автор: meiia

Не е повод да си вярвам,
нито пък да се обичам.
Ти ме искаш, но навярно
съм една от всички ничии.

Съм една от тези слепите,
дето слънцето целуна
с мъжкото си достолепие.
И оттогава все съм лунна.

И оттогава все заспивам
като сянка на перваза ти.
Знам какво е да изстивам
заран в думи неизказани.

Не е повод да си вярвам.
Някой просто ме обичал...
Да съм лунна ми е карма.
Може би и да съм ничия.