автор: Perdita

Сигурност се нарича бленуваният хоризонт, към който неотклонно вървим, нищо че все се отдалечава. Дали пък това не е наложена ни и от самите нас орис - да се стремим към покоя, към непромяната, да се втвърдяваме бързо, като потеклата капчица свещ? Защото от кал сме направени :), и така сме забравили за пламъчето.
Само че свободата на духа е състоянието отвъд. Не отвъд хоризонта, той е просто измислена глупава линия, а отвъд "орисията". Затова навярно дух и материя са някак хем непримирими, хем търсещи се. Въпросът е могат ли да бъдат едно. Не да се докосват, допират или сливат понякога, а да ги живеем неразделено, като спрем да разрушаваме хармонията и да се загубваме все по навън, в невъобразими измерения, в невъобразима бездуховност, впримчили не най-малката градивност, а душите си.
Заприличали сме на учените, правещи пшеничено зърно, което никога няма да покълне. Ние сме цветя, непрекъснато дърпани за стеблото от корена си. И най-лошото е, че сами се дърпаме. Тъничката сребърна спойка вече е до скъсване протрита, като в стиха на Борис Христов: "Очите ти се свършиха, нозете се изтриха..." Затова ни боли, колкото и вън да е комфортно, затова и сънищата ни дори са толкова объркани.
Ние сънуваме изгубването си. Хвърляли сме трохи, да можем да се върнем, но и трохите вече са изкълвани от съмненията ни, от разочарованието. В увода към "Бягство от сигурността" Ричард Бах пише:

"Организираните религии бяха разнебитени мостове за мен, разхлабени дъски, които поддаваха при първия силен натиск, детският въпрос се превръщаше в невъзможна мистерия. Защо религиите толкова държат на въпросите без отговор? Не знаят ли, че На този въпрос няма отговор не е отговор?
Всеки път, когато се натъквах на нова теология, изникваше изпитанието: Приемам ли тази вяра да се превърне в живота ми."

Напълно споделям. Вярата ни е бледа, тъй като трудно се превръща в живот. Приканват ни да я имаме, но някак съвсем откъснато от начина, по който сме прекарали времето си например вчера от обеда до вечерта. Крехка е, почти призрачна. И вече свикнахме да сме полуоткъснати, да страдаме тихо и постоянно, без споделяне дори. Да не намираме утеха в религиите и философиите, които са на светлинни години от всекидневието ни. Единственото обезболяващо е все повече зрелища за сетивата, но изгубената половинка на всеки от нас е тази част, от която се дърпаме. Не можем да я заменим с изкуствен блясък. "Успелите" са твърде големи циници, за да са успели наистина.
...Божественият свят не е сложен, ако някой го представя така, най-вероятно не го усеща. Само човекът усложнява, като разрушава хармонията и се изтръгва от корените си. Пътеките ни също не са сложни, не са абстрактни. Тръгват от душите и там се връщат, без никога да са ги напускали. Минават край малката къща и градина, населени с мъж, жена, деца, с копнежа за споделеност. Очите на жената са щастливи, дори и когато косите й са съвсем побелели. И на мъжа също.

Двамата никога не забравяли да се целунат, да се погалят, да погледат звездите. Светът, казвали те на момченцето си, е в самия тебе. Разбираш ли, разстоянията не съществуват. Не търси навън, а в себе си и ще откриваш постоянно чудеса. Когато сърцето ти трепне от някое хубаво момиче, търси чудесата и в нея - това пътуване никога няма да ти омръзне...
Момиченцето им приличало на ангелче. То се родило с вярата и не било нужно да му обясняват нищо. Птиците кацали на рамото му, сърните ядели без страх от ръцете му.
Не сътворявало света, той си бил хубав и така. Светът го очаквал отдавна, както люлката очаква бебето - просто да го приюти и да поема добротата му, смирението в душата му, усмивката, да се напоява с небесното послание.

Неосъществимата приказка ли е? Затова ли сме я заменили с шумни чудеса, принцеси, принцове, феи, змейове, зли духове, несподелима нежност?

" " "

Представете си, че всичко е покрито със сняг. Много е красиво. Усещането някоя зимна утрин, когато очите ти се разширяват при изненадата от първия сняг, не се забравя. Това е едно от "нещата", които навярно бихме поискали да отнесем оттук.
И нека допуснем, че някакво бяло цвете е създадено от същия сняг. Кокиче, роза... Не е ли най-глупавото да се питаме кое е по-..., каквото и да било по-, снегът или цветето? Те не си противоречат, не се разминават, съвършени са, просто едното е същност, другото проявление.
Съществува единствено смътна повеля, останалото е свободата да се осъществяваш, следвайки я. Снегът няма граници, но и цветето няма. Творецът е заложил то да обикне друго цвете, да се роди дете. Втъкал е стремеж, който да насели пълнокръвно с топлота, вътрешна красота и живот восъчната упоритост на скалите, бреговете, астероидите.
И това не е ограничение. Когато две пътеки се съединят, без да се обезличат, образуват Пътя, най-великата мистерия - пътуваш в другия и едновременно в себе си, но не губиш свободата си, а тъкмо обратното, така я достигаш.
Трудно е обаче да се повярва. Защото лесно вярваме в това, с което сме свикнали - тръпките, разделите, предателствата, неосъществеността, разминаванията, романтичната любов...Но любовта не е тръпка, дихание е. Не е компромис, смисъл е. Не е продължаване на рода, еволюция на духа е.

Имало едно време една Планета. Цялата била сияйна, обвита сякаш в ореол. И блуждаела с лекота насам-натам, съзерцавала Вселената, или може би Вселената нея. Откъдето минела, оставяла следи от лъчисто издишване, някаква детска невинност.
Веднъж обаче Планетата забелязала Мрака. Дотогава не му била обръщала внимание, дори не знаела, че съществува. Ала щом го осъзнала, внезапно натежала. И започнала да пада, да пада, достигнала най-ниското и останала там.
Тя не падала, но така й се струвало. По-скоро Мракът я приближавал. Планетата обаче забравила каква е, коя е. Чувствала се хем по-тежка от всякога, хем празна. Обвила се в разкош, ала и това не й помогнало. За да подтисне болката, си казала, че не може и да бъде иначе, че е нормално да я боли, защото законите на гравитацията...Някъде горе е небето, но то е недостъпно.
Не разбирала, че никога не го е напускала, макар нещо в нея да й нашепвало, че светът е небе и нищо друго.
Тук съм аз, повтаряла си Планетата, недодяланата ми маса от ядро, кора, планини и морета. Там е нещото като..., пък и не е сигурно изобщо, че го има...Нещастна съм, обаче така ми е писано.
Все пак след време Планетата успяла да се върне "горе". И от висотата взела да облагородява Мрака. Вече го била обикнала, споделяйки състоянието му толкова дълго, затова започнала да го пречиства от всичките боклуци, които е натрупал. Поемала ги в себе си, галела сънищата му.
Веднъж едно Облаче я запитало:
- Щастлива ли си?
Тя започнала да му обяснява, но то бързо я прекъснало:
- Отговори с да или не!
Планетата млъкнала, а след малко попитала:
- А ти?
- Разбира се! - казало Облачето.
- И аз съм щастлива, постоянно съм щастлива. Бях нещастна преди, когато смятах, че съм паднала.
- И това прави ли те щастлива?
- Кое?
- Ами това, че си все щастлива?
- Ама че глупав въпрос!
- Ти си глупавата. Гледам те как все чистиш Мрака.
- Помагам му. Уча го.
- Но ако го оставиш сам да се оправя, може би ще видиш нещо невиждано досега. Защо трябва непременно да засвети като тебе? И изобщо, защо трябва да свети? Може някой ден да се окаже най-невероятното проявление. Не му се меси. Твоята светлина е вече сътворена, остави Мрака да те изненада. Толкова ли си стара, че да не обичаш това? Забрави ли вкуса на приключението?
Планетата се замислила.
- Не искам да го направя като себе си, Облаче! Но аз помня какво е да смяташ, че си в най-ниското. Помня студенината и самотата. Това е най-страшната, изпепеляващата самота - да не виждаш нищо, освен отрязъка пространство до хоризонта. И да го наричаш "свят"! Примиряваш се и губиш волята си или ставаш зъл. Чувстваш се безсилен или пък спира да те е грижа за каквото и да било извън тебе, извън тесния джоб, в който сам си се напъхал, заедно с всичките ти глупави богатства. Там има страх, има и зло. А те са заразни, затова Мракът се нуждае от мене, иначе може да не оцелее. Когато се събуди, ще си тръгна.
- Не знам. Сама ще разбереш някой ден права ли си. Но ако искаш наистина да му помогнеш, мисля, че пак трябва да забравиш коя си. За да следва себе си, а не тебе.

...Момиченцето се сливало с всичко край него и отдавало на света всеки свой изживян миг - така, както порасналите хора умеят понякога да го правят в любовта. Просто за него "другият" бил светът. Уютно му било в къщата, в градината..., знаело, че и най-отдалеченото кътче, било по място, по време или по сгъстеността си, е побрано там, в шепите на душата му, обгърнала безкрайността в дом.

Отвъд хоризонта, отвъд върха няма опиянение , а мъдрост, нетъргуваща с безсмъртието. Духовното не е магическа пръчица, чийто смисъл е да ни даде сигурния входен билет за вечността. Не е и секундно замахване, което би променило ежедневието ни и би ни дарило мечтите. То е начин на живот.
В реалити "шоу" сме превърнали живота, именно защото сме го лишили от духовността, деформирали сме я. Но не става така, иначе...щеше отдавна да е станало.
Истината обаче е, че блатото е хипнотично. Само да чуеш новините в осем и калъпът е готов - изпълва те съзнанието, че нищо не зависи от тебе, от стремежите ти, от вярата ти. Цялата съвкупна неконтролируемост сякаш ти се подиграва.
Тогава поне си изгради мъничък златен остров в отвратителния хаос. Това не е невъзможно, само че къде ще ни отведе? Защото домът в шепите на душата не е мъничък. Идваме от любовта, за да я провождаме. Нашите лъчи не са просто за нас.
Пътят на любовта, свързал две пътеки, в крайна сметка също не е за двамата. Къщата и градината са светът, който ще приюти нестопленото, несбъднатото, ще го събуди.
Ще вдъхне надежда за полет на Мрака, както Бог ни е вдъхнал живот. Духовен живот. Ние сме късчета светлина, само че сме го забравили. Но под забравата тлее посланието.

...Преди доста години написах есе, което кръстих "Неуспешният експеримент". Не пазя вестника, но ставаше дума за същото, макар и погледнато от друг ъгъл. Разсъждавах, че ако сме експеримент, заложен на Земята, той не е успешен. Освен една мъничка част от него - мъж, жена, дете, къщата им, градината с цветя, любовта им. Сега си го спомних и ми стана приятно, че и тогава съм мислела същото; че не съм спирала да вярвам, без значение какво ми се е случило или не ми се е случило.
Мисля, че това е последната приказка. Не съм ги планирала, в началото не предполагах, че ще станат повече от една. Бяха провокирани от чувства, събития, неслучайни въпроси, моменти, в които хич не се харесвах, моменти, в които се харесвах, изобщо - всякакви моменти. И ми помогнаха, пишейки ги, да разбера по-добре и самата себе си, лекичко поне да полетя.
Да разстрелвам зимния сън, който така лесно те обхваща, и да се чуя.
...На всички, особено на тези, които са сами, бих искала да кажа, че не трябва никога да спираме да задаваме детинските въпроси. Както и да не спираме да се вслушваме в тишината, защото точно там прозвучава камбанката, когато срещнем човека, с който ще прекараме живота си.
Днес четох на дъщеря си "Хвърчащата класна стая" на Ерих Кестнер. Ще цитирам едно място:

"...няма значение дали плачеш заради счупена кукла или заради изгубен приятел. В живота е важно не защо скърби човек, а колко скърби. Детските сълзи не са по-малки и тежат често много повече отколкото сълзите на възрастните."

По същия начин нашите лични духовни търсения не са по-малки и тежат често много повече от търсенията на който и да е философ, на което и да е учение. Единствено сам можеш да намериш отговорите. А пътуването в другия е точно свободата да пътуваш към себе си.
Нашата Вяра сътворява любимия. Ако все пак го изгубим, значи някой от двамата не е вярвал безусловно или се е залъгвал, че обича.
...Любовта е естествена като цветето и дишането ни. Тя не е преходна. Няма и една основателна причина да си отиде, когато се е разгоряла с пълната си красота. Защото е човешкото начало, копнеещо да се проявява и проявява.

8-11 юни,
2006г.