автор: djungla

Сред едни такива улици, каквито са градските, сред неизказаните шумове на пустите в делнични дни градски квартали, сред смразяващото спокойствие на градската тишина, няма как да се движиш тих и безупречен. Защото има опасност да се слееш с безразличието на града, със сивотата на четвъртъците, с мълчанието на познатото пространство.
То не се променя. Променяш се само ти, за да се почувстваш по-различен, друг и нееднакъв с мъртвата огледалност на битието, което е извън теб. Защото ти си способен да се индивидуализираш, а то - не.
Така в един постоянен участък, какъвто е градският, можеш да съществуваш необяснимо истински, свободен да изграждаш себе си, отделно от вечно съществуващите правила. И нищо не може да попречи да бъдеш това, към което си се стремил в най-безумните си мечти, да бъдеш и това, което винаги си сънувал в кратките си нощи. Защото ти и построеното наоколо сте напълно нетъждествени същности.
Ако стомахът ти реве от глад и в джоба си нямаш и стотинка, нещата остават същите - тоест идва ти да разкъсаш някого - ето тази старица пред теб, която тътри разкривените си обувки по тротоара, грозно наклонила на една страна деформираното си от възрастта тяло. Чантата й почти опира до земята. Силно мирише на лук и старческа пот...
Али мрази тази миризма. Както и мириса на печатарско мастило. Затова никога не си купува вестници. "Ще я смачкам тази - нищожество! Вкаменелост някаква си... Ще я разкарам от пътя си..." Гневните мисли го настървяват. Отстрани изглежда нервен. Върви бързо, доколкото може, защото уродливо провлачва десния си крак, неритмично се тресе и главата му. Нервността на тези движения се допълва от ръцете, които не знаят мястото си и се реят около тялото. Понякога младежът ги овладява, като пъха длани в джобовете на старомодното си сако.
Вечно се цапам, ядосва се Али, вечно се цапам! Счита, че е гнусотия да забие нож в човешко тяло, но обстоятелствата непрекъснато го принуждават. Така постъпва и сега. Нахвърля се на гърба на старицата и я намушква - колко пъти, не успява да преброи. Поуспокоен, продължава пътя си, оставяйки след себе си поредния труп от ежедневието. И този път се е "нацапал". Човешка кръв се разлива по ръцете му, мътночервените вадички достигат лактите, но убиецът превъзмогва отвращението си, затваря за миг очи и с отмерени движения поставя нечистия нож във вътрешния джоб на сакото си.
Почва се пак, мисли си Али. Винаги се случва така - нещо се отключва, потича мръсната вода и не може да спре. Така върви животът му - като безконечна мръсна река... Хроника на изчезващи хора. Али е едва на осем, когато забелязва, че в къщата липсва нещо. Изчезнал е баща му - повече не го вижда.
Майка си въобще не помни - знае, че е забягнала надалеч веднага след раждането... Има по-малък брат. Не го е виждал от четиринайсет години. Все едно, че няма... Топлият лепкав нож в джоба му е единственото, което никога не изчезва. Али обича този нож, харесва го много. Добър приятел му е той - услужлив, уважителен, верен. Длъжен е да му осигурява работа.

Има едно място в града, където броят трупове. Къщата отвън е съвсем като другите, неразличима в градския пейзаж. Но тези, които работят там, я познават и не грешат, когато вечер натискат дръжката на скърцащата врата. Преминават през малкото дворче, изкачват тихоняколко стъпала. На звънеца е поставен фирменият надпис - КЗЛС. Тук е ужасяващо тихо, като изключим скърцането на вратите. Студ и тишина отвън, но топло и приятно вътре. Там броят труповете. Али се отчита почти всеки ден. Само така му дават вечеря...
Днес започна добре. Но стариците не се котират високо. Трябва му още нещо. Няма начин да не намери - в постоянните сиви градски квартали винаги среща това, което търси. Бездомно куче отведнъж се спуска до сакатия му крак и помирисва протритата обувка. Али се навежда и гали меката козина. Гладно е. Затова вади от джоба си мокрия нож и го тика пред кучешката муцуна. Животното облизва кръвта. Младежът се усмихва. На метър от него спира лека кола. Али не различава марките - всички те толкова си приличат. Жена с момиченце слизат от нея. Сърцето на убиеца трепва за миг. Прилив на кръв като пареща жар се разлива по тялото му. Али се овладява и бавно провлачва крак подир майката и детето.

* * *
В къщата, в която би трябвало да смърди, защото всеки излива по най-гнусен начин нечистотиите си, цари необичаен ред. Вентилатор с ароматизатор непрекъснато "преобръща" въздуха. Трийсетина души вечерят. Али с удоволствие дояжда печеното с грах. Той както всички яде, гледа в чинията си и не говори с никого. Нисък човек, около метър и петдесет, се движи около масите и подкача присъстващите. Доближава Али:
- Три женски и една котка! Откакто дойде, котките значително намаляха. Ще те преместим! - тонът му е заплашителен.
- Дразнят ме - иска да каже Али, но поради дефект в говора нищо не се разбира.
- Когато отново отидеш там, всичко ще бъде наред - успокоява го дребният. - Помниш как беше преди. Не си забравил, има си и хубави страни, като липсата на фъфлене. Ти толкова добре говореше английски.
- Не искам! - отсича Али.
Този път човечето го разбира и отвръща:
- Знаеш, че тук не познаваме такъв израз! - тонът му е повече от официален. - Плюс това, срокът ти отдавна изтече. Ще ти напиша препоръка. Справи се много добре. Я да видим...
Напряга се миг, за да си спомни всичко:
- За двайсет и пет години, от които 16 усърдна дейност - 5843! Бих казал, добри заслуги за регулацията!

* * *
Алекс припряно влезе в офиса. От сутринта не му вървеше. Пак сънува кошмари - котки, разперили острите си нокти. Надигна се от леглото в последния момент, оказа се без изгладена бяла риза, облече раирана светлосива, задръстването пак забави служебната кола. Нищо, има още десет минути, тъкмо да прегледа пресата. Ежедневниците вече го чакаха на бюрото. Изведнъж си помисли, че миришат лошо, но не беше така. Разгърна набързо няколко страници и изчете заглавията. Лявата партия настояваше за нови избори, един министър беше подал оставка, без да уточни причината; бомба бе избухнала в близост до чейнджбюро, изпочупила прозорците на няколко магазина; недоволни безработни щели да протестират днес пред общината; доларът задържаше котировкатата си от вчера; неизвестен спасил дете от удавяне, изказват му благодарност; папата хванал настинка... Имаше чувството, че новините всеки ден са едни и същи. Погледна часовника си и оправи безупречния си костюм. Попипа гладко избръснатото си лице.
Беше готов за срещата на директорите. В този миг периферното му зрение улови малка дописка, тикната в долния ляв ъгъл на разгърнатия вестник. Заглавието му се стори познато: "Осъдиха крадец на 25 години поправителен труд".
Очите му се плъзнаха надолу по редовете. Дописката гласеше: "Градски районен съд осъди 20-годишния П. Н. на 25 виртуални години поправителен труд, заради кражба в супермаркет. Младежът задигнал портфейла на клиент. Комисия за защита на личната собственост (КЗЛС) успя да убеди магистратите, че поправителният труд в Центъра за излежаване на виртуалните наказания в случая е наложителен. Проектът, по който работи комисията вече над десет години, дава отлични резултати."
Информацията събуди у Алекс отдавна забравени спомени, но похлопване на вратата го откъсна от тях. Влезе секретарката - изискана руса дама.
- Господине, чакат ви за заседанието!
- Да - кимна й приветливо мъжът и неволно пъхна ръка в джоба на елегантното си сако. Опипа острието на малък хладен нож и гореща кръв като успокоителна вълна се разля в тялото му. Излезе от кабинета с отмерени стъпки, със самочувствието на преуспял човек.