автор: calata88

Бончо часовникаря се помещава в малко ателие, което се намира на гърба на едно блокче в централната част на града. Той е човек на средна възраст, който има множество интереси. На първо място да споменем, че е страстен читател, има наклонности към изобразителното изкуство и литературата.
Но отделно трябва да допълним, че нито в рисуването, нито в литературните му занимания има и капка талант, точно това му предава една особена комичност, не че и като часовникар струваше, но все пак се отбиваше по някой и друг клиент. В ателието му е абсолютен хаос, по стените има негови недовършени и няколко довършени картини, които са толкова сухо нарисувани, че им липсва каквато и да била живопис. Бончо има един приятел, който е възрастен, посредствен художник на седемдесет годишна възраст и се казва Минчо. Точно той подари на Бончо няколко свои картини, които той закачи в ателието си. И въпреки, че Минчо беше посредствен художник, неговите картини сякаш светеха в сравнение с тези на часовникаря.
Бончо четеше много, четеше и биографии на велики художници, но неможеше да си вади правилните изводи от прочетеното и постоянно си измисляше и добавяше свои грешни заключения когато разказваше за някоя книга. Повечето от идеите за картините, които рисуваше взимаше от репродукции върху картички, които му даваше един млад начинаещ художник.
Часовникаря все повтаряше на младежа:
- Трябва да рисуваш с фотографска точност. Аз се стремя да постигна точно това и вече почти съм го направил. - Но той много се лъжеше, не можеше да става дума за каквато и да била фотографска точност или живопис.
Бончо не търсеше живопис в това, което рисуваше, цветовете в картините му бяха сурови и прости, той неможеше да смесва боите и да работи с цветове.
Вместо той да поучава младия художник, младия художник поучаваше него.
Младежът много добре виждаше елементарният му рисунък и грешки и на няколко пъти му каза:
- Чичо Бончо, опитай се да рисуваш по-живописно, използвай повече цветове и прави картините си по-светли!
Но часовникаря не възприемаше съветите на младежа по простата причина, че нямаше никакъв усет за колорит, а и самата му натура не беше такава, че да се вслушва в съветите на другите.
Той продължаваше да рисува все по един и същи начин. Рисуваше предимно пейзажи. На няколко пъти нарисува пейзажи по въображение, или поне така си мислеше, но колко детски и наивни изглеждаха само картините му, а той горкия си мислеше, че напредва.
Младият художник започна да идва често в ателието му, завързваха се приказки за изкуството, за писатели и писателския занаят. Когато часовникаря питаше младежа дали е харесъл новата му картина, от учтивост той отговаряше утвърдително, а после тактично му посочваше грешките, но Бончо не обръщаше особено внимание на критиката. Самочувствието му растеше с всеки изминал ден и точно това му изигра лоша шега.
Лятото бе дошло, вече беше изминал повече от месец откакто часовникаря се познаваше с младия художник. От него той научи къде се помещава известния в града художник Теньо Денков, който имаше собствена галерия и ателие недалеч от часовникарницата на Бончо. Малката галерия на Денков беше претъпкана с картини, там той правеше и репродукции на картини, изпълнявайки поръчки и печелеше най-вече от тях.
Един ден Бончо си каза, че е дошло време да се опита да продаде някоя своя картина, защото вече имаше шест завършени пейзажа, на които отдаваше голямо значение. Той избра една картина, която смяташе за най-сполучливата и развълнувано се запъти към галерията на Денков. Вълнуваше се защото не знаеше как ще оцени картината му опитният художник.
Часовникаря пристигна в галерията и в първия момент се почувства малко сконфузен от вида на мйсторски нарисуваните картини, защото изведнъж леко взе да осъзнава, че неговата картина изглежда като детска цапаница в сравнение с картините на художника. Въпреки това сляпата и неоснована на нищо амбиция в него надделя и той отново почна да си представя, че картината му е прекрасна.
В този момент срещу него стоеше Теньо Денков и довършваше едно голямо платно, което изобразяваше изглед откъм северната част на града. Картината беше в много свежи тонове и направо светеше. Денков погледна непознатия посетител, постави още едно две петна върху картината и весело каза:
- Здравейте! Кажете какво има?
Бончо се поогледа още една две секунди и с неуверен глас започна:
- Ами аз реших да поразгледам и да ви поискам мнението за една моя картина, която скоро нарисувах и сега мисля да я продавам.
- Добре, няма проблеми. Обърнете картината към мен за да я видя!
Бончо обърна картината към художника. Денков я погледа около десетина секунди, при което веднага му стана ясно, че пред него стои един пълен дилетант и със слабо загатната усмивка рече:
- Без да ви заблуждавам ще ви кажа, че картината ви е изцяло погрешно нарисувана. Просто няма смисъл да мислите за проджба.
След тези думи физиономията на Бончо изведнъж придоби изражението на извънредно стреснат и засрамен човек, какъвто и беше в момента. Самочувствието и увереността му се изпариха до последната капка и той зае поза на провинил се ученик.
Денков видя, че думите му са подействали зле и побърза да добави:
- Но не се притеснявайте, не ме разбирайте погрешно! Няма нищо лошо в това да си рисувате като любител. За сега е по-добре да не бързате с опитите за продажба, защото сте едва в началото.
Истината си бе такава, Бончо на младини се беше занимавал с рисуване, но отдавна беше прекъснал и сега от скоро реши пак да започне със старото си увлечение, само че от много любов към изкуството той се обърка и започна да се възприема като завършен художник.
Часовникаря въобще не очакваше да чуе такива думи и сега се чувстваше смачкан, очакванията му бяха потъпкани. Въпреки правилната оценка и съвет, които му даде опитният художник, Бончо не успя, или по-скоро не пожела да повярва, че картината му не струва и пукната пара. Вместо това на излизане от галерията той излъга художника, че нямал за цел да продава, а просто така питал от любопитство. Денков можеше и да повярва на последните му думи, но часовникаря не му остави такава възможност.
Когато той напусна галерията веднага влезе в съседната, бяха две галерии една до друга. В тази продаваше едно младо момиче и Бончо реши на всяка цена да си пробута картината. Художниците оставяха своите картини в галериите и когато някоя се продадеше взимаха деведесет процента от цената, другите десет галериите удържаха за себе си.
Бончо беше изнервен и се държеше прекалено нахално с младата галеристка. Той не преставаше да я уговаря да приеме картината му, настояваше, повишаваше тон, тикаше я в ръцете и. Младото момиче накрая не издържа взе картината и я изкара на улицата, след което се развика:
- Вие не разбрахте ли, че не мога да приема такава картина? Та тя нестава за нищо! Никой няма да я погледне и само ще заема място! Какво сте ми я затикали в ръцете?!
Бончо наистина не очакваше такъв развои на събитията и сега беше толкова засрамен, че направо се червенееше. Теньо Денков бе чул целия скандал, защото стената, която разделяше двете галерии беше много тънка и сега той се смееше на наивността на часовникаря. После младата галеристка му се оплака от нахалния човек и надълго му заразказва за скандала.
Бончо стана за смях и повече не посмя да мине покрай двете галерии, а ако случайно някъде срещнеше Денков, извръщаше глава на страни и се правеше,че не го забелязва. След време той се примири с факта, че е начинаещ, но твърдо реши да постигне бърз напредък.
В главата му продължаваха да се въртят идеи за организиране на изложби и продажба на картини. Младият художник продължи да посещава часовникарското му ателие и го заварваше не толкова да поправя часовници, от колкото да копира картини. Бончо си остана наивно амбициран и въпреки, че се мъчеше да прави копия на картини напредъкът, който постигна си остана само в представите му.