автор: vavilon

Стената плачеше, раздираше с гласа си Тишината. Стенеше на пресекулки и се удряше в самата себе си.Нужно и бе да забрави истината, спомените, Него.
Стената плашеше, тънки струйки кръв се стичаха по керемидените и рани. Никой не идваше на помощ.
Не обръщаше внимание на стенанията от разпнатия Човек.
Стената се молеше на нападателите, укривайки своята девственост в покоя на нощта. Вярваше в справедливостта, но виждаше единствено Омразата. Той… Той беше пийнал повече от обикновеното. Носеше тъмна кожена чанта, нехарактерна за този край. Русата коса, сините очи, загадъчният силует, ризата на ивици, мастилените дънки предизвикваха . Откъде дойде, стената не видя. Вратата се отвори за "При Лукас" и при затварянето се чу приглушен шум. Музиката в бара ставаше повече за обичайните посетители, отколкото за Него - и загадка, и екзотика…
…Почти веднага привлече вниманието на брадатия мъж, червендалестия тип и момичето с късата бежава пола. Спряха започнатия разговор и гледаха като заслепени. Мъжът зад бара застина като статуя и сякаш забрави да налива питиетата.
Имаше нещо в очите на влезлия, някаква особена светлина, която издаваше силен Дух и непоколебимост.
Не избра да седне на бара, отиде в по- отдалечения край на бара и седна.Сякаш се замисли.Може би чакаше някого.Барманът намали музиката. Ала седналия не помръдна. Часовникът тиктакаше нервно. Минути …
Момичето, потикнато от брадатия, тръгна към масата. Оголената и гръд зовеше за приключения. Бедрата напомняха тези на Венера. Червената коса сякаш проговори. Разказваше за страстта от летните нощи.За мъжете, които се прекланяха пред красотата…Първичната…Опита се да го прегърне, засмя се, когато той се опита да се дръпне етично.Гледаше я, така както морето гледаше с любопитство русалките- морските нимфи.Идваше по важна работа.Казаха му да чака тук. Не можеше да прецака всичко, поддавайки се на тази жена.Забраняваше го занаятът му, спасяващ Души.Тя повторно, още по-самоуверено, почти седна на колената. Ще сбърка!А всяка погрешна стъпка, го връщаше в изходно положение - на губещ.
Момичето продължи като прошепна нещо на ухото и нежно прокара език по шията му.Гризна го леко и го погледна кокетно.
"Ах тази плът!"
Стената мълчеше, гледайки.
Непознатият нерно се засмя. Прозвуча и дрезгавият глас на кънтри певеца по радиото.Не звучеше ли прекалено собственически?!…Не, гласът идваше от този, до него.
- Ей, Ти! Остави момичето!
Той едва тогава бавно се обърна.Светлината, поддаваща се от прозореца, играеше в косите му. До Него бе застанал висок, едър мъжака, с червендалест врат и бузи. В ръката държеше нож. Гледаше съсредоточено и стръвно.
Девойката уплашена побягна.
- Кой Аз ли?!
- Ти, ти, хубавецо! Измитай се, докато не е станало късно!Махай се!
Белите зъби на момичето, музиката, хората се смесиха с ударите.Скокна на помощ на събрата си и брадатият.
- Кой чакаш, бе?! Сега ще видиш!…
Отпорът на синеокия подкрепяше единствено тишината, идваща от стената.
Почувства болка, после пак, и пак като непреодолима пустиня. Ритаха го, обиждаха го, надсмиваха му се вулгарно и надменно.
Скърцащите звуци от падналите столове и счупената маса омилостивяваха Нея. Тя заплака, скривайки очи в себе си.
Миризма на кръв. Струйки пот. Молба. И много кръв. Слънцето се скри зад облаците. Задуха. Мрак. И пъплещи звуци. Светеха единствено червените ефтини лампички в заведението. Стената изглеждаше като мираж от вяра, смесена с неспокойното време и бутилките скоч.
Стената виждаше, усещаше, чувстваше, желаеше, надяваше се и в агресията се роди страданието….
Тялото, ръцете, краката на убития образуваха фигурата на Разпнатия Христос.
- Мамка му, сигурен ли си, че беше Той?!
- Рижав, Той беше! На какъв ми се правиш?! Размърдай се, виж къде се замота малката, доведи ми я! Аз ще звънна на Барона! Още ли си тук!

И в тази нечовешка потайност, само всевиждащата стена оплакваше вече без сълзи смъртта на мъжа с ореола. Галейки с молитва загубата на Светлина…