автор: miglena

Сутрин виждам
блясъка на твоите очи:
Усмихваш се лъчисто...
и оставаш там,
зад вратата от стъкло,
като на витрина, с цялата
загадъчност на безмълвността.
А аз отивам да продължа съня
и видението "ти"...
Как да те назова?
Как да те призова?
Как да пресека невидимата
бариера на реалността?
Как да превърна
въздуха във вълшебство,
водата в магия...
Как да постигна тук и сега
видимите измерения на
същността - да съм плът и кръв,
а всъщност... слънчево сияние.

Вечер идвам при теб
с целия блясък на мечта:
прекрачвам усмихната
през стъклената врата
и за един вълшебен миг
видението е реално,
ако желаех, бих могла
да те докосна с ръка...
А погледите ни преплетени
почти докосват духа -
неназован, но призован...
И в нашия сън наяве
полетяваме над всички
илюзорни бариери и
дишаме един въздух,
пием от чаша една...
Тези простички наглед неща
ни превръщат във звезди:
сияещи като насън същества,
защото вълшебността е
моята единствена реалност.
А от твоята усмивка знам,
че ти ми вярваш.

Вярвай ми, както
вярваш в себе си.
Както аз вярвам в теб.
Вярвай в любовта, която
ни извисява до небесата.
Вярвай в красотата,
която боговете са
създали на земята.
Вярвай в чудесата.
Виж в погледа ми
всички тайнства...
Вярвай ми! Да вярваш е
всичко, което е нужно,
за да те обичам!