автор: pype6

(край на лошите спомени)

Той всеки ден хвърляше трохи на птиците, кацащи на балкона му. Наблюдаваше ги иззад пердето и им говореше по телепатия или по телефона така , сякаш говореше на себе си. Опитваше вкуса на думите и се влюбваше в тях.

Тези дни кацна нова птица. Не беше я виждал .
Първоначално Тя го погледна с любопитство. Поне на него така му се стори. А може просто да се е оглеждала в стъклото.
Стоеше надалече и не смееше да приближи. Не се доверяваше, защото никой не оставя храна току-така ...
Но продължаваше да идва.
Беше сънувала сън: " Пази се от човека зад пердето!". Но когато го видя наистина, й се прииска да го опознае отблизо. Да разбере кое го кара да храни илюзии със себе си, а с илюзиите - птици.

И един ден тя се престраши. Долетя и кацна съвсем близо до прозореца. Шумът от крилете й го уплаши. Той се свря още по-навътре в стаята и там зашумоляха крилете на книжните птици, зад които се криеше, когато го напече слънцето. Кожата му беше много бяла, почти прозрачна и на този фон бенките му изпъкваха още по-силно. Той ги ненавиждаше. Затвори прозореца и спусна щорите.
Но птицата, освен че не беше вече вчерашна, беше и упорита. Каза си: "Ще отида да видя. Какво пък? Най-много да се порежа на стъклото или да стана на супа ( " любов от първата лъжица, бъл-бук, бъл-бук" ). Каквото и да е, ще е по-добре от нищо. На другите балкони и без това няма трохи в момента."
И запя. Започна съвсем тихо, после мелодията я понесе...

Той погледна предпазливо над книгата, правейки се, че не я забелязва.

Тя започна да пляска с криле и да танцува, понесена в своето вдъхновение, затвори очи, беше вече самата мелодия и ритъм, викът й за взаимност, се превръщаше в песен...

Той се зачерви от удоволствие. Никога не бяха му пяли, нито танцували така, никога не беше се чувствал толкова специален.

Откак се помнеше, не излизаше от стаята си. Броеше птиците , без да може да ги различи една от друга и без да помни докъде е стигнал вчера . Четеше заглавията на книгите си по цял ден и после ги подреждаше отново. Поглеждаше от балкона често. Но не се сещаше да скочи навън , защото нямаше кой да му каже, а той не беше свикнал сам да взема решения.