автор: Mojsei

1.Да откриеш, да създадеш Бога в себе си, превръщайки това в цел на живота си и да превърнеш любовта в цел на живота си са тъждествени изрази в най-общ вид, когато под "Бог" се приеме, че метафорично изразяваме любовта.
Когато "Бог" се персонифицира, се разкрива идеологическата натовареност на този израз и тогава различието се разкрива във формата на несъвместимостта.


2.Унижението, което се адресира към творците, които не са си осигурили институционална подкрепа, е един от сигурните белези за разпознаване на тяхната идентичност като такива - като творческа. Но и способността да се приеме унижението е един от пътищата за утвърждаване на продуктите на творческия процес. А това може да се постигне, когато се изградят сигурни прегради срещу нападките на унижението и на първо място въпросът се свежда до използване на възможностите на обществото за осигуряване на защита. Свободата на словото в днешно време е защитена, но това не означава, че злобата и завистта могат да бъдет спрени с прилагането на закона. А как ще се получи развитие, ако не им се даде ход? В тази връзка съм съгласен с Лазарев, че човек, даже и да не се занимава с творчество, има потребността от способност за превъзмогване на унижението, което пък, от друга страна, също си е творчество.(Вж.:Кн.3, с.64).


3.Интересно е разсъждението на Лазарев, когато пише следното:"При уплътняването на информацията, тя се разрушава. Ако в този момент количеството любов не достига, човек може да полудее. Ако пък любовта е достатъчна, то разрушаването се превръща в творчество, в нови идеи"(Кн.3,с.65). За мен е пределно ясно, като автор, който утвърждава философското знание за съвременния човек като хуманен екзистенциализъм, че това е свързано преди всичко с разпространението на този интелектуален продукт, което може да се разглежда и като процес на уплътняване на информационното пространство с него. Разглеждането на разрушението като творчество е оригинално и то съвпада с разбирането му като възлова фрустрационна линия. Ето защо, ударите на користта са един от двигателите на творческия процес.


4.
Сега си в прегръдката копнежна,
притихнала в талазите на моя глас
и заедно вървим в пътека безметежна,
в която те поведох отговорно аз,
а изворчето лъчезарно си бълбука
и ритмите любовни ни нашепва,
когато двамата сме тука-
в една душа,за двамата, която трепва.



Света за тебе преобърнах:
създадохме човек - с мъжа и с жената
и в озарението на тишината те загърнах
с клетвени слова, дочути от Луната,
а тя хареса нашето послание
и свети ни на всяка крачка
по път,създаващ мироздание-
с усмивка, с обич и закачка.



Чрез мен ти себе си видя
и повече любов не просиш,
че в озарението душата ти запя,
а ти любов за двама носиш,
но предизвикваш още ветровете
и споменът за тях не е забравен,
защото в битката със студовете
и ти откри в мен човека изоставен.



Притихнали под спомена за тез слова
градиме хоризонтите си леки,
но знаем, че единствено така
възможни стават новите пътеки,
в които носим общия ни дар
и с него святостта превръщаме в кът,
премислили добре Завета стар,
показвайки на хората житейски път.



5.
Към Екатерина

Заспивам, а сънят ме буди,
гласът ти в него щом дочувам
и точно в миговете луди
с отворени очи сънувам.

Така дълбоко да те любя искам,
че в тъмното протягам ти ръка-
към гърдите нежно те притискам:
замряла в милувката така.

Отново преживявам нашето докосване
в нощ разкошта като тази,
в която чрез любовното миросване
в душите ни взаимността пролази.

Добре си спомням, че тогава
създадохме за двама сън,
от който споменът остава
чрез ритъм на камбанен звън.

Сега в леглото съм сама-
притихнала със спомена лежа:
доволна съм, че станах ти жена,
но няма те - затуй тъжа...

Но питам се какво ли значи,
напиращото в гърдите озарение
и стискам лекичко клепачи-
да спра връхлитащото нетърпение.

В този миг навлизам в тишина,
която аз превръщам в олтар
и бликащата в него ведрина
е ореол за тебе - моят Цар.