автор: fightingone

Тях вече ги няма,
други диалекти ме водят надолу
към плътта и виното,
други изречения ме тласкат
към изоставените им стаи,
вятърът достига единствено разбитата входна врата,
сланината и мълчанието
останаха
и всички стихове, които те бяха шептяли в дългите нощи,
когато гниеха в чужда страна
зад тези върхове
където утрото от странни вълшебства
принуждава селяните да пиянстват.
Тях вече ги няма,
зъзна като кучето на хлебаря,
което отърква опашка в стената,
зъзна и вече не мога
да спя.
Песните ми пресъхнаха
както в сивото лято коритото на реката,
която влачи риданията си
надолу към морето.
Тях вече ги няма,
искам да спя
и да ги сънувам, те, които
ми дариха плът и спомени,
черните дни живот,
глада на тъжните умове
умореното ухание на горите
и гнилата слава на света.
Сега искам да спя
и да виждам гробовете им.