се крият " в миша дупка ".
- Марко ,- казва учителката по математика - ти си съвсем зле с материала . Ще ти оставя двойка . Довечера на родителската среща искам да говоря с родителите ти.
- Добре , ще кажа на баба…
- Каква , какво !- подскача ужасена учителката - Не! По никой начин не пращай баба си ! Ще ти оправя двойката.
Горе долу по този начин избутах и прогимназията.
С приключването на учебната година , учителката по литература организира спектакъл . С помощта на ученици и младежи от селото решиха да представят "Хамлет " пред селската публика. -Само това им липсваше на нашите селяни.
Но актьорът , който трябваше да изиграе главната роля - отличника на класа- внезапно се разболя преди премиерата и трябваше да го замести дубльорът - тоест - аз. Сега я втасахме… Дори не бях прочел докрая текста , а освен това суфльор беше Гочето - пелтека.
На представлението , разбира се, падна голям смях .
" Хамлете , къде е баща ти ?" - вика партньорът ми от спектакъла .
"Хамлет "упорито мълчи и се чеше по врата . Учителката по литература позеленява , а суфльорът пелтечи нещо неразбираемо зад завесата .
Публиката се кокори и мига тъпо.
"Хамлете , къде е баща ти ?"- повтаря партньорът.
Тогава един силен и компетентен глас се обажда от задните редици. Това е поп Дончо.
" Хе го там - на Гошкин Генко под черницата . Лежи като чукан пръч".
/По нашия край пръчовете ги скопяват , като ги чукат с два камъка.-Много жесток начин./
Беше прав. Наистина след приключването на тази моя "творческа изява" , прибирайки се към къщи , забелязах баща ми излегнат под черницата . Пиян като мотика…

За съжаление, постъпвайки в гимназията нямаше как да ползувам услугите на баба Кина. В големия град тя не би могла да намери пътя , а камо ли да се разправя с учителите.
Квартирата ми беше близо до училището. Хазяйките бяха две бабички -сестри ,на които викахме "кукумяфките". Живеех на тавана и гледах през едно кръгло прозорче към улицата , която водеше в едната посока към училището , а в другата - към зеленчуковия пазар. В партерния етаж имаше две адвокатски кантори . Един ден - воден от детско любопитсктво- се отбих в едната от тях и поздравих седящият зад бюрото плешив чичко, който се бе второчил в една папка.
Без да вдигне глава и да ме погледне , той рече:
" Пет лева !"
Зинах от изумление и се облещих. Помислих си :
" Е те това е работа за мене "…
Веднага реших да ставам адвокат. И съжалих, че я няма тука баба Кина да я пращам в училището на родителски срещи. Щеше да ме направи не адвокат , не съдия , ами направо министър на правосъдието..
Гимназиалните учители бяха нахъсени като кучета. В сравнение с тях селските даскалици и зглеждаха кротки като монахини. Освен това знаеха всички хитрости - не можеш нито да го излъжеш , нито да изкръшкаш. Както те гледа съчувствено и ти се усмихва , така ти завърта двойката и хич окото му не трепва.
- Момче, на тебе тия неща ти идват като плява. Защо не си отидеш на село ? Толкова е хубаво: има агънца , козички , прасенца , магаренца…
Гадът обича да си прави майтап . Пише двойките , потривайки ръце от радост. Ех защо я няма тук сега баба Кина ! Че да те замлати с бастунчето … Ще видиш едни прасенца и магаренца.
Имаше една популярна учителка по математика - "Бялата смърт "- много известна личност. И -съвсем нормално- аз бях един от "нейните любимци". Голям късмет.
Известно е , че открай време съм един от " елитните математици"- още от прогимназията , че и по- рано. Тя веднага забеляза моя "математически гений".
-Бре, момче , - извика тя възхитено , връщайки тетрадките от контролното по алгебра- ти си "истински Гаус". Браво ! От три задачи си направил четири грешки . Петата ти грешка е , че изобщо си постъпил да учиш в гимназията - чудя се защо не вземе баща ти да те ожени.
От своя страна даскалът по физика - Петров- една злокобна личност ме почуква с палката на Торичели по главата .
- Марко,- казва той с неподправен възторг - дори самият Галилей не би могъл да постигне такова велико откритие при събирането на векторните величини. Браво! Двой- чи - ца !
Истината е , че бях объркал тези векторни величини и сборът се оказа някакво имагинерно число , което би слисало и самия Блез Паскал.
…Е да , ама не.
По- късно се оказа , че съм бил прав.
След като беше публикувана специалната теория на относителността и информацията се предъфче и смели от нашите професорски величия , стана ясно , че при събирането на скорости две и две вече не е четири. Някъде нещо се губело , но какво е то - дявол знае.
Иди му обяснявай на онзи . Натресе ми двойката с очарователна усмивка , сякаш лапаше рахатлокум.
А кой знае- може би бях открил специалната теория още преди Айнщайн , само че заради това "откритие " ме оставиха на поправителен изпит. Нали съм си Марко Тотев…
Много по- късно, когато ролите се размениха и аз - като млад адвокат, а даскал Петров - като мой клиент от бракоразводно дело , реших между другото да му напомня за тази история - дори му показах публикацията на специалната теория в едно научно списание и поисках обяснение.
Той ме погледна внимателно и изведнъж се шашна :
- Ама ти да не си оня Марко , дето едно време се чудех как да му оправя двойката по физика?
…И си тръгна.
Учителката по химия също много ме обичаше. Като усети колко съм "добър " по нейния предмет все ме питаше за Менделеевата таблица. И аз , естествено, не знаех нищо. Тя се заинати и продължаваше да настоява за тази проклета Менделеева таблица и ми пишеше двойки , докато накрая се ядосах и я назубрих наизуст с пълното съзнанние , че само си губя времето. После с нетърпение очаквах да ме изпита ,за да и обясня за какво става въпрос. Разбира се , тя ме вдигна и ме накара да напиша структурната формула на витамин В -12. Което и самият Дядо Боже не би могъл да направи.
Втори въпрос:
- Колко елемента има Менделеевата таблица , бе момче ?
А сега де! Хич не съм се сетил да ги преброя. Аз се чеша по врата и отговарям на посоки:
- Сто и…
- Не е вярно- прекъсва ме тя безцеремонно и ми оформя двойката - деветдесет са .
По - късно, когато откриха още тежки метали и елементите се оказаха много повече от сто, тя вече се беше пенсионирала и нямаше как да и искам обяснение. Проклета бабичка …
…Биоложката ли ? Няма как да я подминем. Викахме и "Мантис религиоза" - латинското име на една бубулечка-богомолката- към която тя имаше особена слабост, може би поради обстоятелството , че женският екземпляр изяждал мъжкия след половия акт . Нещо , което вероятно се искаше и на самата нея.
Карикатурното в случая беше , чe ние още не знаехме българските названия на всички божи твари , а те ни караха да заизустяваме латинските . Все едно , че някога ще ни дотрябва това.
- Непременно ще ви дотрябва - твърдеше "Мантис религиоза". -Някои от вас ще станат ветеринарни лекари и техници , други биолози , трети археолози и т.н.
Търчи , Боже , да видиш !..
Представих си чобан Тодю от нашето село как обяснявя на селяните в кръчмата: Затворих Ovis Aries в кошарата да не ги натръшка някой Canis Lupus.
Или баба Кера комшийката , която кълне на поразия : "Господ да я тръшне тая Vulpes Vulpes, дето ми отмъкна всичките Gallus Gallus.
Междувпрочем ,имаше един чешит в класа, който непрекъснато подскачаше като ощипан и се въртеше на чина без причина , което много я дразнеше.
- Ти защо не кротуваш , бе момче, да не би да имаш сърбежи?
- Имам Pubic Lice - хили се онзи.
…Ами историята?
- Кажи, момче, кой римски император е запалил град Рим ?
- Нерон - отговарям аз наперено , защото съм чувал това много пъти.
- А защо го е запалил ?
Е това вече е нетърпимо. Кой може да знае какво е мислил онзи откачалник , когато е драснал кибрита? Освен това е известно , че градът е пламнал от много места. Явно не е бил сам. Мълча и се озъртам.
- Защо го е запалил ?- повтаря настойчиво учителката .
- Защото му било студено . Искал да се постопли- отговарям аз заядливо, вбесен от безсмислието на подобен въпрос.
Пичовете прегракнаха от смях при този отговор.Учителката позеленя.
- Не е вярно - подскача нервно тя- направил го е , за да хвърли после обвинението върху християните.
Онемях от безумието на подобно твърдение. Вярно , че не бях чел урока , но това , което е изнесено в учебниците , понякога бие всички рекорди по глупост. Да запалиш цял милионен град , какъвто е бил Рим по онова време , за да обвиниш после двадесетина фанатизирани люде , колкото са били по същото време вярващите в Христос, си е чиста проба дървотия. Колкото и да е бил шантав този Нерон, едва ли го е направил заради тях .Ако изобщо го е направил. Може дори и да не е знаел за съществуването им, което е най - вероятно.
Втори въпрос:
- Кой е употребил израза : "Жребият е хвърлен", когато е решил да премине в настъпление?
Ето още един идиотски въпрос.Много важно кой го е употребил или на кого го приписват.Отговорих максимално вбесен , въпреки че случайно знаех автора на въпросната реплика:
- Чичо Симо- караваната, когато играят на барбут в кафенето на бай Ито.
Отново веселба в час по история.
Тя не само ми натресе двойка , ами ме изгони от часа.
Подобни изяви имам и с географията. Най- много ме ядосват подробностите . Тук имало някаква си рекичка. Там имало гори , по-нататък планини с едикакви си върхове , от другата страна - морета с някакви си морски течения , айсберги и пр. Да не говорим за островите , континентите и държавите.
Учителят беше един стар пиргиш- влюбен в своята дисциплина . Той нищо друго не знаеше и не признаваше. Не можеше да смени и изгорял бушон. Ако го попиташ -например - кой е Шекспир, би отговорил приблизително по следния начин: " Един литератор от Англия ,защото Англия е страна с богата култура, а освен това там е силно развита тежката и леката промишленост, както и търговията."
- Я, Марко, излез на дъската и разкажи урока за Англия- поглежда ме той строго през диоптрите си.
Излизам без желание и започвам да обяснявам урока по свойствен начин:
- Англия е страна с богата култура , където се е родил Шекспир - автора на знаменитите творби: Хамлет, Крал Лир, Макбет, Ромео и Жулиета …
- Чакай , чакай!- прекъсва ме учителят- Не те питам за това. Говори ми за Англия като географско понятие.
- Англия е разположена на Британските острови, а освен това там е измислен футбола , голфа, покера , бриджа…
- Не , не това! Каква площ заема ?- ядосва се учителят.
- Цялата площ- отговарям убедено аз -освен това там има много мъгла , а в мъглата никнат гъби.
Изумителна логика. Учителят ме поглежда втренчено и ми оформя двойката.
В часа по чужди езици нямахме особени проблеми . Учителят по френски беше в предпенсионна възраст - доста оглушал и каквито и глупости да му разправяш , той все кимаше удобрително , а накрая пишеше тройки. Това беше любимата му оценка . Знаеш , не знаеш - тройка. Още си спомням откъслеци едно стихотворение , което някога рецитирахме:
Жьо те чакам,
тю те нямя.
Пуркоа , бе джанъм.
Цял жур те чакам
дан ла градскую жарден,
сюр ла счупената пейка.
Мон кьор- тупур-лупур, тупур-лупур
Кон ла мишка дан ла газена тенекия.
Чудесна любовна лирика. Когато му я издекламирах пред черната дъска , той отново кимна удобрително и ми оформи тройката . Свястен човек.
Добре бяхме и в час по физкултура. Имахме един даскал , който ни биеше като тъпани по най- различни поводи, но това изобщо не ме притесняваше.Бях придобил известни навици и носех на бой.
Най- опасно беше , ако те набара да пушиш в тоалетните или , ако влезнеш с обувки във физкултурното игрище. Това игрище беше като светилище за ангели. Все едно , че там се извършва някакво свещенодействие. Можеше да се влиза само с гуменки или бос. Случвало ми се е да си забравя през зимата гуменките и съм тичал бос по замръзналата згурия. Добре че табаните ми отдолу бяха като изсъхнал говежди цървул от дългогодишното скитане бос на село и много не ми пукаше , но за гражданчетата това беше истинска инквизиция.
Странното беше , че същият този чешит, който ни млатеше като боксови торби, в учителския съвет ни защитаваше с всички сили при най- различни прегрешения от намаляне на поведението , изключване от училище, дори ходатайствуваше за оценките на някои ученици , най- вече , които бяха в училищните спортни отбори и думата му се чуваше. Бяха хванали момче и момиче от нашите в много "патова ситуация " и искаха да ги изключват , но той се застъпи за тях , вдигна скандали , ходи дори в министерството и успя да ги спаси . Поради което , по някакви странни причини , учениците го уважаваха - особено - най- големите калпазани , които ядяха най -голям пердах, между които ,разбира се ,и аз.
Случваха се и комфузни ситуации.
Веднъж се появи някаква делегация от инспектори по образованието и си позволиха да влезнат в игрището . Разбира се - с обувки. Нашият даскал изобщо не си направи труда да ги пита какви са , що са , а направо скочи срещу тях и ги изрита с шутове от игрището. Падна голям майтап , но последствията бяха неприятни.
На другия ден даскалът не дойде на работа , на по- следващия - също. Бяха го уволнили.
То се знае , назначиха някакъв мушморок на неговото място. Бивш военен. Не ни биеше , но по цял час ни караше да маршируваме : На ляво , на дясно , кръгом и да пеем строеви песни. Мамка му на такъв късмет…
Тогава в главата ми се оформи следващия "Маркототевски "принцип: "Боят не е толкова страшен , когато те бият от добро сърце ; по- лошо е когато не те бият , но тихо и хуманно ти "таковат мамата"".
Най- готин беше учителят по рисуване . Въпреки невероятните урунгели , които успявахме да сътворим на рисувателните листове, той все се усмихваше и ни пишеше шестици. В тази област бях абсолютен фаворит. Останах с впечатлението , че колкото по- големи цапаници пляскам по листа , учителят става все по- доволен. Един ден ми рече:
- Момче , ти май в скоро време ще надминеш Василий Кандински.
Тази реплика ме впечатли. Направих си труда и прескочих до художествената галерия , където открих няколко репродукции на Кандински, както и други абстракционисти. Направо се шашнах . Учителят беше прав. Тогава ми се изясни защо пишеше само шестици.
Принципът , който формулирах впоследствие гласеше следното: " Не е от значение какво е лайното; от значение е чиьо е лайното." Много важен житейски принцип.


Публикувано от BlackCat на 09.07.2006 @ 10:38:20 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

07.12.2021 год. / 12:10:48 часа

добави твой текст
"Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1" | Вход | 4 коментара (12 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от sradev (sradev за пощите go.com go2.pl wp.pl (така написана поща н) на 09.07.2006 @ 19:07:09
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
припомни ми за началото на разказа да ти разкажа
почти аналогичен случай


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от radi_radev19441944 на 09.07.2006 @ 19:44:46
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Имаш предвид гафа с тотото ли или продавачите на семки?

]


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от sradev (sradev за пощите go.com go2.pl wp.pl (така написана поща н) на 09.07.2006 @ 20:02:52
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
e, от апокрифните истории е,
само като се видиме
(на 4 очи и 8 чашки)

]


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от radi_radev19441944 на 09.07.2006 @ 20:06:04
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Дай , Боже!

]


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от libra на 10.07.2006 @ 21:13:22
(Профил | Изпрати бележка)
;))))
усмихвах се поне няколко пъти докато четох )
беше ми приятно да го чета, едно такова носталгично приятно )
и житейските принципи също..)


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от radi_radev19441944 на 11.07.2006 @ 19:58:20
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Радвам се , че имам привърженици.

]


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от liastovicata (Имам, давам го на лична:)) на 12.07.2006 @ 01:30:40
(Профил | Изпрати бележка) http://pavlinabg-dream.blogspot.com/
Ах Ради, ако не беше толкова тъжно щях да цвиля от смях.:)))
Толкова много виц има в този разказ, че ми достави страхотно удоволствие.
Поздрави и утре ще продължа на татък с втората част:)
Бъди щастлив:))))


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от radi_radev19441944 на 12.07.2006 @ 18:56:51
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Мила ,Лястовичке , винаги се радвам на твоята поява.

]


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от Aifel (nachkonachev@abv.bg) на 12.07.2006 @ 19:39:22
(Профил | Изпрати бележка)
Гледайки от горе бих искал да ти помогна да посъбереш още някой лист от тази съдба, но не мога. Действително си заслужава загубата на порцийката ракийка. Доста куцузлук на едно място.:-))) Не е за смях, но е смешно.
Благодарности за текста.
ПОЗДРАВ! :-))))


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от radi_radev19441944 на 12.07.2006 @ 21:22:43
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря за съдействието , но да ти кажа -материал има колкото си искаш . Стига да ти се рови из боклуците на държавата.
Колкото повече ги ровиш , повече смърдят.

]


Re: Фрагменти от дневника на Марко Тотев 1
от Aifel (nachkonachev@abv.bg) на 12.07.2006 @ 23:31:06
(Профил | Изпрати бележка)
То май на последък всичко смърди! Но сами си го правим...

]