автор: amebcho

Обръщам се назад. Табелката със задрасканото име на София се отдалечава стъпка по стъпка. Усмивка. Колите минават край мен.
1.
А аз се отдалечавам още малко от табелката - традиция и вдигам палеца си.
Няколко минути мълчание и борба с шофьорите, които не искат да ме вземат. След това отначало започват да ми махат и да правят знаци. А тези знаци са най-разнообразни - не вярвам повечето хора да си се представят отстрани когато правят някакви странни мимики с ръцете. Повечето се опитват да обяснят, че нямат достатъчно място в колата си за да ме качат. Или поне се опитват да се извинят за това, че не ме качват.
След това един червен фиат спира. Аз вдигам раницата и се затичвам. Това е най-хубавият момент когато пътуваш на автостоп. Момента, в който усилията ти и дългото чакане ( или краткото - зависи от късмета ) се увенчават с успех и поемаш на път. В стопа най-важното е да има движение. Ако зациклиш дълго на едно място настроението ти се понижава и това влияе на успеха. Друго правило е, че точно когато си мислиш, че няма да ти спрат някой решава да качи в колата, камиона или микробуса си един стопаджия.
Казвам се Петър и пътувам от десет години на автостоп. Така се придвижвам към мечтите си. Или по-скоро към този раздел от мечтите ми, който е свързан с желанието да се махна от града и да попътувам. Пътуването на стоп дава чудесната възможност да осъществиш това когато нямаш много пари, а имаш време. Освен това то е доста интересен начин за придвижване - общуваш си с много и с различни хора, не знаеш кога ще пристигнеш. Не знаеш дали ще пристигнеш ( шегувам се ).
Отварям вратата и виждам вътре една млада жена. Тя ми казва, че може да ме закара на петдесетина километра по магистралата. Това не е много смислено. Там вече колите са по-бързи и по-малко спират. От друга страна този, който решава да спре на стопаджия го прави на всяко място. Колебанието ми трае само един миг и аз се решавам. Качвам се. Защо? Не знам. Искам да мръдна оттук. От друга страна се чувствам морално отговорен. Знаете ли каква е вероятността да Ви спре жена, която пътува сама. Досега ми се е случвало два пъти. Живеем в свят, където хората са толкова наплашени, че често мислят за теб като крадец, като някакво същество, което ги застрашава. Това е и главната причина да се кача. Просто искам да уважа спирането. Решаваме да метна самара си в багажника - задната седалка е заета от много цветя в саксии - и сядам до нея на предната седалка.
-Закъде пътувате?-пита тя. Започва характерния разговор при пътуването на стоп. Когато някой ти спре ти му се отплащаш с компанията си. Често спират тираджии, които искат да пътуват с някой за да не заспят.
-Не знам още. Някъде до морето мисля-казвам и това е самата истина. Реших да изчезна за малко от София, хванах си самара и напуснах работата. Такава работа винаги мога да си намеря. Във всеки град. Където искам.-А Вие накъде сте тръгнали с тези цветя?-питам с удивление. Наистина колата ухае от ароматът на другите пътници.
-Ами карам го на майка си. Аз не мога да се грижа за тях. Забравям да ги поливам, а не искам да умрат - отговаря жената и ме поглежда за миг.
-Добре. Не обичам да умират цветя-казвам аз. - Не мога да разбера всички магазини за цветя, където продават убити разстения.
-Но са красиви, нали-отвръща жената. - Аз обичам да ми подаряват цветя.
-Всеки с мнението си.
-Да. Така е. А ти как се казваш?
-Петър.
-С какво се занимаваш? Студент ли си?-пита тя и подхвърля, че се казва Мария.
-Да. Студент съм. Уча Филология в Софийския. Английска. - това е част от необходимата лична информация, която споделяш с всеки шофьор. Все пак всеки се занимава с нещо.
-Какво ще правиш като завършиш? Къде ще работиш?-ме пита жената.
-Ще видя като му дойде времето-отговарям. Не обичам да ми задават такива въпроси. Аз живея с минимално планове. Така да се каже съм планов минималист. Не обичам планираните неща. Затова и пътувам така. И този път. Всъщност знам коя ще е първата ми спирка. Или по-точно в този момент реших.
-Аз май току що реших къде ще ходя-казах на жената. -Ще отида на един рожден ден в Родопите.
-Ей така.
-Ами той е вдруги ден. Но и без това бих се помотал малко в Родопите.
-Там е много хубаво. Баба ми имаше къща в едно малко село. Вече не си и спомням как се казваше то. И като малка много обичах да ходя там.
-А какво стана с тази къща.
-Продадохме я. Преди години. Никой не искаше да се грижи за нея-обяснява Мария. А аз се възмущавам вътре в себе си. Казвам й:
-Пък на мене само някой да ми даде такава къща и ще отида с кеф да си живея там.
Жената ме гледа известно време и си мисли за нещо. Сигурно ме смята за малко луд. Повечето хора в днешно време не разбират такива желания. Те са твърде прагматично и се питат какво ли ще прави един млад човек в някакво село. Там няма да има възможност за бляскава кариера или поне за прилична заплата. Но аз не вярвам в тези ценности. Поне засега. Затова околните ме смятат за неамбициозен. Болестта на младото поколение.
-Аз не бих могла да живея в село-промълвява жената.-Прекалено много съм свикнала с града.
И мен градът доста ме е пропил с вонята си, но се боря. Иначе той не е особено лошо място за живеене. Не разбирайте, че го отричам. Просто има периоди в моя живот, когато ми писва от него. Не от хората. Това е хубавото на града, че събира на едно място много различни хора. А нашето поколение обича различността, другостта. Така уравновесяваме близкото минало. Вселената държи на равновесието си. А от самата обстановка - с толкова много сгради, шум, мръсен въздух, който се опитва да те просмуче до течността в костния ти мозък, сякаш се опитва да намери душата ти за да и нея просмуче със себе си. Кофти откритие прави мръсния въздух с примес на Менделей и на бензинови изпарения - душата не е материална.
-Аз мисля, че мога. Един ден смятам да се уверя в това. Намирам, че това е един вариант за пълноценен живот. Ако си свикнал с подобен, разбира се -
се обръщам към Мария. - Да си правиш всичко сам. Или поне повече от нещата, които използваш. В това има сила.
Тук и Мария се включва в диалога и казва:
-Аз често съм се питала как ли са живели преди много години, когато всичко е било направено от нечии ръце, опитали се да украсят творението си по прост начин. Обичам да разглеждам музеи.
-Аз също.
А колата лети с голяма скорост и подминава голяма част от другите автомобили по пътя ни. Настъпва един момент, в който и двамата млъкваме и потъваме в пътя. Той знае своето, а ние нашето. Дали ние пътуваме по него или той ни води. Не знам. Отстрани ни преследват многоформени образи. Още едно
доказателство за безкрайността на творческият акт на Вселената. Магистралата леко се изкачва. След това завива в ляво, отминаваме няколко табелки за някакви села. Отминаваме поредната, когато Мария казва:
-Това е моята табела. Трябва да завивам. Ще те оставя тук на отбивката.
-Мерси за возенето-отговарям аз.
Изваждам самара си от багажника и се усмихвам на Мария. Тя също ми се усмихва и потегля. Натиска за малко клаксона и потъва в своя път.
На мен ми предстои също още доста път до Купона. Хайдушки ливади. Родопите. Рожденият ден на Брадата. Наистина добре, че се сетих за него. Пък и доста време преди това се чудих дали ми се ходи натам. Ще е добре малко да полудувам в планината преди да се запътя към морето.
Вдигам палеца отново....